ШЕСТА ГЛАВА

ХЪМПТИ-ДЪМПТИ

Но яйцето все растеше и растеше и все повече и повече заприличваше на човек. Когато Алиса дойде на няколко метра от него, видя, че то има очи, нос и уста, а когато дойде до него, видя ясно, че това беше самият Хъмпти-Дъмпти.

„Не може да бъде никой друг! — си каза тя. — Толкова съм уверена в това, като че ли цялото му име е написано на лицето му“.

То лесно можеше да бъде написано стотина пъти на това грамадно лице. Хъмпти-Дъмпти седеше по турски на един висок зид, толкова тесен, че Алиса се учуди как пази равновесие. И тъй като той беше вперил поглед на обратната страна и не й обръщаше никакво внимание, тя си помисли, че в края на краищата той трябва да е изкуствен.

— А пък съвсем прилича на яйце — каза тя гласно и застана под него, разтворила ръце, готова да го хване, защото очакваше, че той може да падне всеки миг.

— Много предизвикателно е — каза Хъмпти-Дъмпти след дълго мълчание, като гледаше встрани от Алиса — да те наричат Яйце. Много!

— Аз ви казах, че вие приличате на яйце, господине — обясни любезно Алиса. — А някои яйца са много красиви, знаете — прибави тя с надеждата, че ще превърне забележката си в ласкателство.

— Някои хора — каза Хъмпти-Дъмпти, като все гледаше на другата страна — нямат повече ум в главата от едно бебе!

Алиса не знаеше какво да отговори. Тя си казваше, че това не е никакъв разговор, щом той не се обръща към нея. Всъщност последната му забележка беше казана на едно дърво. Затова тя само стоеше и си повтаряше тихо:

Хъмпти-Дъмпти седеше на стената,

Хъмпти-Дъмпти падна на земята.

Всички царски хора и царските коне

не могат вече да го вдигнат на мястото му, не!

— Последният стих е много дълъг за това стихотворение — прибави Алиса на глас, забравила, че Хъмпти-Дъмпти я слуша.

— Стига си си мърморила под носа — каза Хъмпти-Дъмпти, като я погледна за пръв път, — ами кажи името и занятието си.

— Името ми е Алиса, но…

— Доста глупаво име — прекъсна я нетърпеливо Хъмпти-Дъмпти. — Какво значи то?

— Трябва ли непременно името да значи нещо? — попита недоумяващата Алиса.

— Разбира се, че трябва! — отговори Хъмпти-Дъмпти и се изсмя късо. — Моето име показва външността, която имам. А аз имам красива външност. С име като твоето можеш да имаш каквато и да било външност.

— Защо стоите там горе съвсем сам? — каза Алиса, тъй като не искаше да почва спор.

— Ха! Защо няма никой при мене! Мислиш ли, че не знам какво да отговоря на това? Питай друго!

— Не мислите ли, че ще се чувствувате по-сигурен, ако седнете на земята? — продължи Алиса не защото имаше намерение да задава нов въпрос, а поради това, че в доброто й сърце се загнезди страх за странното същество. — Този зид е толкова тесен!

— Какви лесни гатанки задаваш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Разбира се, че не мисля така! Какво! Ако някога бих паднал, а няма никакви вероятност това да се случи… но ако бих паднал… — Тук той сви устни и погледна така тържествено и величествено, че Алиса една се сдържа да не се разсмее. — Ако бих паднал — продължи той… — Царят ми е обещал… Аа, имащ право да пребледняваш, ако искаш, ти не се надяваше, че ще ти кажа това, нали? Царят ми е обещал със собствените си уста, да…

— …да изпрати всичките си царедворци и всичките си коне — прекъсна го доста неразумно Алиса.

— Не, наистина, това е отвратително! — извика Хъмпти-Дъмпти, обхванат от внезапен гняв. — Ти си подслушвала по врати и зад дървета, и през комини! Иначе не можеше да знаеш това!

— Не съм, честна дума! — каза кротко Алиса. — Има го написано в една книга.

— Ахаа! Това е друга работа. Такива неща могат да се записват в книга — каза по-спокойно Хъмпти-Дъмпти. — Тази книга се нарича Всеобща история, това е то… А сега погледни ме добре! Аз съм човек, който е разговарял с цар. Аз! Може би никога друг път няма да видиш човек като мене. Но за да ти покажа, че не съм горделив, ето, може да се ръкуваш с мене!

