Помисли за възможностите, Кристи.

Помисли за технологията, която бихме могли да създадем тук. Помисли за ресурсната база. А титанците? Важно ли е какво става с тях?

Накрая заспахме — аз, свит на пода, а Кристи на леглото си, свита на кълбо, с гръб към мен и глава в неясните сенки между тялото си и стената. Известно време лежах буден и се опитвах да мисля за цялата тази проклета история, опитвах се да убедя себе си, дявол да го вземе, че тя има някакво значение.

Но много часове по-късно, когато се събудих, Кристи беше на пода до мен, заспала, без да ме допира, с глава върху един ъгъл на сгънатото одеяло, което използвах за възглавница.

Лайза никога не постъпваше така. Тя трябваше винаги да ме докосва, когато спяхме заедно, понякога свита на кълбо до гърба ми, друг път настоявайки да я прегърна като защитна обвивка. Спомням си, когато бяхме много млади и нови един за друг, как се събуждах понякога, за да открия, че диша право в лицето ми.

Обикновено наричах това взаимно дишане в дъха на другия. Не бях в състояние да си представя нещо по-интимно.

И така, след като се събудихме и закусихме, ние се качихме в бронираната кола и се отправихме пак към брега на Восъчното море, където в края на краищата ни очакваха приказките за наука.

Не зная какво ме накара да спра бронираната кола на крайния склон. Може би просто някакво… чувство за нещо неизбежно. Може би просто копнеж по гледката. Кристи ме изгледа втренчено за секунда или две, когато й казах да излезе. Двигателите на Стърлинг караха рамата под нас да вибрира, да занася в коловозите. После тя кимна, спусна шлема върху лицето си и започна да повишава налягането в скафандъра. Сбръчканата светлосива кожа ставаше все по-твърда и лъскава, заличавайки нейните форми.

Когато изпускателният клапан изпъшка и я видях през прозорчето на кабината, внезапно си спомних за една стара телевизионна реклама от ретромодата по времето, докато бях ученик в прогимназията. Пилсбъргски американски пехотинец.

Американски пехотинец. Странно. Питам се, дали тези отдавна умрели писачи на реклами са си го представяли с тенекиен шлем и пушка „Енфилд“ с щик да марширува изправен и решителен под автоматичния огън на ничия земя.

Мисля, че Кристи се успокои, когато се присъединих към нея на повърхността, без да има никакъв начин да разбера през визьора на скафандъра, зад който се намираха същите тези очи, със същото им изражение — един наложен ефект на изненада, страх и възмущение. Но тя ме последва до ръба на стръмната скала, където спряхме и аз я оставих да застане зад мен с образа на брадвата, достатъчно пресен, което едва ли имаше значение.

И, разбира се, налице бе стръмната скала. Едно силно бутване и ще полетя надолу към… не зная какво. Гравитацията тук е достатъчно слаба, за да оцелея след падането при това атмосферно налягане от два бара, но… дали скафандърът би издържал?

Представих си как експлодирам като бомба.

Отгоре небето се простираше към отсъстващия хоризонт подобно на червено покривало с набръчкани облаци от необработена вълна, нащърбени тук и там, навсякъде с кухини от пурпурни сенки, малки дупки в нищото.

Долу, на сребристия бряг, платформата с уреди бе оградена от пръстени неподвижни капки, всеки пръстен с един-единствен цвят, които си проправяха път навън от хардуера.

— Никога не съм виждала това преди — измърмори Кристи.

Радиото правеше да изглежда като че ли тя бе в моя скафандър, притисната към гърба ми с брадичка на рамото ми и говореща в ухото ми.

Ако човек се вгледаше внимателно, би могъл да види, че капките бяха свързани помежду си с тънки нишки, монохромни по дължината на пръстените, смесени между тях. Бавно една от капките протегна пипало към платформата. Точно така. За минута то ще почернее и ще се свие, сбърчвайки се навътре в себе си, докато капката майка го доближи с издадената си част и го погълне. Щеше ли тогава пръстенът да се приближи, а всеки войник в тази редица да направи лесна крачка напред в празното пространство, подобно на гърци в сгъстен боен строй?

