Конуей изведнъж се озова увиснал във въздуха на около осем фута от пода.

— Никога не съм допускал — прогърмя откъм писалището гласът на Аритапек, — че сте възнамерявали да превърнете всичко това в демонстрация на човешки садизъм. Аз съм потресен и възмутен. Незабавно пуснете това нещастно животно.

— Свалете ме на пода и ще ви обясня… — промълви Конуей.

На осмия ден те върнаха кучето на д-р Манън и отново се заловиха с динозавъра. В края на втората седмица все още продължаваха да работят и за Аритапек, Конуей и техния пациент се говореше, свиркаше, пиюкаше и ръмжеше на всички възможни езици, употребявани в Болницата. Един ден, докато седяха в трапезарията, Конуей изведнъж разбра, че стенният говорител, който монотонно предаваше съобщения някъде зад гърба му, викаше в момента неговото име.

— …по комуникатора с майор O’Мара — повтаряше гласът. — Доктор Конуей, моля, свържете се незабавно по комуникатора с майор O’Мара…

— Моля да ме извините — каза Конуей на Аритапек, който се бе сгушил върху пластмасовото блокче, поставено с явен намек върху масата им от управителя на Трапезарията. Той стана и се отправи към най-близкия комуникатор.

— Работата не е чак толкова спешна — отговори O’Мара на въпроса му какво се е случило. — Просто искам да ми обясните някои неща. Например: защо растителността, с която се храни пациентът, засаждана и отглеждана толкова старателно от д-р Хардин, сега трябва да се пръска с някакъв химикал, който ще намали вкусовите й качества? Защо известно количество растителност, чийто истински вкус е запазен, се държи на склад? С каква цел сте поискали тридиаметрален проекционен апарат? И какво общо има с всичко това кучето на Манън? — O’Мара спря неохотно, за да си поеме дъх, и след това продължи: — А полковник Скемптън направо заявява, че на неговите инженери им е дошло до гуша да инсталират цели планини от лъчеви преси и влекачи за вас двамата. Това не го безпокои кой знае колко, но според него, ако всичките тези машинарии се насочат навън вместо навътре, от този стар негоден кораб, из който само се мотаете, би могло да се получи отличен военен кръстосвач.

— А що се отнася до неговите оператори… — O’Мара напразно се стараеше да се придържа към нормалния за един разговор тон — на повечето от тях вече им се наложи да се консултират с мен професионално. Някои просто не вярват на очите си, но те имат късмет да им се размине само с това. Другите биха предпочели да изпаднат в делириум тременс.

Последва кратка пауза, след което О’Мара продължи:

— Манън се оплака, че много си вирите носа с тази ваша етика и зададе ли ви някакъв въпрос, вие изобщо нищо не му обяснявате. Направо се чудя…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Конуей с известно неудобство.

— Да ви вземат всички мътни на Галактиката! Но с какво все пак се занимавате? — избухна O’Мара, а след това добави: — Каквото и да е то — на добър ви час! Край.

Конуей побърза да се върне при Аритапек, за да продължат разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали. Малко по-късно, на излизане, Конуей каза:

— Беше глупаво от моя страна да не взема под внимание ръстовия фактор. Но сега, когато имаме…

— Глупаво от наша страна, приятелю Конуей — поправи го Аритапек с безизразния си глас. — Досега повечето от вашите идеи свършиха доста добра работа. Вие ми оказахте такава неоценима помощ, че понякога ми се струва, че сте отгатнали моята цел. Надявам се, че тази ви идея също ще свърши добра работа.

— Ще стискаме палци.

Тук Аритапек не възрази както обикновено, че, първо, не разчита на късмет и, второ, че няма палци. Той определено започваше да вниква по-задълбочено в характера на хората. А на Конуей сега му се искаше надменният ХФЧЖ да прочете мислите му просто за да разбере цялата му съпричастност, да узнае за огромното му желание следобедният опит да успее.

