– Нямаме късмет.

– Има мозъчно сътресение – отбелязва Преша. – Не можем да го оставим тук.

– Но не можем и да зарежем мисията – възразява Брадуел. – До изгрева на слънцето остават само пет часа.

– Готови за кацане – изрича Хелмут.

Очите на Ел Капитан потрепват.

– Кап? – обажда се Преша. – Добре ли си? – Докосва бузата му с главата на куклата.

Той примигва. Погледът му се плъзва настрани, после се заковава върху лицето ù. Опитва се да прошепне нещо, ала гласът му е пресипнал.

Преша се навежда към него.

– Какво има, Кап?

Той вдига ръце и обхваща нежно лицето ù.

– Преша – прошепва той и я целува. Целува я по устните само за миг – леко и нежно.

Преша е смаяна. Не знае какво да каже. Затаила е дъх. Очите ù са широко отворени. Тогава си спомня любовната песен, която го чу да пее в стаята си, а също и разговора на язовирната стена, когато тримата спореха за думата романтика.

Преша продължава да притиска одеялото към раната.

– Кап – подхваща тя. – Но ти... – „...ме целуна.“ Ел Капитан я беше целунал. Сигурно е някаква грешка.

Тогава той прошепва:

– Обичам те Преша Белс.

В тези думи няма съмнение.

Той затваря очи. И отново потъва в мрак.

Хелмут се обръща към нея и казва:

– Преша? – сякаш иска да разбере дали тя също обича Ел Капитан.

Идва ù да се разплаче. Сеща се за любовната песен. За нея ли е била? Разтърсена е до дъното на душата си. Откога е влюбен, пита се тя, откога крие в себе си тази тайна? Вече разбира погледа, който ù беше отправил на моста, докато тя се бе притиснала към Брадуел.

Брадуел става и се запътва към кабината.

– Не знаех – казва той.

– Какво имаш предвид? – Обзема я паника. Дали не говори за нея и Ел Капитан? Дали подозира, че между тях двамата е имало нещо? – Няма какво да знаеш.

Брадуел удря с юмрук по стената. Преша чува остро пропукване. Летателният апарат се олюлява за миг. Дали не ревнува? Или пък е ядосан просто защото не е знаел – макар че тя няма нищо за криене.

– В момента не разсъждаваме трезво! – казва тя. – Никой от нас не разсъждава трезво! Той не говореше сериозно. Той...

– Говореше сериозно – отвръща Брадуел. – Трябваше да се досетя. Отдавна чакам да изрека тези думи. Но се появява той и ги казва вместо мен!

– Ударил си е главата! – извиква Преша, но замълчава, обмисляйки признанието на Брадуел. – Искал си да изречеш тези думи?

Той се приближава сковано към нея. Поема си въздух.

– Да.

– Да – казва и Хелмут, сякаш е знаел през цялото време.

Тя се взира в Хелмут за първи път от доста време. Иска ù се да го попита дали не е знаел за чувствата на брат си. Хелмут знае много повече, отколкото показва. Той предъвква неспокойно долната си устна.

– Какво ще правим сега? – обръща се Преша към Брадуел. – Единият от нас трябва да продължи. А другият трябва да остане тук.

Брадуел не отговаря.

Тя повдига леко одеялото. Кръвоизливът е отслабнал. Раната е подута, но поне кръвта вече спира.

– Хелмут – казва тя. – Сложи ръката си на мястото на моята. – Подава му сухия край на одеялото и притиска ръката му. – Натискай равномерно.

– Равномерно – повтаря той.

Тя става и минава край Брадуел. От мястото, където спира, вижда само гърба му, движението на птиците под ризата му. Той оглежда ръцете си, сигурно се е порязал. На стената се вижда вдлъбнатина с мрежа от пукнатини. Преша взима раница с провизии – храна и вода. После се връща в кабината.

– Аз ще продължа – казва тя. – А ти ще останеш тук.

Той се обръща, клатейки отрицателно глава.

– Не, не и не. Това няма да стане.

Тя тиква провизиите в ръцете му.

– Ще стане.

– Изключено е да тръгнеш сама.

– Забравяш, че в известен смисъл съм тук, водена от егоистични подбуди.

– Преша, невъзможно е да откриеш баща си.

