Когато отново подкарах бронираната кола на път за дома, мислех си как ли би изглеждало, ако се опитам да живея през останалата част от живота си на Луната, земната Луна, единствената истинска Луна, която мъртвата стара Земя бе окачила като жив въглен в небето си.

Може би правехме грешка.

Може би те, всички, трябваше да дойдат тук.

Шофирайки под едно безинтересно кафяво небе, заобиколен от обвит в синя мъгла червено-оранжево-златист пейзаж, отново се опитах да мисля за малките зверчета на Кристи, но не успях.

Реших да се скрия в стаята си. Взирах се известно време в преградната стена, после включих устройството за връзка, наблюдавайки с тревога, когато екранът заискри, задавен за момент от цветови смущения, преди да се появи менюто на системата.

Какво ли ще стане, когато електрониката си отиде?

Всички ли ще умрем тогава? Или ще се опитаме да я заменим с временни ръчно направени приспособления и да излетим без електронна система за управление. Ще се опитаме… съществувала е космическа програма, преди да е имало истински компютри. Хора на Луната, нещо такова. Тази технология може би ще ни измъкне оттук. Може би не.

В библиотеката на базата нямаше нищо, което да не съм гледал вече стотици пъти, освен тази последна дузина епизоди от „Quel Horreur“¹¹, френскоезичната ситуационна комедия, която е имала луд успех точно преди края. JPL прахоса за нея един от своите последни предаватели на Земята, който изпращаше сигнали към комуникационни спътници и… е, добре, те знаеха. Трябва да са знаели. И какво са си мислили?

Не мога да си представя.

Бях наблюдавал първия епизод около трийсет секунди — щастлив смях, светлосиньо небе, бели облаци, зелени дървета, река Сена и Айфеловата кула.

Стоях в стаята си, така че да не трябва да си имам работа с Джена, която не ме изпускаше от поглед, когато минах през столовата да вечерям. Отидох в стаята си и после не можах да спра да мисля за нея, за последния път, когато бяхме… което доведе до мислене за Кристи с нейния разтворен комбинезон, предлагаща себе си на една съдба, по-лоша от смъртта. После преминах към Лайза, просната на нашето брачно ложе.

Говори се, че човек не може истински да си спомни болката, спомня си я само като факт, а не точния начин, по който се усеща. Може би същото е и с истинското щастие.

Висях като призрак под тавана на едно помещение, което вече не съществуваше, и гледах надолу към голата жена, чийто допир, вкус, усещане и смях бях загубил, борейки се със загубата, мъчейки се да използвам отново няколкото частици и парченца, които ми бяха останали.

Понякога се питах, защо изобщо напуснах Земята. Вероятно бихме могли да бъдем щастливи без парите. Може би.

Съжалението, казват хората, е най-скъпото нещо на света, но това е лъжа. Съжалението е безплатно. Можеш да получиш толкова съжаление, колкото поискаш. И тогава, когато престанеш да го искаш, разбираш, че то си остава твое завинаги.

По някое време, докато се взирах в системното меню на базовата библиотека, спомненият образ на Лайза се превърна в много по-пресния образ на Джена, потна и страстна в прегръдките ми, после някак си в Кристи с умоляващи огромни очи.

На следващия ден продължих към Работен пункт 17 — една платформа за сондиране върху задната страна на билото Аерхърст, отвъд „Аланхолд“. Седях отгоре на дълъг склон с изглед в дълбочина като нищо на Земята или на което и да е друго място, на което съм бил. Склонът бе дълъг, равен и се губеше в мъглата на разстояние десетки километри, подобно на най-голямата ски-писта, която човек би могъл да си представи.

Когато дойдох тук за пръв път, тези прекрасни и странни изгледи ме караха да мисля за всички места, където вече съм бил, за червената креда на Марс, за назъбените оранжеви планини на Венера и за меките черни равнини от лава на Луната.

Караха ме да си спомням моето първо зърване на Земята от космоса — гола, невероятна, със заскрежена синя повърхност, гледана от другата страна на небето.

