Ако те знаеха за „Пионер“, тогава са знаели за нас още когато моят баща е бил малко момче, а моят дядо — млад мъж, отдаващ се на космическите дела, представящ себе си в бъдещето все още млад, силен, жив и щастлив.
Долу, на брега, слънчевата система избледняваше и оставяше зад себе си загатване за звездни полета, после като мигаща светлинка се появи синя Земя, океани, покрити от разкъсани облаци, континенти, очертани в нюанси на охра, трудни за разпознаване, обикаляни от една малка сива Луна.
Почувствах как ръката на Кристи стисна още по-силно рамото ми, знаейки какво предстои.
Там. Астероидът. Ярката виолетова светлина на водородните бомби. Разстилането на фрагментите. Ударите. Червеното зарево на магмата. Разстилащите се кафяви облаци.
Зачудих се за кратко дали те имаха нещо общо със скалата, пресякла нашия път. Не. Просто изплува някаква стара история, блед спомен, останал в главата ми от времето, когато бях дете.
Едно от онези проклети неща, на които учим нашите деца, защото не знаем какво е действителност. Не знаем и не ни интересува.
Някъде в главата ми някакъв лошо захранван генератор на истории доставяше картини на онова, което щеше да последва. Долу, на брега, щеше да се образува картина на чуждоземец с пипала. Нещо, което не беше човек, но бе във възможностите на земната еволюция, щеше приканващо да протегне лапа на бозайник.
Заведи ме при вашия вожд.
Какво си спомнях?
„Благородните хищници“?
Може би.
Долу краят на света избледня, заменен от бял диск, нагънат в концентрични пръстени. Той се въртеше сякаш в триизмерно движение и ни показваше сложни механизми, важни механични подробности, очевидно системи за управление.
— Лещи на Френел — казах аз.
— С това биха могли да виждат през облаците, ако можеха да го построят в действителност — отбеляза Кристи. — Да видят Слънцето, по-големите планети и по-ярките звезди като топлинни петна в тяхното небе. Но…
Инфрачервеният телескоп бе заменен от изображение на Титан, разпознаваемо от топографията на Тера Нурса, Титан, набразден от неговите облаци. Изображението се въртеше, показвайки полукълбото на Восъчното море, носещо взаимосвързани концентрични пръстени, някаква гигантска версия на областта, в която бяхме дошли най-напред тук.
— Интерферометър с дълга линия на развъртане — каза Кристи. — С достатъчно изчисления…
Ако можеха да го построят.
Ядрен синтез?
— По какво различаваш жизнения процес от технологията?
— О — възкликна Кристи. В гласа й прозвуча изненада.
Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.
На брега се образува още една картина — някакъв фантастично подробен портрет на космодрум, показващ двата ландера, изправени на техните ракетни площадки. Отгоре, върху билото, мънички сини титанци чакаха на безопасно разстояние, застрашително, подобно на индианци, изправили се над засадата на глупаво строената в дефилето конница.
Една синя сфера се търкулна надолу към малките кораби. Очаквах те да бъдат съборени като кегли пред топката. Тя обаче се спря недалеч от тях. Миниатюрни човечета в скафандри свързаха синя нишка към топката и към корабите. Топката започна да се свива, докато напълно изчезна. Корабите излетяха, изхвърляйки червен пламък, преминаха през гъст черен облак и се стопиха.
Зад тях, част по част, изчезнаха базата и космодрумът, оставяйки след себе си пуст пейзаж.
Кристи въздъхна в слушалките ми.
Просто още една твърде добре позната приказка, това е всичко.
Сребърният екран отдолу се изчисти отново и се превърна в бледи звезди на фона на кадифена тъмнина, засенчвани от бавно движещ се планетариум на Слънчевата система. Топчици светлина се движеха от Сатурн към синята Земя. Кафява, помислих си аз. Трябваше да я направят кафява.
Небето оставаше пусто.
— Мисля… — започна Кристи.
— Че ни изпращат у дома да умрем ли? — попитах шепнешком.