По целия път до кораба Конуей чувствуваше как вътрешното му напрежение непрекъснато се засилва. Докато даваше последни указания на инженерите и техниците и проверяваше готовността им за действие при критични обстоятелства, той осъзна, че се шегува малко пресилено и че смехът му не звучи много искрено. Но по това време у всекиго от присъствуващите се съзираха признаци на възбуда. След няколко минути обаче напрежението достигна връхната си точка и Конуей заприлича на неподвижна и външно спокойна пренавита пружина.

Беше застанал на по-малко от петдесет ярда от пациента и бе отрупан със снаряжение, като коледна елха с гирлянди — антигравитационен пакет, пристегнат около кръста, тридиаметрален проекционен уред и малък телевизионен приемник, завързани за гърдите, и тежък радиопакет върху раменете.

— Прожекторната група — готова за действие — разнесе се един глас.

— Храната — поставена на място — обади се друг.

— Всички лъчеви оператори са на позиция — докладва трети.

— Е, докторе — обърна се Конуей към колебаещия се Аритапек и внезапно облиза със сухия си език още по-сухите си устни. — Вече можете да си вършите работата.

Конуей натисна едно копче на проекционния уред и мигновено около и над него изникна безплътното изображение на един Конуей, който се извисяваше на петдесет фута от земята. Той забеляза как главата на пациента се повдигна, дочу приглушеното му цвилене — бронтозавърът цвилеше само когато е възбуден или уплашен и това контрастираше странно на огромното му туловище — и го видя как се втурна към водата. Но Аритапек излъчваше ожесточено мощни вълни от спокойствие и увереност по посока на двата малки, почти рудиментарни мозъка на бронтозавъра и гигантското влечуго утихна. Много бавно, така че да не го подплаши. Конуей направи маневра и застана зад него, после вдигна нещо от земята и го постави пред себе си. Петдесетфутовото му изображение направи същото.

Но там, където се отпусна огромната ръка, имаше сноп зеленина и когато ръката отново се повдигна нагоре, снопът я последва, насочван леко от три умело управлявани лъчеви преси. Свежият сочен сноп от трева и палмови клонки бе поставен наблизо до все още неспокойния динозавър от същата гигантска ръка, която след това се отдръпна.

След минута, която се стори на Конуей цяла вечност, масивната змиеподобна шия се изви надолу. Бронтозавърът започна да души зеленината. Започна да хрупа…

Конуей отново повтори, а след това потрети маневрата. През цялото време той и петдесет футовото му изображение непрекъснато се приближаваха към животното.

Той знаеше, че в краен случай бронтозавърът може да яде и от растителността, която се зеленееше наоколо, но тъй като пръскачката на д-р Хардин бе свършила своята работа, тя вече не беше приятна на вкус. Бронтозавърът позна, че тези стръкчета бяха от предишната, истинската сочна и дъхава трева, която той така добре познаваше, и която напоследък бе изчезнала по най-необясним начин. Хрупането му се превърна в лакомо и шумно лапане.

— Отлично. А сега етап втори… — каза Конуей.

Без да снема поглед от екрана на малкия телевизионен приемник, който показваше как изображението му насочва движенията на динозавъра, Конуей се устреми отново нагоре. Една друга, невидима лъчева преса, инсталирана високо върху насрещната стена на корпуса, заработи, синхронизирайки действието си с движенията на огромната ръка, която сега потупваше грамадната шия на пациента. Пресата оказваше постоянен, умерено силен натиск върху динозавъра. След първоначалната уплаха пациентът продължи да се храни, като от време на време леко потреперваше. Аритапек съобщи, че животното изпитва удоволствие от усещането.

— А сега — рече Конуей — играта ще позагрубее.

Две исполински ръце легнаха върху едната страна на туловището и лъчите на няколко преси го катурнаха. Падайки, животното разлюля земята. Обладано от истински ужас, то се заблъска и заизвива отчаяно в напразни опити да изправи огромното тромаво тяло върху краката си. Ала вместо да му нанесат смъртен удар, огромните ръце продължиха да го потупват и милват. Бронтозавърът притихна и тъкмо когато отново започна да дава признаци на доволство, ръцете заеха ново положение. Лъчевите влекачи и преси сграбчиха полегналото на една страна тяло, изправиха го и го катурнаха на другата страна.