– Ще спусна първата шамандура след трийсет секунди – долита гласът на Ел Капитан. – Ще бъде много шумно. Затова се дръжте.

Брадуел стиска ръката ù и казва:

– Ето, държа се.

От шамандурата се разнася грохот. Летателният апарат е разтърсен от вибрации. Край прозореца преминава лъч светлина, изпълвайки за миг салона с ослепителен блясък. Изведнъж Преша си спомня Детонациите с неочаквана яснота. Светлината лумва през всичко по пътя си. Озарява прозорци, стени, тела и кости.

Светлина.

Ослепителна светлина.

Сякаш слънцето се е взривило.

Но скоро светлината избледнява. Малкият люк отново потъва в мрак. Тя издиша стаения въздух и отпуска глава на рамото на Брадуел.

– За миг си припомних...

– Знам – отвръща Брадуел.

Нощта ги обгръща. Държи ръката на Брадуел, докато се носят в небесната шир.

Партридж

Китове

Плувният басейн е затворен за посещение, така че Партридж и Айралийн плуват сами. Заради травмата все още не му позволяват да мокри главата си, но поне може да се натопи.

Айралин носи жълт бански с къса поличка. Плува по гръб, гмурка се във водата и отново излиза на повърхността. Гримът ù не се размазва.

Отстрани е застанал Бекли, облечен и въоръжен. Когато са достатъчно далече от него, Партридж се обръща към Айралийн:

– Какво търси тук Бекли?

– Наблюдава те – отвръща тя. – За всеки случай, да не би нещо да се обърка.

– Така ли? – Партридж прокарва ръка през водата. – Не ми прилича на лекар.

Айралийн се замисля за момент и казва:

– Ако ще бъдеш водач, трябва да свикнеш да те пазят.

– Значи, охранителят не е тук по искане на баща ми?

– Да – отвръща тя, – виждаш ли колко те обича? – Всъщност по този начин баща му го следи през цялото време.

Партридж се чувства слаб – но усещането е по-скоро психическо... Тялото му е необичайно напрегнато. Пита се дали не е заради комата, заради цялата насъбрана енергия, докато е бил затворен в собственото си тяло. Малко баскетбол ще му се отрази добре.

– Има ли ученици, с които да поиграя?

– Лекарите няма да ти разрешат. Опасно е.

– Искам да проверя дали има някого, когото познавам, дори от учителите. – Всъщност се надява да срещне Гласингс и да го попита за последния си спомен – лекцията за чудното варварство. – Не ми ли изпратиха картички? Правехме го винаги, когато някое от децата беше под карантина.

– Разбира се, че ти изпратиха! Но те бяха... унищожени. Докторите се опасяваха, че могат да пренесат микроби.

– Нима? И просто ги унищожихте?

– Да, но бяха наистина много. Хората те харесват.

– Длъжни са да ме харесват – отвръща Партридж. – Нали съм синът на Уилъкс.

Плувайки, тя се завърта около него. После спира и обявява:

– Аз също те харесвам. И ще те харесвам каквото и да стане.

Въпреки че не е напълно сигурен, нещо му подсказва, че е искрена. Тя се гмурка и се промушва между краката му. Когато изскача на повърхността, казва:

– Трудно е да повярваш, че е зима, нали?

– Може да не е зима – отвръща Партридж. – Кой знае какво е навън?

Айралийн се разсмива.

– Толкова си забавен. Това е едно от нещата, които харесвам в теб.

Само че Партридж не се шегува.

– А аз да смятам ли, че си забавна? – пита я той.

Тя се приближава и опира мокрия си нос в неговия. Пронизва го болка – от любов? Може би носталгия по дома или по любим човек.

– Смяташ, че съм хубава – отвръща Айралийн.

– Но смятам ли, че си забавна?

Тя поглежда встрани.

– Смяташ, че съм всичко, което някога си искал!

Партридж кима. Сигурно е тя. Защо иначе ще ù предлага?

Бекли ги развежда със закрита моторизирана количка. Двамата са седнали отзад. Стараят се да не привличат внимание. Прическата на Айралийн е безупречна. Партридж няма представа как го е постигнала. Да не би в дамската съблекалня да има фризьор?