Спомням си как стоях на върха на крайния склон на Тера Нурса, гледах над невъобразимата пустош на Восъчното море и се питах, дали не трябваше да кажа на Лайза, че никога няма да се върна у дома, че ще продължа да й изпращам парите, всичките пари, но че тя ще трябва да намери друг мъж за помощник при харченето им и от него да има онези деца, за които бяхме мечтали.

Господи, по онова време се говореше за луните на Уран! А аз започнах да си мисля какво ли ще е да стоиш върху стръмна скала с височина десет километра. Започнах да мисля за гейзерите на Тритон, за мъждивия син Нептун, увиснал в черното небе отгоре…

Това все още имаше силата да ме накара да получа вътрешен спазъм от желание.

Работен пункт 17 се управляваше от две рускини, докарани от „Фор Троянс“ преди около две години. Те бяха яки червенокоси геоложки от Казахстан с неизразителни лица. Приличаха си като сестри близначки, вероятно бяха на по около четирийсет години, а може би много по-възрастни, и бяха бродили из Слънчевата система някъде около петнайсетина години.

Винаги се държаха като шутове. Беше забавно да са наоколо. Непрекъснато се ръчкаха помежду си, говореха цинизми, половината на английски, половината не, шегуваха се относно това коя възнамерява да ме има първа и коя втора, въпреки че аз винаги си ги представях като лесбийки.

В тяхното жилище с неговата неприятна миризма на кисело, докато наблюдавах как едната от тях сваля скафандъра си с щръкнал широк задник и как шевът на комбинезона й започва да се разпаря в мястото на най-силно опъване, направих някаква вулгарна забележка.

Ирина, мисля, че това бе тя, погледна към Лариса с опулени от изненада очи, после обратно към мен, с едва доловима усмивка.

— Ух. Съжалявам.

Ирина се изправи, сега с лице към мен и с все още смъкнат до глезените скафандър, и много любезно каза:

— Не съжалявай. Безпокояхме се за теб.

По-късно седях на едно от моите места за паркиране, високо на върха на Аерхърст, върху зъбер от чисто бял лед, стърчащ от мястото, където утъпканата следа пресичаше ниското рамо на рязко спадащ заоблен връх, с угасени светлини, изключен двигател, почти минимално захранване, и се взирах навън през прозореца.

В далечината, над низините, вилнееше буря с пороен дъжд. Огромен плосък сиво-син облак висеше под потъмняващото небе. Валежът под него беше като някаква поантилистка¹² мъгла, изпъстрена с твърде ситни точки, за да могат да се видят, и все пак някак си там — един безкраен сребърно-син стълб, закриващ пейзажа отвъд.

Атмосферно охлаждане.

Знаех, че някъде над облаците Сатурн почти е изчезнал, станал е черен и закрива Слънцето. Вдигнах поглед и се опитах да различа краищата на сянката, да различа радиационното разпръскване от плоскостта на пръстените, но днес турбуленцията беше твърде голяма.

Може би някой друг път.

Точно каквото мислех да кажа на Ирина и Лариса, очаквайки предложение, което изобщо не дойде. Все пак ми бе приятно да мисля, че се безпокоят за мен. Сякаш все още бях от значение за някого.

Лампичката на приемника върху таблото започна да мига, една улавяща погледа последователност от червено-синьо-кехлибарено-зелено през интервал между цветовете четвърт секунда, при което те се смесваха в кратък ярък блясък. Пресегнах се, докоснах един бутон, съобщих паролата си и се заслушах.

— Можеш ли да ме впишеш в графика си за ремонт? — изплува от радиосмущенията гласът на Кристи.

В този глас имаше нещо странно, нервно, неохотно, пламенно. Или може би само си въобразявах. Какво може да разчете човек в един глас, сведен до шепот от радиосмущения?

— Какво не е наред?

Дълга пауза.

— Не съм сигурна. Може би същото като преди, но по-лошо.