Досега не се бе повреждало нищо значително. Няколко изгорели чипа — нищо сериозно, което да не може да почака, ако не бях… Прегледах графика си, мислейки за Кристи, за нейните цветни восъкоподобни животинки, за…
— Аз съм на рутинна ремонтна обиколка по автоматизираната геофонна верига от тази страна на билото. Мога да се отклоня до твоя работен пункт между номера три и четири.
— Кога?
Спешно?
Вече нищо не е спешно.
— След трийсет и един часа — отвърнах.
Много по-дълга пауза.
— О.
Разочарованието беше абсолютно, пробило си път право през смущенията.
— Мисля, че ме устройва — каза тя.
— Ще се видим тогава.
Натиснах бутона и се облегнах назад, за да наблюдавам зараждащата се буря с дъжд, докато небето отгоре бавно потъмняваше и приемаше наситените цветове на калта.
Какво може да се е случило? Какво ли очаква тя? Дали имаше нещо общо със създанията от стопена креда? Определено нямаше нищо общо с мен. Мислите ми се зареяха отново към нейния комбинезон с отворен цип и ме накараха да се усмихна на себе си. Никога не съм бил с ограничен ум. Никога през този живот.
Но се случват странни неща, когато животът е редуциран до краен стрес.
Когато пристигнах на работния пункт, тя чакаше в скафандър отвън до електростанцията. После заскърца във въздушния шлюз, докато минаваше през него. Рядко съм бил в бронирана кола, когато някой друг се е качвал в нея. Глухото тупкане от колена и стъпала по метала и пластмасата и странните запитания бяха твърде неестествени.
Вътрешният капак се отвори, изпълвайки кабината със слаб дъх на алкохол и амоняк, бързо изместен от човешките гастро-чревни миризми, когато Кристи отвори шлема си и го сгъна назад.
Спомних си една стара история, в която се говореше за миризмата на Титан, и нейният автор размишляваше за метана, блатния газ и всички миризми в двора към плевнята.
Глупаво.
Хората слагаха бутанолов тиол в природния газ, така че по миризмата да се установи, когато е налице изтичане.
Лицето й бе запотено като при задух, сякаш от пребиваването й в скафандъра я бе хванала клаустрофобия.
— Да вървим — каза тя.
Освободих съединителя и потеглих. Накланянето на кабината я хвърли върху рамото ми. Усетих как се подпря, запазвайки каквото разстояние можа, което не бе голямо в това малко пространство. Каква част от онова, което чувствах, беше вкаменена емоция, замръзнали в главата ми стари подпрограми?
Не зная какво искам, защото се страхувам, така ли беше?
— Кристи — попитах, — кога ще ми кажеш какво става?
Обърнах глава, за да я погледна. Лицето й бе на не по-голямо разстояние от широчината на длан, но гледаше напред с немигащи очи, докато наблюдаваше приближаването и отминаването на познатия пейзаж на Титан. Отгоре притъмнялото небе беше с цвят като на прясно натъртено място — синьо и сиво, обагрено с неясни морави ивици.
После тя завъртя глава към мен и ме погледна в очите. Това я приближи достатъчно, за да усещаме взаимно дъха си. Известно е как протича това. Вие си попадате взаимно в лицевото пространство и там има напрежение, защото следващият ход е лекото привеждане напред, което…
Кристи отново отвърна поглед, не навън, а просто към вътрешната повърхност на стената, към таблото с прекъсвачи, монтирани приблизително на равнището на очите.
— Каза ли на още някого?
— Мисля, че няма нищо за казване — отвърнах, като свих рамене.
Никаква реакция. Напрежение в дъгата на шията й. Исках да протегна ръка и да я докосна, да й кажа някоя глупост от рода, че всичко ще бъде наред. После, обвил ръка около тялото й, нахлул в нейното пространство… има нещо в уязвимостта на страха от това, че нещо ужасно не е наред.
— Спри тук — каза тя. — Нека излезем.
