– Късмет! – прошепва Айралийн.

Слага ръка на дръжката, ала преди да я завърти, го залива вълна на надежда – ще отвори вратата, ала вместо болничната стая ще открие малка уютна дневна. Ще завари баща си – здрав, и майка си, седнала до него, а също и Седж, застанал до прозореца. Те ще му кажат, че всичко е било само изпитание, нещо като ритуал за възмъжаване, който се предава от поколения наред. „Всички отново сме семейство“ – ще каже майка му. А Лайда ще изскочи от съседната стая.

Но Партридж си дава сметка, че това са празни мечти.

Накрая отваря вратата и влиза.

Охранителят е на поста си, както бе казал санитарят. Застанал е мирно до леглото, закрито с чиста правоъгълна завеса. Найлоновата материя потрепва, издува се лекичко, сякаш диша. Виждат се всевъзможни помпи, които се движат с пуфтене и съскане. Апаратурата наоколо цвърчи и пиука; единствения апарат, който разпознава, показва сърдечния ритъм на баща му.

Машините се опитват да отложат настъпването на смъртта, чието присъствие се усеща.

За миг Партридж се замисля за баща си като за човека, който го е държал в прегръдките си като бебе, който понякога го е завивал вечер и винаги е бил част от живота му. Колкото и да е лош, дори да е масов убиец – най-големият в историята на човечеството – дълбоко в себе си Партридж няма да забрави, че е негов баща. Дори да изпитва страх и омраза към него, в дъното на душата си винаги ще таи надежда, че той може да го спаси. Обзема го слабост. Спомня си думите на Лайда, че все още иска баща му да го обича.

В този миг чува гласа на Уилъкс:

– Партридж.

Усеща как страните му пламват, сърцето му забива лудо. Ето го човека, убил майка му и брат му. Никога няма да забрави това. Пристъпва по-близо до завесата. Различава червеникавто му лице, покритата с язви кожа. Вижда, че шията и едната му ръка са почернели, сякаш плътта е мъртва. Ръката е сгърчена от атрофия – като крайник на граблива птица – свита на гърдите, сякаш да пази сърцето му.

Баща му натиска бутон на леглото. Част от найлоновата завеса се прибира. Очите му са затворени, но устните са свити, сякаш се кани да заговори. Гърдите му са пристегнати с голямо метално приспособление, което също пъхти и съска. Най-вероятно в него е скрит инструмент, който подпомага дишането. От двете страни на кутията са прикрепени две тръбички, които стигат до ноздрите му. За миг Партридж си представя как прищипва с пръсти тръбите. Но и без това баща му едва си поеме въздух – като риба на сухо, устата му се разтваря все по-широко, а страните му се изопват, сякаш всеки миг кожата ще се скъса.

– Партридж – прошепва Уилъкс, щом кутията подава въздух в гърдите му. – Знаех си, че ще се върнеш.

– Не и по свое желание – отвръща Партридж.

– Ти се върна... – Дробовете му се свиват и разширяват. – Защото не ме мразиш. Кажи ми, че не ме мразиш.

– Да не искаш да кажеш, че ти е домъчняло за мен?

Баща му отваря очи, примигвайки на флуоресцентната светлина. Погледът му е замъглен. Атрофиралата ръка и шията му лъщят, като че ли са покрити с втори пласт кожа – чиста и гладка.

– Създадох цял един свят за теб. Свят, в който можеш да пътуваш. Пратих ти момиче. Нима не го оценяваш?

– Пратил си ми момиче? – Партридж стисва решетката на леглото.

Охранителят пристъпва напред.

– Сър? – обръща се към Уилъкс.

– Всичко е наред – отвръща Уилъкс. – Кръвта му кипи. Още е млад.

– Между другото, честито – обажда се Партридж – за сватбата.

– Не се муси.

– Ти си болен човек.

– Не виждаш ли, че умирам?

– Не това имах предвид.

– Ще приемеш ли... – Машината издава клокочещ звук. – ... това, което ти се предлага? Тук си герой.

– Не искам да бъда герой.

– А какво искаш?

– Искам да бъда водач.

Баща му натиска друг бутон на страничната решетка и горната половина на леглото му се повдига.

– Отдавна чакам... да кажеш тези думи.