Появи се още една топчица, прекоси пространството от Земята до Сатурн, после пак се върна у дома. След това отново. И отново. Появиха се още топчици, този път от Сатурн към Нептун. След известно време пътуванията започнаха триетапен маршрут — Сатурн, Нептун, Земя.
Какво е това при Нептун?
Тритон, разбира се.
Спомних си колко много винаги ми се е искало да отида там, почти желаейки да напусна Лайза, само за да мога да видя прозирните гейзери на фона на тъмносиния свят, на ръба на безкрайността.
— Те ни изпращат към дома на Луната. — Гласът на Кристи звучеше някак си глухо, сякаш говореше от недрата на сън. — Помагат ни да оцелеем чрез търговия и… аз… — Тя млъкна.
За какво мислиш, Кристи? Че в края на краищата ще можеш да видиш атмосферите на газовите гиганти ли? Това ли е?
— Не сме в състояние да добиваме тритий от атмосферата на Юпитер, откъдето може свободно да се вземе — каза тя. — Не и в тази радиоактивна околна среда. Във всеки случай не скоро.
Тритий. От дълбините на миналото внезапно изплуваха така отдавна забравените конструкции на „Дедал“.
— Дори тук, на Сатурн — каза тя, — има дълбок гравитационен кладенец, който ни пречи. И при опасността от сблъскване с отломки, движещи се спираловидно от екваториалната плоскост на пръстена навътре. Нептун…
Газов гигант с ниска плътност и колкото си искаме тритий. Плюс голяма ледена луна за титанците да…
Изведнъж от Земята бликнаха огромен брой ярки искри, движещи се не към друга планета, а отдалечаващи се в небето отзад — небе, чиито звезди отново блеснаха ярко, а флотилията от искри ставаше все по-малка и по-малка, докато се смеси с шарките от звезди.
— Мисля, че е нещо в Паво — промърмори Кристи. — Никога не съм била добре запозната с по-малките съзвездия.
Делта Павонис?
Има ли планета там? Планета точно като тази, която загубихме?
— Мислиш ли, че тяхната технология е толкова добра? — попитах аз.
Тя вдигна поглед към мен, все още нищо повече от големи очи, гледащи навън през издраскана замъглена пластмаса.
— Може би не — отвърна тя. — Не тук в леда и студа. Но заедно с нашата…
Може би беше така.
— Мисля, че не ние в края на краищата взехме решението.
Събудих се посред нощ и отворих очи в тъмнината, нарушавана от синята светлина на контролното табло. Тя хвърляше сянка от главата и разрошената ми коса върху стената на жилището. Кристи се беше свила в пространството между моето тяло и стената. Двамата, потни и притиснати един до друг, разделяхме някакво меко старо одеяло.
Нейде навън настъпваше новият ден.
По някое време през този ден ние трябваше да вземем решение, да се качим в бронираната кола, да се върнем в базата и…
Какво щеше да стане?
О, глупости. Фантазията, през която минахме току-що, не беше по-добра от още едно преповтаряне на Бремето на Белия човек.
Решението бе взето. Не от нас.
Всичко, което трябваше да направим, бе да изпълним нашата част, да произнесем нашите реплики според сценария.
Прожектори. Камера. Начало.
Помръкване до черно.
Ако останех неподвижен и обърнех внимание, можех да почувствам гърба на Кристи в гърдите ми, движещ се бавно навътре-навън, когато дишаше, с кратки паузи преди обръщане на посоката. Мисля, че спеше. Опитах се усилено да си спомня как усещах Лайза, когато спеше до мен.
Избледня и изчезна, подобно на всичко друго.
Вслушах се в тихия шум от вдишване и издишване, които си представих, че са с отворена уста. Приглушено дишане, подобно на леко хъркане, което звуците на Титан, идващи през стената на жилището, скриваха. Вятър като въздишка минаваше наблизо, а далеч сред хълмовете стенеше буря. През пода до нас достигаше скърцането на ледената кора, свързано с приливите и отливите.
Кристи, изглежда, въздишаше в съня си, притиснала съвсем леко гърба си към мен, почти като в сън.