– Ако тръгнеш вместо мен и го намериш, него самия или пък някаква следа – нищожна следа за съществуването му, никога няма да ти го простя. Това пътуване е лично мое.

– Не, Преша, не е само твое. Уолронд е оставил това послание за родителите ми, преди да се самоубие и преди аз да ги намеря застреляни в леглата им.

– Ти си ги намерил? – изрича Преша със свито гърло.

Той поглежда към Хлемут, който продължава да притиска одеялото към главата на брат си.

– Брадуел – прошепва тя.

– Беше сутрин. Слязох долу за закуска. В кухнята нямаше никого. Тръгнах из къщата, викайки имената им. Накрая се затичах... отворих вратата на спалнята. Бяха там.

– Толкова съжалявам...

– Отначало не разбрах, че са мъртви. Кръвта изобщо не приличаше не кръв. Беше засъхнала. Но когато се приближих и докоснах ръката на мама, тя беше студена и скована. Кожата ù бе започнала да посинява.

– Защо не ми каза?

– Мислех, че съм го превъзмогнал.

– Такова нещо не може да се превъзмогне.

– Значи аз също съм егоист. Предприех това пътуване, защото родителите ми са мъртви. Уилъкс поръча на някого да ги убие. Не съм дошъл на разходка. Нито пък да се боря на страната на доброто.

– Брадуел – прошепва тя. – Аз съм тази, която ще продължи. А ти ще останеш тук, защото баща ми може да е още жив. – Звучи жестоко, но е истина.

Финън напуска кабината с бръмчене.

– Не мога да остана тук заедно с Кап, след като той те целуна и след онова, което ти каза!

Обвинява ли я? Дали не смята, че е подвела Ел Капитан или че е имала връзка и с двамата? Тя се обръща и се отправя към изхода.

– Чакай! – обажда се Брадуел. – Спри! Не можеш да...

Използвайки седалките като стълба, тя успява да се изкатери до вратата. После завърта колелото, което служи като заключващ механизъм, и я отваря.

– Наистина си решила да го направиш.

– Подай ми Финън. Ще имам нужда от него, за да намеря мястото. – Тя се надига на лакти, промушва се през отвора и сяда на ръба на корпуса. Навън е тъмно въпреки светлината, която струи от вратата, от кабината и страничните люкове.

Брадуел прокарва ръка през косата си потрива белега на лицето си.

– Тогава тръгвам без Финън. Това ли искаш?

Брадуел въздъхва. После вдига Финън и ù го подава през вратата на кабината. От кутията се включва тесен лъч светлина, който пробягва по земята и дърветата в далечината.

Преша се плъзга по корпуса на гондолата и скача на земята.

Брадуел се изкатерва нагоре след нея. Тя се обръща – поглежда разрошената му коса, мускулестите рамене и тъмните, влажни очи. Какво ли си мисли за нея? За тях двамата? Самият той е като непроницаема черна кутия.

Тя все още усеща целувката на Ел Капитан на устните си. Беше я изненадала може би най-вече с нежността си. Ел Капитан не е от хората, на които са присъщи нежни жестове. Истината е, че тя също го обича, но по друг, по-различен начин. Двамата са преживели заедно толкова много неща. Когато остана съвсем сама, той ù протегна ръка за помощ. Спаси живота ù. Сигурна е, че дори е успяла да го промени. Отношенията им не са нито прости, нито пък лесни. И как иначе? Когато го срещна за първи път, тя се страхуваше, че може да я застреля.

Брадуел я гледа изпитателно.

Тя се ослушва за миг, опитвайки се да отгатне какво я чака навън. Само че наоколо е тихо и това ù се струва още по-страшно.

– Изпитвам го точно сега.

– Кое?

Чувство за лекота и лудешкото биене на сърцето, сякаш пропада все по-надолу и по-надолу.

– Не проумявам смисъла на всичко, през което сме преминали заедно, не съм сигурна какво означава. Знам само... – Тя изтрива една сълза, отронила се на бузата ù. – Знам, че един ден ще ми липсват дори най-тежките, най-страшните моменти. Ти също ще ми липсваш – добавя тя, вдигнала очи към него – ще ми липсва и този миг.

Той я поглежда така, сякаш иска да запомни завинаги лицето ù.

– Ще стигна дотам – казва тя.

– Предпочитам да се върнеш.

Партридж