– Нима?

– Кой друг бих искал да ме смени? Кой друг, ако не ти, моят син. – Протяга здравата си ръка и докосва лицето на Партридж. В очите му блести влага. Партридж никога не е виждал баща си да плаче. Седж беше неговият любимец – синът, достоен за велики дела.

– Нима възможно? – пита Партридж.

– Ти ще бъдеш този, който ще поведе хората... навън. Аз няма да успея.

– Навън? В новия рай?

– Аз няма да успея.

– Наистина ли мислиш, че ще го сторя? – Няма нужда да убива баща си, нито пък да чака смъртта му. Той сам ще му предаде властта.

Баща му отдръпва ръката си.

– Ще трябва да докажеш, че си готов да загърбиш миналото и да вървиш напред заедно с нас. Ще трябва да се докажеш не само пред мен, но и пред моите хора, които знаят истината за твоето заминаване.

На Партридж това не му харесва.

– Как да докажа лоялността си?

– Не разполагаме с много време.

– Какво имаш предвид?

Металната кутия изпухтява, след което изпуска свистящ въздух.

– Паметта ти.

– Паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Какво си намислил?

– Искам спомените ти за заминаването, за синеокото момиче, за нещастниците, с които си бил навън – всичко извън Купола да бъде заличено.

– Какво? – възкликва Партридж. – Никога.

– Не те ли измъчват спомените за смъртта?

Партридж се отдръпва от разлагащото се тяло на баща му. Отива до отсрещната стена и опира длани на студените плочки; отливката на кутрето му изтраква.

– Имаш предвид спомените за извършените убийства.

– Те също могат да бъдат изтрити. Всичко лошо, грозно и мрачно.

В съзнанието си вижда отново кръвта на Седж и покрусеното лице на майка си, когато черепът на брат му експлодира. Кръв. Ефирен фонтан от кръв като разсейваща се мъгла. За миг му се иска споменът да изчезне, но – не, не може да се откаже от този образ, не може да изгуби всичко, което някога е имало значение за него.

– Не – изрича накрая.

– Но това е единственият начин – отвръща баща му. – Единственият начин да те приема обратно. А ти го искаш, нали?

– Измисли нещо друго, каквото и да е. – Поглежда към баща си. Представя си как притиска шията му с ръце.

– Това е единственият начин – отсича баща му. – Ще се ожениш за момичето.

– За Айралийн?

– Ще се ожениш за нея и ще докажеш лоялността си – ще се откажеш от спомените си, от тази незначителна част от миналото си – и това е окончателно. – Баща му затваря очи.

– Ами ако откажа?

Баща му се усмихва и кожата на лицето му се напуква.

– Не съм от хората, които прощават лесно.

Партридж поклаща глава и казва:

– Но това е невъзможно. Дори да искаш, не би могъл да изтриеш определени спомени. Мисля, че блъфираш.

– Арвин Уийд е един малък гений – изрича тихо баща му, сякаш се унася в сън. – Той може почти всичко. Почти всичко.

Арвин Уийд може да изтрие спомените на Партридж – за бягството му, за срещата със сестра му Преша, за Брадуел и майките, за Ел Капитан и пясъчните създания, за майка му и брат му, за нощта, прекарана с Лайда в месинговото легло в къщата без покрив.

Но не може да спаси Елъри Уилъкс. Дегенерацията на тялото му напредва клетка по клетка. Не може да го избави от смъртта. Или поне засега. Но докато тези машини бръмчат и съскат, поддържайки живота му, баща му остава в играта. В случай че умре, иска Партридж да поеме властта. Но това, което остава неизречено, е, че открие ли Арвин лек за болестта му, баща му няма да има нужда от него. Ако Уилъкс е готов да отстъпи юздите, Партридж трябва незабавно да ги грабне.

Преша

Тиксо

През оградата Преша зърва стара въртележка с кончета, килната на една страна, но все още здрава. Покривът от оголени метални прътове е закрепен за пилоните на конете с разтопени тела, разкривени муцуни, отглени зъби и отчупени опашки. Но най-страшни са очите им: разширени и застинали като в предсмъртна агония. А най-страшното е, че някога въртележката е изглеждала пъстра и весела.