Бяхме стигнали при скалите до брега, но все още имаше известно разстояние до познатия път надолу. Излязохме от шлюза един по един и тръгнахме по моите по-раншни следи към мястото, където я бях шпионирал преди. Сега към тях се бяха присъединили голям брой други отпечатъци от ходила, стотици в двете посоки.
Мисля, че всичките бяха нейни.
Над групата уреди се издигаше тънка струйка черен дим, подобна на удължена капка туш в чиста вода, която се размесва с проникващите потоци и тъкмо започва да се размива.
И всичко около нея на брега беше сблъсъци и цветни петна, сенки и форми, движещи се непрекъснато наоколо, всичките толкова бавно. Докато наблюдавах, едно тъмносиньо петно се приближи и протегна дълго тясно пипало. То дойде в границите на няколко сантиметра от един от опорните крака, поколеба се за момент и го докосна.
Пипалото се сбръчка и бързо се отдръпна към главното тяло, което, изглежда, се обърна, превръщайки се в по-светъл нюанс на синьото. После за миг изчезна, потъна в брега.
Във въздуха се виеше още една спирала, издигаща се над групата уреди. Тя се отдалечаваше бавно, докато се разсейваше. Мислех си за образеца, който бях взел от онова по-раншно замърсяване на уредите. Вероятно все още беше в хладилника на бронираната кола, където го бях оставил.
Малки животинки изследват чуждоземната машина. Невинни малки животинки отиват на сигурна смърт.
Дали любопитството е някакъв тропизъм13?
Нощни пеперуди, привлечени от пламъка.
— Май ще излезеш права, а?
Не знам какво очаквах да последва, но тя каза:
— Веднага си изключи радиото.
— Ама…
Кристи се обърна и постави ръка на рамото ми. Не можех да я почувствам през материята на скафандъра, ала тези големи очи… Изключих го и зачаках. Тя просто се извърна и бързо се отдалечи към стръмната скала, в опасна близост до ръба й, като се има предвид крехкостта на този химически лед, и след като преброи до три, изключи енергийното устройство за носещи пулсиращи вълни на комуникационната система на своя скафандър.
Всичко приличаше много на някакъв филм.
Долу, на брега, восъкоподобните създания замръзнаха на място. Беше съзнателно замръзване, точно както постъпва паякът в момента, в който установи, че го наблюдавате. Това внезапно свиване, насочените към вас очи на чуждо същество, изпълненият с незнайни мисли паяшки мозък.
Спомних си начина, по който едно от тези създания бе образувало петно от оранжеви точици преди и това ме подсети за един научен филм, който бях гледал като дете — високоскоростна фотография на слузеста плесен в действие. Зловещо. Но не повече от това.
Внезапно брегът между две съседни структури опустя.
Във всички тези стари филми, стари истории, човек чувства този момент по ужасно погрешен начин, не е ли така? Посегнах към контролното табло на моя приемник, но Кристи, улавяйки движението ми с ъгълчето на окото си, вдигна възпиращо ръка.
Чакай.
Аз…
Долу, на брега, се образува хоризонтална синя плоскост с нащърбени краища. Време за няколко удара на сърцето, после розова ивица с отчетливи ръбове се плъзна през най-близката страна до нашия наблюдателен пункт.
След това от другата страна се появи с плъзгане някаква конична форма, спускайки се явно към розовата ивица.
Спускане.
Точно преди да я докосне, под тъпата страна на конуса бликна червено-оранжево завихряне. То забави движението си до нула и бързо измъкна малки крачета за кацане. Върху повърхността заискриха огнени пръски, после изчезнаха. Появиха се малки сини и зелени точици, обхванати в розовото, и плъзнаха към неподвижния конус. Щом го достигнеха, една по една те ставаха черни и изчезваха. След известно време можеше да се види, че се бяха научили да спазват дистанция, реейки се около ръба на картината.
Устата ми бе пресъхнала, когато включих радиото си и прошепнах:
— Откъде, по дяволите, знаят какво представлява нашето чувство за перспектива?
Шепнех, сякаш някой можеше да подслушва. Някое създание.
Гласът й едва ли беше нещо повече от тих полъх на вятъра, минаващ през слушалките ми:
