Сред останалите му книги са „Зеленото хилядолетие“, „Един призрак броди из Тексас“, „Големият двигател“, „Сребърните яйцеглави“ и сборниците „Най-доброто от Фриц Лейбър“, „Книгата на Фриц Лейбър“, „Войната на промяната“, „Мрачни вестители на тъмата“, „Герои и ужасии“, „Мозъчният паяк“ и „Призрачна светлина“, както и седемте тома с разкази за Фафхрд и Сивия мишкар, които се преиздават в голям формат с меки корици, като последният засега е „Завръщане в Ланкхмар“.

* * *

Тате ме изпрати навън да донеса още една кофа въздух. Тъкмо я бях напълнил догоре и топлината почти се бе изцедила от пръстите ми, когато видях онова нещо.

Да знаете, отначало го помислих за млада жена. Ами да, лицето на красива млада жена, цялото грейнало в мрака, загледано в мен от петия етаж на отсрещния блок, значи по тези места точно над дебелия четири етажа пласт замръзнал въздух. Досега не бях виждал жива млада жена, само в старите списания (Сестричката е малка, пък Мама е болнава и вкисната), и така се уплаших, че изтървах кофата. Че кой няма да се стресне, ако знае, че всички на Земята са мъртви, освен Тате, Мама, Сестричката и него?

Не биваше да се изненадвам чак толкова. На всички ни се привиждат разни неща. Мама зърва големи страхотии, като гледам как се опулва в празното пространство, само крещи безкрайно и се сгушва в одеялата, провесени около Гнездото. Тате казва, че било естествено от време на време да реагираме по този начин.

Взех си кофата и когато пак погледнах към отсрещния апартамент, схванах малко по-добре как се чувства Мама, защото си личеше, че изобщо не е млада жена, ами светлинка — мъничка, прокрадваща се от прозорец към прозорец. Сякаш някоя дребна жестока звезда е слязла от небето, останало без въздух, за да провери защо Земята се е откъснала от Слънцето. И може би да издебне някого, за да го тормози и плаши, щом Земята вече няма закрилата на Слънцето.

Казвам ви, като си помислих това и тръпки ме побиха. Стоях си и треперех, едва не ми замръзнаха ходилата, а шлемът ми се покри с толкова скреж отвътре, че вече не можех да виждам светлинната, ако ще и да изскочи от някой прозорец отсреща, за да ме докопа. Накрая ми стигна умът да се прибера вътре.

Скоро минавах опипом през трийсетината стени от одеяла, килими и гумени листове, които Тате е провесил и закрепил, за да забави изсмукването на въздуха от Гнездото. Вече не бях толкова уплашен. Започнах да чувам тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че пак навлизам във въздух, защото навън във вакуума няма никакви звуци, разбира се. Но умът ми още потръпваше и се тревожеше, когато се проврях през последните одеяла — Тате ги е облицовал отвътре с алуминиево фолио, за да задържат топлината — и влязох в Гнездото.

Я да ви разкажа за Гнездото. То е ниско и уютно, има място само за нас четиримата и вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. От три страни има одеяла, а в опънатите за таван одеяла Тате си опира главата. Той казва, че сме насред много по-голяма стая, ама аз никога не съм виждал истинските стени и таван.

Покрай едната стена от одеяла има много рафтове с инструменти, книги и други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Тате все се грижи да са навити. Разправя, че не бивало да забравяме за времето, а можело лесно да ни се случи, като няма слънце и луна.

И на четвъртата стена има одеяла, освен около огнището, а там гори огънят, който не бива да угасва никога. Той ни спасява от замръзване и върши още много работа. Някой от нас трябва да го наблюдава във всеки миг. Между часовниците има будилници и можем да си напомняме с тях. Отначало само Мама се редувала с Тате — спомням си това, когато става трудна за понасяне, — но сега и аз помагам, и Сестричката.

Обаче Тате си остава главен пазител на огъня. Все такъв си го представям — висок мъж, седнал с кръстосани крака, мръщи се напрегнато срещу огъня, набръчканото му лице изглежда златисто от светлината. От време на време внимателно поставя в пламъците още едно парче от голямата купчина въглища до него. Тате ми разказва, че имало пазителки на огъня в много старите времена — нарича ги весталки, — само че тогава навсякъде имало и незамръзнал въздух, и слънце, огънят не им бил много необходим.

И сега седеше така, но припряно стана да вземе кофата и да ме сгълчи, че съм се бавил навън. Още в първия миг забеляза заскрежения ми шлем. От караницата Мама живна и също взе да се заяжда. Тя винаги се опитва да си разтовари психиката, както ми обяснява Тате. Той бързичко я накара да млъкне. И Сестричката вмъкна две-три глупави писукания.

Тате държеше кофата с дебело усукано парче плат. Щом я внесох в Гнездото, наистина се усети колко е студена. Направо ми се струваше, че изсмуква топлината от всичко. Дори пламъците отскочиха от нея, когато Тате я сложи близо до огнището.

Ала тъкмо блещукащото синкаво-бяло нещо в кофата поддържа живота ни. Топи се бавно, изчезва, освежава Гнездото и подхранва огъня. А одеялата го задържат да не се измъква твърде скоро. На Тате му се иска да затвори херметично навсякъде, но не може. Сградата е прекадено разкривена от трусове, пък и трябва да остави димоотвода. В комина обаче има особени приспособления, Тате ти нарича клапи, за да не избяга веднага въздухът и оттам. Понякога той се шегува, че изобщо не проумява как още ни служат и как изобщо работят.

Казва, че въздухът бил мънички молекули, които отлитат тутакси, ако няма какво да ги спре. Трябва да сме много бдителни, за да не стане оскъден въздухът. Тате винаги поддържа голям резерв в кофи зад първите одеяла при допълнителните купчини въглища, консервите, шишетата с витамини и останалото, например кофи сняг, който топим на вода. За него сме принудени да слизаме чак до първия етаж, а спускането си е гадничко, и го копаем през вратата към улицата.

Представете си — когато Земята изстинала, първо замръзнала цялата вода във въздуха и навсякъде образувала слой, дебел към три метра, после върху нея паднали кристалчетата замръзнал въздух и образували още един горе-долу бял слой от деветнайсет-двайсет метра.

Естествено не всички съставки на въздуха замръзнали и навалели едновременно.

Преди останалите паднал въглеродният двуокис. Когато копаеш за вода, трябва да си сигурен, че не дълбаеш по-нависоко, за да не се смеси с това вещество, защото може да те приспи, вероятно завинаги, и да угаси огъня. Над него е азотът, не е нито полезен, нито вреден, макар че е най-дебелата част от слоя. Най-отгоре, съвсем лесен за изтребване (късметлии сме), е кислородът, който поддържа живота ни. Той е бледосин, цветът помага да го различаваме от азота. Кислородът замръзва и се втвърдява при по-голям студ от азота. Затова се е натрупал последен.

Тате казва, че си живеем по-царски и от едновремешните царе, защото дишаме чист кислород, но ние сме свикнали и не забелязваме.

А най-горе има пласт от течен хелий, който е доста особен.

Всички тези газове са в спретнати отделни слоеве. Като мелба, подсмива се Тате, ама не знам що за чудо е това.

Щях да се пръсна от нетърпение да им разкажа какво видях и щом свалих шлема, забърборих, преди да съм смъкнал скафандъра. Мама веднага се изнерви, взе да яде с поглед пролуката за влизане сред одеялата и закърши ръце. Както винаги, стискаше със здравата другата, на която липсваха три пръста заради измръзване. Личеше си, че Тате ми се ядоса, задето я плаша, искаше му се веднага да обясни всичко, и все пак знаеше, че не дрънкам глупости.

— Синко, значи си наблюдавал тази светлина известно време? — попита ме, когато млъкнах.

Не споменах, че отначало ми се привидя лицето на млада жена. Не знам защо се засрамих.

— Дълго я гледах, мина през пет прозореца и се качи на горния етаж.

— И не приличаше на блуждаещо електричество или пълзяща течност, или звездна светлина, фокусирана от растящ кристал, или нещо подобно?