Не си измисляше. Чудновати неща се случват в свят, от който по-студен почти не може да има, и тъкмо се заблудиш, че материята се е смръзнала мъртвешки, тя се сдобива със странен нов живот. Слузесто вещество се примъква към Гнездото, все едно е животно, надушило топлинка — това е течният хелий. А когато бях малък, една светкавица (дори Тате не можа да си обясни откъде се е взела) се заби в най-близкия гръмоотвод и пълзя по него нагоре-надолу седмици наред, докато се изтощи.

— Не приличаше на нищо, което съм виждал — уверих го.

Той постоя намръщен и реши:

— Ще изляза с теб и ще ми го покажеш.

Мама нададе вой, като си представи, че ще остане сама, Сестричката също, но Тате скоро ги укроти. Заехме се да навличаме дрехите за навън, моите вече се топлеха до огъня. Тате ги направи. Имат шлемове от трислойна пластмаса, които някога били прозрачни, и много здрави съдове за храна, а сега добре задържат въздуха и топлината в себе си, дори обменят въздуха до някое време — стига ни да ходим за вода, въглища, храна и останалото.

Мама пак се завайка:

— Отдавна си знам, че има нещо отвън и само дебне да ни довърши. От години го усещам, то принадлежи на студа, мрази всякаква топлина и живот, иска да унищожи Гнездото. Наблюдавало ни е през цялото време, а сега ни е подхванало. Ще ви докопа и после ще дойде за мен. Хари, не отивай!

Тате си бе сложил всичко, освен шлема. Клекна до огнището, пресегна се и разтръска дългия метален прът, който е прокаран през комина и събаря леда, дето все напира да го задръсти. Веднъж в седмицата Тате се качва на покрива да провери дали всичко е наред с този прът. Най-лошото излизане, затова никога не ми позволява да ходя сам.

— Сестричке — спокойно подхвана Тате, — ела да наблюдаваш огъня. Не изпускай от очи и въздуха. Ако намалее или ти се стори, че не се изпарява достатъчно бързо, донеси още една кофа от онези зад одеялата. Но си пази ръцете. Хващай я само с нагънат плат.

Сестричката престана да помага на Мама да е изплашена и дойде да върши каквото й беше казано. Мама млъкна скоро, макар че още гледаше доста диво как Тате си наглася плътно шлема, взема кофа и двамата с него излизаме.

Тате водеше, а аз се хванах за колана му. Чудно, не се боя да излизам сам, но когато и той е с мен, все се държа за него. Май е по навик, а пък няма да отрека, че този път си се страхувах.

Трябва да разберете как е при нас. Знаем, че всичко отвън е мъртво. Тате чул как последните гласове по радиото заглъхват преди години, видял и как измират последните хора, които не извадили нашия късмет или не били толкова добре защитени. Затова ни беше ясно, че ако нещо се промъква наоколо, нито е човек, нито е приятел.

Има и друго — обзема те едно такова чувство, защото винаги е нощ, и то студена. Тате казва, че познавали това чувство дори в старите времена, но всяка сутрин Слънцето изгрявало и го пропъждало. Вярвам му, макар че познавам Слънцето само като голяма звезда. Защото не съм бил роден, когато тъмната звезда ни е откъснала от Слънцето, а досега ни е замъкнала отвъд орбитата на Плутон, твърди Тате и продължава да ни влачи все по-надалеч.

Различаваме тъмната звезда, когато прекосява небето, защото закрива светлите звезди, особено пък когато се откроява пред Млечния път. Възголемичка е, защото според Тате сме по-близо до нея, отколкото планетата Меркурий до Слънцето, но не обичаме да я поглеждаме и той никога не си сверява часовниците по нея.

Усетих се, че умувам дали не може да има нещо на тази тъмна звезда, което ни иска и затова е пленило Земята. Тогава бяхме в края на коридора и излизах след Тате на балкона.

Не знам какъв е бил градът в старите времена, но сега си е красив. На звездната светлина се вижда съвсем добре — онези неподвижни точици в небето светят доста ярко. (Тате казва, че някога звездите трепкали, но тогава имало въздух.) Ние сме на хълм и блещукащият склон се спуска полегато, а нататък се изравнява в подредени квадрати между улеите, които преди са били улици. Понякога нарязвам така картофеното си пюре, преди да сипя отгоре заливката.

