— Изглежда много хубаво — каза Алиса, като го прочете. — Само че е извънредно трудно за разбиране! (Виждате ли, тя не искаше да признае дори на себе си, че изобщо никак не го разбира.) Усещам, че някак ми изпълва главата с идеи, само че не знам с какви! Във всеки случай някой убива нещо. Това във всеки случай е ясно…

„Но — помисли Алиса, като подскочи — ако не побързам, ще трябва да се върна обратно през огледалото, без да съм видяла как изглежда останалата част от къщата. Да погледна най-напред в градината!“

В миг тя изскочи от стаята и се спусна тичешком по стълбите. Всъщност това не беше тичане, а по-скоро нов начин да се слиза бързо и лесно по стълбите, както си каза Алиса: едва допря края на пръстите си до перилата и изведнъж полетя леко надолу, без даже да докосва стълбата с краката си. После тя прелетя през хола, щеше да мине и през вратата по същия начин, ако не се беше хванала за дръжката на вратата. Алиса беше малко замаяна от толкова летене и много се зарадва, че пак върви по обикновения начин.

„Много по-добре ще мога да разгледам градината — си каза Алиса, — ако се кача на върха на оня хълм. Ето, тази пътека води право там… Всъщност не, не води — рече тя, след като повървя няколко метра по пътеката и отмина два-три остри завоя. — Но предполагам, че в края на краищата ще стигна догоре. Колко интересно криволичи тая пътека! Тя прилича повече на тирбушон, отколкото на пътека! Да… този завой води на върха, мисля… Не, не води! Отива обратно към къщата… Добре, тогава ще опитам по друг начин.“

Така и направи: тя вървеше нагоре, надолу, преминаваше завой след завой, но каквото и да правеше, винаги се връщаше към къщата. А веднъж, като взе завоя много по-бързо от обикновено, тя се хлъзна назад по него, преди да може да се задържи.

— Дума да не става — каза Алиса, като погледна къщата, предполагайки, че тя й противоречи. — Още не искам да се връщам. Знам, ще трябва да мина през огледалото обратно в старата стая… и тогава край на всичките ми приключения.

И така Алиса обърна гръб на къщата и тръгна още веднъж по пътеката, решена да върви направо, докато се изкачи на хълма. Няколко минути всичко се развиваше добре и тъкмо когато си казваше: „Наистина този път ще стигна…“, пътеката се изви внезапно, разтърси се (така описваше тя по-късно) и в следния миг Алиса видя, че крачи към вратата на къщата.

— Ох! Това е отвратително! — извика тя. — Никога не съм виждала такава нахална къща, да ти се изпречва постоянно на пътя. Никога!

А там, насреща, хълмът се виждаше ясно и на Алиса не й оставаше нищо друго, освен да тръгне отново. Този път тя стигна до широка леха, оградена с парички, с една върба по средата.

— О, мила Лилио — каза Алиса, като се обърна към една лилия, която се люлееше леко от подухването на вятъра. — Как бих искала да можехте да говорите!

— Ние можем да говорим — каза Лилията, — когато има някой, на когото заслужава да се говори.

Алиса беше толкова смаяна, че в първия миг не можа да каже нищо: просто дъхът й спря. Най-сетне, тъй като Лилията продължаваше спокойно да се люлее, тя проговори срамежливо, почти шепнешком:

— А могат ли всички цветя да говорят?

— Така добре, както и ти — отвърна Лилията. — Само че много по-високо.

— Ние не почваме така разговор, знаеш — каза Розата. — И аз наистина се учудих, когато ти заговори. Казах си: лицето й не е лишено от изразителност, но пък не е и от най-умните. Все пак ти имаш правилен цвят, а това не е малко.

— Цветът няма значение — забеляза Лилията. — Ако само листицата й бяха извити малко по-нагоре, щеше да изглежда съвсем както трябва.

Алиса никак не обичаше да я критикуват и затова почна да задава въпроси:

— Не ви ли е страх понякога, като сте посадени тук самички, без някой да ви пази?

— Ами дървото в средата? — каза Розата. — Каква му е работата?

— Какво може да направи то, ако се яви някаква опасност? — запита Алиса.

— То може да ръмжи — отвърна Розата.

— То казва: „Въррр-бъррр“! — извика една Паричка. — Затова се нарича Върба.

— И това ли не знаеш? — извика друга Паричка. Сега всичките парички започнаха да викат в хор и въздухът се изпълни с малки пискливи гласчета.

