И сега тя сполучи напълно. Не беше вървяла и минута, когато се намери лице срещу лице с Черната Царица, и то точно пред хълма, на който се беше опитвала да се качи толкова време.

— Откъде идеш? — каза Черната Царица. — И къде отиваш? Гледай нагоре, говори ясно и не си играй непрестанно с пръстите.

Алиса изслуша тези напътствия и обясни с известно смущение, че е загубила пътя си.

— Не зная какво разбираш, като казваш „пътя си“ — каза Царицата. — Всички пътища тука са мои. Но как си попаднала изобщо тука? — прибави тя по-любезно. — Покланяй се, когато мислиш какво да отговориш, това спестява време.

Алиса се позачуди на тези думи, но усещаше твърде голямо страхопочитание към Царицата, за да не й повярва.

„Ще проверя дали това, което казва, е наистина така — си помисли тя, — когато се върна в къщи някой път по-късно за вечеря.“

— Време ти е вече да отговаряш — каза Царицата, като погледна часовника си. — Отваряй си устата малко повече, когато говориш, и винаги казвай „ваше величество“.

— Исках само да разгледам градината, ваше величество…

— Правилно — каза Царицата и я потупа по главата, нещо, което никак не се хареса на Алиса. — Като каза „градина“, та се сетих: аз съм виждала такива градини, в сравнение с които тази прилича на пущинак.

Алиса не се осмели да се препира по този въпрос и продължи:

— …и реших да се изкача на върха на този хълм…

— Като каза „хълм“, та се сетих — прекъсна я Царицата. — Аз мога да ти покажа хълмове, в сравнение с които този изглежда като долина.

— Не, не е възможно! — рече Алиса, учудена, че най-после се осмели да й противоречи. — Хълм не може да бъде долина, знаете, това би било безсмислица.

Черната Царица поклати глава.

— Можеш да го наречеш „безсмислица“, ако искаш — каза тя. — Но аз съм чувала такива безсмислици, в сравнение с които моите думи изглеждат пълни със смисъл като цял речник.

Алиса се поклони пак, понеже се уплаши от тона на Царицата, по който личеше, че е малко обидена.

Те вървяха, без да говорят, докато стигнаха до върха на хълмчето.

Няколко минути Алиса оглеждаше мълчаливо местността. Беше наистина много интересна местност. Имаше множество малки, тесни поточета, които я пресичаха от край до край, а ивиците земя помежду им бяха разделени на квадрати с малки зелени плетове, които стигаха от поточе до поточе.

— Наистина земята прилича на голяма шахматна дъска! — каза най-сетне Алиса. — Тука навярно има фигури, които се движат… така си е, има! — прибави тя радостно и сърцето й започна да бие бързо и възбудено. Тя продължи: — Една голяма шахматна игра се играе върху целия свят… ако това изобщо е целия свят, знаеш. О, колко радостно е това! Как бих желала и аз да участвувам в нея! Нищо, че ще бъда Пионка, само да мога и аз да играя. Но, разбира се, най-добре би било да съм Царица.

Като каза това, тя хвърли срамежлив поглед към истинската Царица. Но нейната събеседничка само се усмихна весело и каза:

— Това може лесно да се нареди. Ако искаш, ще станеш Пионка на Бялата Царица, понеже Лили е още много малка, за да участва в играта. И сега ти си в началото, във Втория квадрат. Като стигнеш до Осмия квадрат, ще станеш Царица.

Точно в този миг, неизвестно по каква причина, те започнаха да тичат.

Като размисляше по-късно, Алиса все не можеше да разбере как се случи така, че започнаха да тичат. Всичко, което си спомняше, беше, че тичаха уловени за ръце, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:

— По-бързо! По-бързо!

Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.

Най-любопитното от всичко беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха Алиса и Царицата, те сякаш не отминаваха нищо.

„Дали пък всички неща тичат заедно с нас?“ — помисли бедната, озадачена Алиса.

Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:

— По-бързо! Не се опитвай да говориш.

На Алиса и през ум не й беше минало такова нещо. Напротив, струваше й се, че никога вече няма да проговори отново — така се беше запъхтяла. А Царицата пак извика:

— По-бързо! По-бързо! — и я повлече напред.

— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.

— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо!

Те продължиха да тичат известно време мълчаливо.

Вятърът свиреше в ушите на Алиса и почти изтръгваше косите от главата й, както тя си въобразяваше.

— Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.

Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:

— Сега можеш да си починеш малко.

Алиса се огледа крайно учудена.

— Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

— Разбира се, така е — каза Царицата. — Как искаш да бъде иначе?

— В нашата страна — каза Алиса все още запъхтяна — обикновено ще стигнете някъде другаде, ако тичате много бързо, дълго време, както тичахме ние.

— Много е бавна вашата страна! — отвърна Царицата. — У нас, виждаш ли, тичаш, колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш другаде, трябва да тичаш два пъти по-бързо.

— Моля ви се, нека по-добре да не опитваме! — каза Алиса. — Аз съм много доволна, че седя тука, само че ми е много горещо и съм жадна.

— Знам какво ще ти хареса! — каза добродушно Царицата и извади една кутийка от джоба си. — Вземи си една бисквита.

Алиса помисли, че няма да е възпитано да откаже, макар че съвсем не й се искаше бисквита. Затова тя взе една и я изяде насила Тя беше много суха и като я дъвчеше, й пресядаше както никога в живота й.

— Докато се разхлаждаш — каза Царицата, — ще започна измерването. — Тя извади от джоба си един сантиметър и се залови да измерва земята, като забиваше тук-таме колчета.

— На края на двата метра — каза тя, като заби едно колче, за да означи разстоянието — ще ти дам необходимите указания… Искаш ли още една бисквита?

— Не, благодаря — каза Алиса. — Една ми е напълно достатъчна.

— Надявам се, че жаждата ти е утолена — каза Царицата.

Алиса не знаеше какво да отговори, но за щастие Царицата не очакваше отговор, защото продължи:

— На края на трите метра ще ти ги повторя, тъй като ме е страх да не ги забравиш. На края на четирите метра ще ти кажа сбогом. А на петте метра ще си отида.

През това време тя заби всички колчета и Алиса я гледаше с голям интерес, докато тя се върна при дървото, а после започна да крачи бавно по начертаната линия. При колчето на двата метра тя се обърна рязко и каза:

— Една Пионка, знаеш, преминава два квадрата наведнъж при първия си ход. Затова ти трябва да минеш много бързо през Третия квадрат… с железница, мисля, и ще се намериш веднага в Четвъртия квадрат. Така. Този квадрат принадлежи на Туидълдум и Туидълди. Петият е повечето вода. Шестият принадлежи на Хъмпти-Дъмпти… Но ти не си вземаш бележки…

— Аз… аз не знаех че трябва да си вземам бележки… — смути се Алиса.

— Трябваше да кажеш — продължи Царицата с укор: — „Извънредно любезно е от ваша страна, че ми казвате веднага това…“ Както и да е, ще предположим, че си го казала… Седмият квадрат целият е горист, но един от конниците ще ти покаже пътя. А в осмия квадрат ще бъдем заедно царици и всичко ще е празник и веселба.

Алиса стана, поклони се и пак седна.

При следващото колче Царицата се обърна и каза:

— Когато не се сещаш за някоя дума, казвай я на чужд език, стъпвай с пръстите навън и помни коя си!

Този път не дочака Алиса да й се поклони, а продължи бързо до следващото колче, където се обърна за миг, каза „сбогом“ и се затича към последното колче.