— Питам се защо ли го правят? — каза Кристи.

Отиват на сигурна смърт в преследване на знание ли?

Добър въпрос.

Пипалото се забави, когато дойде по-близо, сплесквайки се, разширявайки се и образувайки един вид двуизмерна чаша в края си — чаша, която се преместваше бавно напред-назад, извивайки се по повърхността няколко сантиметра навън. След малко във фокуса на чашата започнаха да се образуват жълти капчици, които се откъсваха и бързаха обратно по пипалото към капката майка. Оттам те се копираха точно, разпространявайки се по пръстена и после навън.

— Мислиш ли, че знаят за нашето присъствие тук? — попитах.

Първата капка отдръпна своето пипало, докато следващата в редицата издаде някакъв идентичен… инструмент? Беше ли това правилната дума? Изследваше следващата секция на топлинния щит на платформата.

— Не зная — отвърна Кристи. — Тяхната чувствителност към радиото не е толкова голяма. Винаги трябва да усилвам носещата вълна до максимум, за да привлека вниманието им.

Обърнах се и закрачих назад по пътя, по който бяхме дошли.

— Мисля, че просто трябва да продължим надолу и…

Не бях сигурен какво възнамерявах да предложа. Кристи ахна и протегна ръка, като сграбчи моята между лакътя и рамото толкова силно, че скафандърът ми се смачка и принуди хастара да допре кожата ми. Усещането на студената влажна пластмаса ме накара леко да потръпна.

Когато погледнах назад, долу, на брега, пръстените се бяха разчупили. Сега капките бяха съвършено сферични, появяващи се и изчезващи в напукания лед, подобно на цветни топчета за пинг-понг, които подскачат във вана с вода. Подскачат в унисон.

Едно, две, три…

После експлодираха като безброй сребърни дъждовни капки. Стремяха се една към друга, смесваха се и се разстилаха като рисуван прилив, докато брегът се превърна в плътно сребърно огледало, изпълващо пространството между стръмната скала, морето и групата уреди. То отразяваше леко замъглен образ на червеното небе отгоре в комплект с ленти златиста светлина, минаващи през малките пролуки и дупки в облаците и очертаващи снежните преспи, които се местеха подобно на прашинки в ленив летен следобед.

Някъде горе видях да плават в небето мънички парчета многоцветна дъга.

Образът в огледалото потъмня, отслабвайки бавно, сякаш падаше нощ. Въпреки това истинското небе висеше над нас непроменено. Лентите светлина потъмняваха, червеното стана оранжево, после кафяво, после синьо, после тъмносиньо, после почти черно.

Почти, защото сребърните петна останаха.

Сребърни петна в особено позната схема, частици светлина, скупчени тук и там, събиращи се към една диагонална лента през средата и…

Ахването на Кристи ме накара да си въобразя топлина в ухото, когато тя разпозна това частица от секундата преди мен. Е, разбира се. Тя бе видяла реалния образ много по-неотдавна от мен.

Звездите отслабнаха. Млечният път се превърна само в прашно, мъгляво подобие на себе си.

— Как? Как могат да виждат… — чух гласа на Кристи.

В центъра на звездното поле неочаквано изникна ярка сребърна светлина, заобиколена от по-слабите светлини, някои по-ярки от други, повечето бели, някои цветни, тази тук синя, онази там червена.

Миниатюрни ярки мъниста започнаха да излитат от синята светлина, отклонявани от оранжевия Юпитер и отправящи се към жълтия Сатурн. Някои от тях спираха там, други продължаваха да летят и изчезваха от сцената.

В редица през най-долната част на картината, където тя бе страната, обърната към нас, се появиха плоски почти схематични изображения на космически кораби, съответстващи на всяко миниатюрно мънисто, докато то летеше. Малък „Пионер“. „Вояджъри“. „Касини“ и „Хюйгенс“…

— Питам се, колко отдавна са знаели? — попита Кристи с глас, който не бе по-висок от тих шепот. — Защо са чакали толкова дълго… и защо мен?