— Млъкнете! — извика Лилията, като се люлееше силно, цяла разтреперана от яд. — Те знаят, че не мога да ги достигна! — изпъшка тя и обърна треперещата си глава към Алиса. — Иначе нямаше да смеят да пищят така!

— Не се ядосвай — каза Алиса с помирителен глас и като се наведе към паричките, които пак бяха почнали да пискат, им прошепна: — Ако не млъкнете, да знаете, че ще ви откъсна.

Веднага настъпи мълчание и някои червени парички пребледняха от страх.

— Много добре! — извика Лилията. — Паричките са най-лоши. Заговориш ли, те почват да крещят в хор и това е достатъчно да те накара да увехнеш, като ги слушаш как пискат.

— Как умеете всички да говорите толкова хубаво! — каза Алиса, като се надяваше с тази похвала да поправи настроението на Лилията. — Аз съм ходила в много градини, но никъде не съм срещала цветя да говорят.

— Наведи се и пипни земята — каза Лилията. — Тогава ще разбереш.

Алиса докосна земята с пръсти.

— Много е твърда — каза тя. — Но какво значение има това?

— В повечето градини — отвърна Лилията, — правят лехите много меки, така че цветята непрестанно спят.

Това обяснение изглеждаше доста правдоподобно и Алиса беше доволна, че го научи.

— Никога досега не съм помисляла за това — каза тя.

— Според мене, ти изобщо никога за нищо не мислиш — забеляза строго Розата.

— Никога не съм виждала някой да изглежда толкова глупав — каза една Теменужка така внезапно, че Алиса подскочи, защото Теменужката не се беше обаждала досега.

— Мълчи! — викна Лилията. — Като че ли изобщо си виждала някого! Криеш си главата под листите и знаеш какво става по света толкова, колкото знае една пъпка!

— Има ли в градината други хора освен мене? — попита Алиса, която реши да не обръща внимание на неприятната забележка на Розата.

— Има едно друго цвете, което може да ходи като тебе — отговори Розата. — Чудно ми е как правите това! („Тебе пък всичко ти е чудно!“ — забеляза Лилията.) Но то е много по-разцъфнало от тебе.

— На мене ли прилича? — попита нетърпеливо Алиса, защото и мина през ума: „Някъде в градината живее друго момиченце!“

— Да, тя има същия груб израз като тебе, но е по-тъмна и листицата й са по-къси, мисля.

— Те са по-извити нагоре, като на далия — каза Лилията, — не са наведени надолу като твоите.

— Но ти не си виновна за това — добави любезно Розата. — Ти си започнала да вехнеш, знаеш, а в такъв случай листицата винаги увисват.

Това никак не се хареса на Алиса и за да промени разговора, тя запита:

— Идва ли другата понякога насам?

— Мога да ти кажа, че скоро ще я видиш — отвърна Розата. — Тя е от оня вид, който има девет шипа, знаеш.

— Къде се намират те? — попита любопитно Алиса.

— Около главата й, разбира се! — отвърна Розата. — Аз бях учудена, че ти нямаш. Мислех си, че всички вие непременно трябва да имате.

— Иде! — извика Шибоя. — Чувам стъпките й — туп-туп! — по пясъчната алея.

Алиса се огледа нетърпеливо и видя, че това беше Черната Царица.

„Колко е пораснала!“ — помисли тя. Наистина Царицата беше пораснала. Когато Алиса я видя за пръв път в пепелта, тя нямаше и три сантиметра, а сега беше с глава и половина по-висока от самата Алиса!

— Това е от чистия въздух — каза Розата. — Прекрасен въздух имаме тука!

— Ще отида да я пресрещна — каза Алиса, защото, макар че цветята бяха доста интересни, тя помисли, че ще е много по-забавно да поприказва с една истинска царица.

— Няма да успееш — забеляза Розата. — Аз бих те посъветвала да тръгнеш по обратния път.

Съветът се стори безсмислен на Алиса. Тя не каза нищо и изведнъж се запъти към Черната Царица. За нейно учудване Царицата изчезна от погледа й, а самата тя видя, че крачи пак към вратата на къщата. Малко ядосана, Алиса се обърна и погледна да види къде е Царицата. Най-после я забеляза доста надалеч. Тогава Алиса помисли, че този път наистина ще трябва да се опита да върви в обратната посока.