Той се ухили до ушите, наведе се и подаде ръка на Алиса. (За малко не падна от стената.) Тя стисна ръката му, като го наблюдаваше с известно безпокойство. „Ако се засмее още малко, краищата на устата му ще се съединят отзад — помисли тя — и тогава… не знам какво ще стане с главата му. Сигурно ще падне!“

— Даа, всичките си коне и всичките си царедворци — продължи Хъмпти-Дъмпти. — Те ще ме настанят за един миг на мястото ми… Но този разговор тръгна много бързо. Нека се върнем към предпоследната забележка.

— Надали ще мога да си я спомня — каза учтиво Алиса.

— В такъв случай да почнем отначало — предложи Хъмпти-Дъмпти. — Сега е мой ред да избирам за какво да приказваме. („Той като че ли смята, че играем някаква игра!“ — си каза Алиса.) Такаа… Ето ти сега един въпрос: на колко години каза, че си?

Алиса пресметна набързо и отвърна:

— На седем години и шест месеца.

— Грешно! — извика тържествуващ Хъмпти-Дъмпти. — Ти никога не си казвала подобно нещо!

— Мислех, че ме попитахте „На колко си години“ — обясни Алиса.

— Ако съм искал да те попитам това, щях да попитам — каза Хъмпти-Дъмпти.

Алиса не искаше да почва препирня, затова не отвърна нищо.

— Седем години и шест месеца — повтори замислено Хъмпти-Дъмпти. — Доста неудобна възраст. Ако беше питала мене, щях да ти кажа: спри на седем. Но сега вече е много късно.

— Никога не питам хората дали да раста или не — каза възмутено Алиса.

— Много си горделива, така ли?

Алиса се възмути още повече от това подозрение.

— Искам да кажа — отвърна тя, — че човек не може да се спре сам да расте.

— Сам човек навярно не може — рече Хъмпти-Дъмпти. — Но двама могат. С твоята собствена помощ ти можеше да останеш на седем.

— Какъв хубав колан имате! — забеляза внезапно Алиса. (Тя помисли, че и на двамата сигурно им е омръзнало да говорят за възрасти и ако наистина всеки на свой ред можеше да избира за какво да говорят, сега беше нейният ред.) — Или… — поправи се тя, след като размисли — трябваше да кажа „хубава вратовръзка“… не, колан… искам да кажа… моля да ме извините — прибави тя объркана, тъй като Хъмпти-Дъмпти изглеждаше дълбоко засегнат и Алиса взе да съжалява, че е избрала такъв предмет за разговор. „Да знаех само — помисли тя — кое е вратът и кое — кръстът му!“

Очевидно Хъмпти-Дъмпти беше дълбоко огорчен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори пак, той измърмори с нисък глас:

— Извънредно обидно е, когато някой не може да различи вратовръзка от колан!

— Вярно, показах се голяма невежа — каза Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти я съжали.

— Това е вратовръзка, мое дете, и то много хубава вратовръзка, както сама каза. Подарък ми е от Белите Цар и Царица. Това е то!

— Вярно ли? — запита Алиса, зарадвана, че все пак работата се оправи.

— Те ми я подариха — поде Хъмпти-Дъмпти, като кръстоса крак връз крак и хвана коляното си с ръце, — те ми я подариха за един нерожден ден.

— Извинете! — каза смаяна Алиса.

— Аз не съм обиден — отвърна Хъмпти-Дъмпти.

— Исках да кажа… какво е това — подарък за нерожден ден?

— Това значи подарък, който ти се дава, когато не ти е рожденият ден, разбира се.

Алиса поразмисли.

— Предпочитам подаръци за рожден ден — каза тя след това.

— Не знаеш какво говориш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Колко дни има в годината?

— Триста шейсет и пет — отвърна Алиса.

— А колко рождени дни имаш?

— Един.

— Като извадиш един от триста шейсет и пет, колко остават?

— Триста шейсет и четири, разбира се.

Хъмпти-Дъмпти я погледна недоверчиво.

— По-добре да го видя написано — каза той.

Алиса се усмихна, извади бележника си и написа:

365-1=364

Хъмпти-Дъмпти взе бележника и започна да разглежда внимателно.

— Изглежда, че сметката е вярна… — започна той.

— Вие държите бележника наопаки! — прекъсна го Алиса.

— Да, вярно — каза шеговито Хъмпти-Дъмпти, докато Алиса му обърна бележника. — Стори ми се малко необикновено, затова казах „изглежда“, че е вярно, макар че нямах време да проверя сметката от горе до долу… И това показва значи, че има триста шестдесет и четири дни, когато можеш да получаваш подаръци за нерожден ден…