– Какво според теб имаше предвид Хейстингс, като каза, че летателният апарат има сантиментална стойност? – пита Преша.

– Уолронд смята, че Уилъкс е романтик. А романтиците са сантиментални, нали? – Дали и Брадуел дълбоко в себе си не е романтик? Нима това, че пази спомени за миналото, не е сантименталност?

– Знаеш ли към какво съм чувствителна? – казва Преша.

– Към какво?

– Към онова, което не помня и за което само съм чувала.

– Например?

– Светулките – отвръща тя. – Преди ги е имало. Ти помниш ли ги?

– Заради химикалите, с които пръскаха тревата, в дворовете на къщите нямаше светулки, но навътре в неокосените ливади човек можеше да ги види как привечер пропълзяват на открито и примигват с жълтеникави светлинки. Един път баща ми ме заведе извън града да ги видя. Светулките проблясваха с фенерчетата си, а ние ги гонехме, улавяхме и пускахме в стъклени буркани, след което пробивахме дупки в капачките. – Преша усеща топлия му дъх, галещ крайчеца на ухото ù. – Но аз смятах, че се интересуваш от Детонациите, а не от времето Преди.

– Спомних си това-онова.

– След Детонациите се появиха други видове насекоми.

– Какви?

– Бяха по-едри от светулките, подобни на излъчващи сияние сини пеперуди, които примигваха, а после изчезваха във въздуха. Бяха прекрасни. Когато напуснах дома на леля си и чичо си, навсякъде бе пълно с умиращи хора, но малцината, които все още можеха да се движат, се опитваха да уловят тези фосфоресциращи създания, които приличаха на малки пламъчета. За малко да ги последвам, подтикнат от спомена за баща си и неокосените ливади, но една жена ме сграбчи за ръката и ми каза: „Не тръгвай след тях. Тези хора са привлечени от смъртта.“ Тя крещеше подире им, ала никой не я послуша.

– Какво стана с хората, които се опитаха да ги уловят?

– Хората, които докоснаха дори за миг малките пламъчета, опитвайки се да ги занесат на умиращите си деца, не изкараха дълго. След няколко часа се разболяваха и за броени дни умираха от силната радиация – това беше скоротечна, мъчителна смърт.

Преша потръпва.

– Напоследък ме мъчи едно чувство.

– Какво е то?

– Едно усещане в стомаха. Мислех, че е страх, но всъщност може да е вина.

– За какво изпитваш вина?

– За това, че съм жива. – Опитва се да си представи припламващите пеперуди, които се стрелват във въздуха и изчезват, и хората, които се олюляват немощно подире им в желанието си да уловят късче красота. Тогава си спомня как майка ù се олюлява немощно в гората, отпускайки се на колене до тялото на умиращия си син. Преша отново усеща тежестта на пушката. Ушите ù звънтят и тя заплаква.

– Преша – изрича Брадуел и я притиска към себе си. – Какво има? – Гласът му звучи тревожно.

– Не мога да ти кажа – отвръща тя. До слуха ù достига пърхането на птиците на гърба му, бръснещи с крила плата на ризата. Не може да го погледне. Нито да му обясни. Кървавата мъгла я обвива като плътен облак.

Той се надига на лакът и се навежда към нея, така че главите им се докосват.

– Хайде, кажи ми. Кажи ми какво има.

– Аз я убих – изрича тя. – Тогава мислех, че постъпвам правилно, но сега... не съм толкова сигурна.

– Грешиш – отвръща той. – Аз също бях там. Направи го от състрадание.

Тя не може да си поеме дъх.

– Преша, дълго време изпитвах същото като теб. Години наред носих вина.

– За какво се чувстваше виновен?

– Когато са застреляли родителите ми, аз просто съм спял в леглото си. Спял съм спокойно, без да помръдна.

– Но ти си бил дете. – Преша се обръща с лице към него. – Вината не е твоя.

– И ти не си виновна за смъртта на майка си. Направи го от състрадание. Аз също бях там.

– Знам защо не са послушали жената, която ги е предупреждавала за сините пеперуди – казва Преша.

– Защо?

– Имали са нужда от нещо, за което да се хванат – като удавник за сламка. Имали са нужда от красота. Не знам дали мога да го обясня. Искали са да повярват, че в целия този ужас може да има нещо хубаво. Напълно разбирам потребността да повярваш отново, че красотата съществува, че можеш да я уловиш. – Въпреки непрогледния мрак Преша забелязва блясъка в очите на Брадуел. Той се взира напрегнато в нея. После обхваща лицето ù с ръце, които са топли, силни и загрубели. Целува я. Тя затваря очи, отвръщайки на целувката му, и усеща как гърдите му се притискат към нейните. Устните му са горещи. Тя го сграбчва за ризата.

