Момчето израсна и от следващата година щеше да пристъпи към извършване дванадесетте подвизи на Херкулес, а засега работеше в Патрулната служба в блатата на Западна Африка.

Кой юноша не се стреми към Патрулната служба — да следи появяването на акули в океана, вредоносни насекоми, прилепи и влечуги в тропическите блата, болестотворни микроби в обитаемите райони, епизоотии или горски пожари в степната и горската зона, да открива и унищожава отвратителните вредни гадини, останали от миналото на Земята, които по тайнствен начин отново и отново се появяваха от глухите кътчета на планетата.

Борбата с пакостните форми на живот никога не се е прекратявала. На новите средства за изтребление микроорганизмите, насекомите и гъбичките отговаряха със зараждане на нови, устойчиви и срещу най-страшните химикали форми и родове. Едва след ЕРС — Ерата на разединения свят, хората се научили правилно да използуват силните антибиотици.

«Щом Дис Кен е получил назначение в блатните патрули — мислеше си Дар Ветер, — той още съвсем млад ще стане сериозен работник.»

Синът на Гром Орм, както и всички деца от Ерата на Пръстена, беше възпитан в училището на морския бряг в северната зона. Пак там той премина първите изследвания в психологическата станция на АПТ.

При възлагане работа на младежи винаги се вземаше предвид психологическите особености на младостта с нейните пориви към далечното, с повишеното й чувство за отговорност.

Грамадният вагон се носеше безшумно и плавно. Дар Ветер се изкачи на горния етаж с прозрачен покрив. Далече долу и встрани от Линията прелитаха сгради, канали, гори и планински върхове. На границата между земеделската и горската зона ослепително заблестя на слънцето с куполите си от «лунно» стъкло пояс от автоматични заводи. През стените на кристалните здания смътно се виждаха огромни машини.

Мярна се паметник на Жин Кад, който разработил метод за евтино производство на изкуствена захар. По-нататък аркадата на Линията разсичаше горите в тропическата земеделска зона. Към необгледната далечина се простираха пояси и гъсталаци с разни отсенки на листака и кората, с различна форма и височина на дърветата. По тесните гладки пътища, разделящи отделните масиви, бавно пълзяха машини за прибиране на реколтата. Като паяжина бляскаха безброй жици. Някога символ на изобилие е било златистото житно поле. Но още в ЕСО — Ерата на световното обединяване, разбрали икономическата неизгодност на едногодишните култури, а с пренасянето на земеделието изключително в тропическата зона отпаднало поглъщащото много труд едногодишно отглеждане на тревисти и храстовидни растения. Дълголетните дървета, по-слабо изтощаващи почвата, устойчиви срещу неблагоприятни климатични условия, станали основни селскостопански растения още стотици години преди Ерата на Пръстена.

Дървета — житни, дървовидно плодови, орехови, с хиляди сортове богати на белтъчини плодове, дървета, които дават по стотина килограма хранителна маса на корен. Колосални масиви от плодоносни горички в два пояса от стотици милиони хектари обхващаха планетата, истински пояс на Церера — митическа богиня на плодородието. Между тях се намираше горската екваториална зона — океан от тропически влажни гори, който снабдяваше планетата с дървесина — бяла, черна, виолетова, розова, златиста, сива с копринени оттенъци, твърда като кост и мека като ябълка, потъваща във вода, подобно камък, и лека, сякаш корк. Десетки видове смоли, по-евтини от синтетичните и същевременно с ценни технически лечебни свойства, се добиваха тук.

Върховете на горските гиганти се издигаха до равнището на платното на Линията — сега от двете страни шумолеше зелено море. В тъмните му глъбини, посред уютни поляни, се гушеха къщи върху високи металически греди и грамадни паякообразни машини, които превръщаха осемдесетметровите стъбла в покорни камари от трупи и дъски.

Вляво се показаха куполовидните върхове на знаменитите екваториални планини. На една от тях — Кения — се намираше уредбата за съобщения на Великия пръстен. Морето от гори остана наляво — отстъпи мястото си на каменисто плато. Встрани изникнаха кубически небесносини постройки.

Влакът спря и Дар Ветер излезе на широк площад, павиран със зелено стъкло — гара Екватор. Край пешеходния мост, прехвърлен над тъмносивите плоски корони на атласките кедри, се извисяваше пирамида от бял порцеланоподобен аплит[*52] от река Луалаба. На отсечения й връх стоеше скулптура на човек с работен комбинезон от Ерата на разединения свят. В дясната си ръка той държеше чук, с лявата високо издигаше нагоре, към бледото екваториално небе, блестящо кълбо с четири израстъка на предавателни антени. Това беше паметник на създателите на първите изкуствени спътници на Земята, извършили тоя труден, изобретателски, героичен подвиг. Цялото тяло на човека, отметнал глава назад, като че ли за да изтласка кълбото към небето, изразяваше вдъхновено усилие. Това усилие му се предаваше и от фигурите на облечени със странни костюми хора, обкръжаващи пиедестала.

Дар Ветер винаги с вълнение се вглеждаше в лицата на скулптурите на тоя паметник. Той знаеше, че хората, построили първите изкуствени спътници и излезли на прага на Космоса, са били руси, тоест същият удивителен народ, от който водеше своето родословие Дар Ветер. Народът, направил първите крачки и в изграждането на новото общество, и в завоюването на Космоса…

И сега, както винаги, Дар Ветер се отправи към паметника, та още веднъж да погледа образите на древните герои, да потърси в тях сходството със съвременните хора и разликата от тях. Изпод сребърните пухкави клонки на южноафриканските лейкодендрони,[*53] които опасваха заслепяващата с отразеното слънце пирамида на паметника, изскочиха две стройни фигури, спряха се. Един от юношите стремително се впусна към Дар Ветер. Като обхвана с ръка масивното му рамо, той огледа познатите черти на твърдото лице: едрия нос, широката брадичка, веселата извивка на устните, която не беше в унисон с малко мрачния израз на очите със стоманен блясък под сключените гъсти вежди.