По-високите сгради стърчат от пухкавата равнина, увенчани със заоблени шапки от замръзнал въздух, досущ като качулката на коженото палто на Мама, само че още по-бели. По къщите личат по-тъмните квадрати на прозорците, очертани от бели ивици въздушни кристалчета. Някои здания са разкривени, защото са били усукани зле от трусовете и останалото, когато тъмната звезда пленила Земята.

Тук-там има висулки — вода от първите студени дни и въздух, който се стапял на покривите, стичал се и пак замръзвал. Случва се висулка да улови светлината на звезда и да я прати в очите ти толкова силна, че се чудиш дали звездата не е нахълтала в града. Едно от нещата, за които си помисли Тате, когато му разказах за яркото петънце. Аз също се сетих за това, обаче този път беше друго.

Той опря шлема си в моя, за да си говорим по-лесно, и ме помоли да му посоча прозорците. Сега нямаше светлина нито зад тях, нито другаде. Учудих се, че Тате не ме нахока, задето ми се привижда какво ли не. Дълго оглеждаше околността, след като напълни кофата, и тъкмо когато влизахме, извъртя се рязко, сякаш се мъчеше да изненада някого.

И аз почувствах, че досегашния покой го няма. Нещо се спотайваше там, дебнеше, чакаше, готвеше се.

Вътре Тате ми каза, щом си опряхме шлемовете:

— Синко, ако пак видиш нещо подобно, не казвай на другите. Майка ти е доста изнервена напоследък, длъжни сме да й вдъхваме сигурност, доколкото можем. Някога, след като се роди сестра ти, бях готов да се предам и да умра, но твоята майка ме накара да продължа. Веднъж тя поддържаше цяла седмица огъня сама, защото се разболях. Грижеше се и за мен, и за вас двамата. Знаеш как играем от време на време — сядаме в квадрат насред Гнездото и си подхвърляме топка. Синко, смелостта е като топката. Не можеш да я държиш вечно, трябва да я прехвърлиш на някого. А когато я подхвърлят на теб, трябва да я хванеш и да държиш здраво… и да се надяваш, че ще има на кого да я метнеш, когато се умориш да бъдеш смел.

Като ми поговори така, се почувствах пораснал и добър. Но не престанах напълно да мисля за нещото навън… и колко сериозно се отнесе към това Тате.

Трудно е да прикриеш, че си в такова настроение. Когато се върнахме в Гнездото и свалихме дрехите за излизане, Тате изкара всичко на шега, увери ги, че навън няма нищо, и ме подкачи за прекомерното въображение, но думите му звучаха кухо. Мама и Сестричката също не му повярваха. За малко изглеждаше, че всички ще изтървем топката на смелостта. Трябваше да направим нещо и преди да разбера какво ще сторя, чух се, че моля Тате да ни разкаже за старите времена и как се е случило всичко.

Понякога няма нищо против да разкаже историята, двамата със Сестричката обичаме да я слушаме, а сега той схвана какво съм намислил. Затова след малко всички се настанихме около огъня, мама побутна до пламъците няколко консерви да се разтопят за вечеря и Тате започна. Но първо го зърнах как нехайно взе един чук от рафта да му е под ръка.

Историята си остава същата (аз май мога да изредя наизуст най-важното и насън), само че Тате всеки път добавя по още някоя дреболия и поразкрасява това или онова.

Описа ни как Земята си се въртяла около Слънцето, била си устойчива и топла, а хората по нея се напъвали да изкарват пари, да воюват, да си гледат кефа, да се домогват до власт и да се отнасят помежду си добре или зле. Ненадейно от космоса нахлува онази мъртва звезда, изчерпаното слънце, и разваля всичко.

Да знаете, трудничко ми е да проумея как са се чувствали предишните хора и никак не ми е лесно да си представя такова гъмжило. Нито да преглътна, че са се готвели за такава ужасна война. Дори са я искали или поне са желаели да свърши веднъж завинаги, та да се отърват от страховете си. Сякаш не е било нужно да се крепят един друг и да пазят всяка частичка топлина, за да оцелеят. И са се надявали да се отърват някак от опасностите, все едно ние да се надяваме, че ще се отървем от студа.