– А сега накъде? – пита Партридж.

– Към зоопарка – отвръща тя, взирайки се през матовия пластмасов прозорец. – Не помниш ли, че обожавам пеперудите и аквариума?

Тъй като не си спомня, той не отговаря. Забелязва буболечка на облегалката на Бекли. Понечва да я докосне. Ала нещо в него му подсказва, че не бива да я показва на Айралийн.

Първо отиват в отделението на пеперудите, потънало в зеленина. Вътре е топло и влажно. Пеперудите се носят на рояци. Бекли стои на почтително разстояние. Очевидно се чувства не на място сред пърхащите крилца.

Този участък е отделен само за тях, но останалата част е отворена за всички; Партридж чува гласове на деца. Разходката му напомня за коледите, прекарани у семейство Хеленбек, за Джулби и Джарв, за чорапите с дребни подаръци, за самотните празници, когато баща му бе твърде зает, за да го вземе макар и за няколко дни…

Айралийн стиска здраво ръката му, сякаш се бои от пеперудите.

– Чудя се дали баща ми ще иска да прекараме заедно празниците. Дали пък няма да се сближим, докато ме подготвя за новото ми бъдеще? – казва Партридж не без доза сарказъм.

Една яркосиня пеперуда кацва на рамото му.

– Виж колко е красива и съвършена! – възкликва Айралийн.

Пеперудата наистина е прекрасна. Партридж поглежда черните кадифени ивици на крилата ù. После плъзва поглед към Айралийн – искрящо зелени очи, съвършени черти и лъскава коса.

– Може би баща ми ме е заобичал – казва, докато пеперудите кръжат около тях.

Айралийн го прегръща през кръста.

– Предполагам, че му е било трудно да показва любовта си след понесените загуби.

– Имаш предвид майка ми и Седж, който се самоуби. – Не може да си обясни защо го казва направо. Вероятно иска да я изпита.

– Това е много тъжно – отвръща тя, – но не бива да говорим за тях. Миналото си е минало!

Партридж изпитва нуждата да защити майка си и Седж, сякаш животът им е бил омаловажен. Изведнъж го обзема гняв. Отблъсква ръката на Айралийн.

– Не говори така.

– Как?

– Не говори за тях по този начин. Миналото не е само минало. – Отдръпва се настрана.

– Сега, когато сме сгодени, имаме надежда за ново начало. Ето какво можем да дадем на баща ти, а също и един на друг.

– Тук нещо не е наред – казва той, разтривайки слепоочията си.

– Какво имаш предвид? – Тя се приближава до него, ала той отстъпва назад.

– Не знам – отвръща той, свил ръката си в юмрук. – Нещо с тялото ми – добавя той, взирайки се в себе си.

– Какво точно?

Явно не е бил дълго на легло. Мускулите му никога не са били по-силни. Освен това няма доверие на Айралийн, въпреки че долавя в нея искреност и невинност.

– Партридж, кажи ми какво има?

– Нищо. Няма нищо – отвръща той.

Над тях се включва пръскачка.

Партридж мисли за кръв. Ефирен воал от кръв, който се загнездва в съзнанието му. Пеперудите летят като обезумели наоколо. Озърта се през рамо към Айралийн, но вижда само части от роклята, от косата ù, сякаш крилата са насекли образа ù на късчета.

Разчистени са дори коридорите, свързващи заграждението на пеперудите с аквариума. Двамата минават през стъклен тунел, отстрани и отгоре плуват риби. Медузата се издува и се плъзга леко напред, издува се и се плъзга. Айралийн притиска ръка към стъклото.

– Жалко, че нямам фотоапарат – казва тя. – Щях да я снимам.

– Сигурно имаш десетки снимки тук като малка. Не са много местата в Купола, където да се направят незабравими детски снимки.

– Разбира се. – Тя го хваща за ръка.

Известно време вървят в мълчание. Долавят шум далече напред, нечии бързи стъпки.

Бекли вдига ръка, давайки им знак да спрат. Той минава напред и поема към скритата част на коридора.

– Кой е там? – пита високо охранителят.

– Аз съм! Изгубих се на път за тоалетната! – От завоя изниква Гласингс. Лицето му е зачервено, като че ли е тичал.