Когато се отдръпва, и двамата са останали без дъх.

– Какво искаше да ми кажеш, когато пясъчните създания ни обкръжиха?

– За пропадането... как ме караш да се чувствам, сякаш... пропадам все повече и повече.

Той я целува жадно – по устните, по брадичката и по шията.

– Когато те видях за първи път, си помислих, че сме създадени един за друг, въпреки че изглеждахме толкова различни и постоянно се карахме. Но сега...

– Какво?

– Сега имам чувството, че не сме били създадени един за друг. А че си помагаме да се превърнем в хората, които трябва да бъдем. Разбираш ли какво имам предвид?

Разбира всяка негова дума. Сякаш това е най-истинското нещо, което е чувала.

– Да – отвръща тя и го целува. – Знам какво имаш предвид.

Партридж

Торта

Партридж е в банята на нечий шикозен мансарден апартамент с излаз на покрива в Уендърли на второ надземно ниво. Май беше на семейство Кроули. Дори не знае кой е домакин на празненството, а само, че е в чест на годежа му с Айралийн. В този миг осъзнава, че няма пръстен. Не трябва ли той да ù предложи? Замисля се за Лайда. Беше ù подарил музикалната кутийка. А тя бе по-ценна и от пръстен. Кутийката беше истинска. А това тук е фалш.

Партридж долавя шума от разговорите, прекъсвани на моменти от смях. Тези хора знаят за бягството му, но смятат, че го е сторил с цел да впечатли някакво момиче с лошо обкръжение. Но никой от тук присъстващите няма представа, че баща му иска да заличи спомена за случилото се. А после какво? Ще се престорят, че историята с момичето не е съществувала? Явно са усвоили до съвършенство изкуството да отричат. Практикуват го ежедневно, като своя религия.

Надява се единствено на Арвин Уийд. Гласингс има своите съмнения, но на Партридж не му остава друго освен надеждата, че Арвин ще му подаде ръка и ще симулира проклетата операция. Все пак е гений, нали? Дано да е тук, сред навалицата, за да поговори насаме с него.

Партридж се съблича и взима новия костюм от закачалката. Обува панталоните, закопчава ръкавите на ризата, връзва светлосинята вратовръзка и навлича тъмносиньото сако. Всичко е идеално – дори ръбовете на кожените обувки. Пита се дали не са взели мерките от стария му калъп за мумии. Твърде много знаят за него – от номера на обувките до собствената му ДНК – и това го тревожи.

Няма желание нито да се усмихва, нито да се ръкува с тези хора. Дали Мими ще бъде тук? Дали все пак напуска капсулата при такива поводи?

На вратата се чука.

– Трябва ли ти нещо? – Гласът е на Бекли.

– Не.

– Хората вече питат за теб. Готов ли си?

– Само минутка. – Партридж сваля отливката от малкия си пръст. Дали някой ден ще личи, че е бил отрязан? Ако наистина изтрият паметта му, дали ще остане белег, който да подсказва за случилото се? Възможно е, благодарение на майка му. Могла е с помощта на бионанотехнологията да възстанови краката и ръцете си, но не го е сторила. Тялото ù е било свидетелство за истината, която е трябвало да остане наяве. Какво, по дяволите, търси тук!

Бекли почуква отново.

– Сър?

Партридж слага отливката на мястото ù, отваря вратата и поема с широки крачки по посока на гласовете.

– Да приключваме с това. – Прекосява дневната – бяла и натруфена, и излиза на терасата.

Всички се обръщат към него. Разнасят се ръкопляскания. Някой почуква с вилица по чашата си с вино. Среща лица, които разпознава – всички се усмихват, смеят се и го викат по име. Сред множеството вижда съседи от Бетън Уест, където е израснал – хора от семейства Белуедър, Джордж и Уинтроп – високопоставени служители – Колинс, Бертсън и Холт, които е виждал само на официални събития, в това число Форстийд, лице на ръководството на Купола. Повечето от присъстващите почукват по чашите си. Дори обслужващият персонал, млади мъже и жени с бели ризи и морскосини жилетки и папийонки, стоят неподвижно и се усмихват. Сервират истинска храна – тестени закуски, пилешки хапки. Какво очакват от него?