Уолронд, като Артър Уолронд, семейният приятел, убедил родителите на Брадуел да му вземат куче – куче на име Арт Уолронд. Той също ли е бил част от „Най-добрите от най-добрите“? Дали този тренировъчен лагер е мястото, където Уилъкс, майка ù и баща ù се срещат за първи път? Дали е било преди и след превръщането им в седмината избраници? И защо Брадуел не ù е споменал нищо за това?

Тя връща двете статии там, където ги бе намерила, и поставя камбанката отгоре. Финън тръгва към нея с тихичко бръмчене. Тя отстъпва заднишком. Той спира и лампичките започват да примигват закачливо. Тогава от него се разнася вой. Звучи почти жаловито. Да не би да се извинява?

Тя накланя глава и вдига поглед.

– Какво искаш от нас?

Черната кутия не обелва нито дума. Може би не е програмирана да иска. Преша се пита дали кутията прави разлика между желанието и страха.

Брадуел се връща и казва:

– Говориш си с кутия? Става за компания, нали?

Преша се чувства неловко и сменя темата:

– Какво е съобщението от Ел Капитан?

– Имаме среща близо до руините. Имало някакво момиче. Странен случай. А също и паяци. Споменал е нещо за паяци.

– Не иска ли и аз да дойда?

– Там е твърде опасно.

– Идвам с теб. Искам да помогна.

– Кап ще ме убие, ако те пусна навън.

– Не мога да разбера дали съм тук за собствената ми безопасност, или защото съм затворничка?

– Много добре знаеш отговора. Кап иска само...

– Щом се чувствам като затворничка, значи съм такава.

Брадуел пъха ръце в джобовете си и въздъхва.

– Не съм от порцелан. – Но не е сигурна дали казва истината. Нима нещо в нея не се бе пропукало, след като натисна спусъка на пушката; майка ù е мъртва – дали пукнатината някога ще заздравее?

Той вдига очи и среща погледа ù.

– Прекалено скоро е.

– Забравяш нещо. – Познава добре този глас – кротък, но твърд.

– Какво?

– Сама взимам решенията си, така че не зависи от теб.

Лайда

Мотриса

Като малка Лайда никога не се бе качвала на метрото. Подземното влакче се използваше от престъпни типове – нарушители на обществения ред, преносители на инфекции и бедняци, които Господ не обичаше достатъчно, за да ги благослови с богатство. Филмите за Праведната червена вълна показваха сцени на преследване, а не престъпни елементи в метрото. Баща ù обичаше тези филми, както и направените по тях видеоигри.

Никога не бе предполагала, че мотриса от метрото може да изглежда така. Подът е наклонен и осеян с натрошено стъкло и боклуци. Прозорците са покрити с плътна мрежа от пукнатини. Останалата част от вагона е непокътната – оранжевите пластмасови седалки, сребристите лостове, картите на метрото и обявите, разлепени под разбития плексиглас. Фенерът хвърля игриви отсенки, сякаш зад седалките се мяркат привидения.

– Значи, това ще е домът ни за известно време – казва Лайда. – Колко ще останем тук?

Майка Хестра се опитва да нагласи коледните лампички, закачени от другите майки. Лампичките примигват.

– Не се знае. Дни, може би седмици. Докато е безопасно.

Партридж и Лайда се разминават толкова близо, че лактите им се докосват. Лайда проверява дали Майка Хестра не е забелязала. Не е.

– Какво ще ядем? – пита Лайда.

– Донесла съм провизии за няколко дни. След това ще ни доставят още.

Лайда се бои да говори с Партридж. Той иска да се върнат в Купола, да направят план за действие. Но това означава връщане назад, тъй като за нея Куполът е нещо в миналото, друг свят. Как би могла да се върне? Но Партридж я привлича. Пристъпва към него, повдигайки фенера към реклама на серия почистващи продукти – „ИЗСЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК!“ – и на газирана вода с лимонов вкус. На афиша се вижда млада жена, зареяла поглед през прозореца. „ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“ Отдолу е изписан телефонен номер.

– Мислиш ли, че изглежда депресирана? Сякаш би се самоубила?

– Или пък бременна и неомъжена? – прошепва Партридж. Лайда се изчервява. Невъзможно е да си бременна и неомъжена. Нали? – Може би операторите на горещата линия не ги е било грижа. Предлагали са един отговор за всичко.

– Приютите – прошепва Лайда. – Какво мислиш за Илиа? Разказа ми история за мъж и жена и за семето на истината. Звучи като измислица, но не е. Сигурна съм... – Партридж плъзва поглед по лицето ù. – Какво? – пита тя.

– Боже. Докога ще бъдем тук? Няма да издържа – не и когато си до мен.

Забележката му я жегва.

– Какво искаш да кажеш?

– Толкова си близо – казва той, – а не мога да те целуна.

Стомахът и се обръща. Покрива лицето си с ръце и прошепва:

– И аз се чувствам по същия начин. – През целия си живот са били под наблюдение, броени като овце, строявани в редици, обучавани да четат в хор, да обръщат страниците едновременно – както във времето Преди, така и в Купола. Струва ù се ужасно несправедливо, че веднъж озовали се в този пущинак, вместо да бъдат себе си, отново са под наблюдение.

Тя слага ръка на плексигласа и той прави същото. Кутрето ù докосва ранения му пръст – доказателство за дивата природа на майките. Макар да съжалява, че е изгубил пръста си, тя се възхищава на варварската им същност. Харесва ù да усеща тежестта на копието в ръката си, да го хвърля с все сила и да чува плътния звук, когато се забива в мишената. В детството си бе принудена да потиска гнева си, да отрича страха и да приема любовта със стеснение, затова варварската природа на майките ù се струва честна и открита.

– На три стъпки един от друг, моля – казва Майка Хестра. – Три стъпки!

Партридж вдига ръце, сякаш казва: „Без контакт. Обещавам!“ И двамата отстъпват встрани.

Майка Хестра я бе предупредила, че остане ли насаме с Партридж, той може да предприеме „нежелани опити за сближаване“ и дори „да ù навреди“. На Лайда ù се щеше да обясни на Майка Хестра, че изобщо не е права. Винаги бе харесвала Партридж – дори повече, отколкото той нея. Копнее да остане насаме с него, да целува устните му, да гали кожата му и той да гали нейната. Наясно е какво правят омъжените двойки, когато са насаме – или поне бе чувала да се говори. В училище внимават такава информация да не стига до момичетата. „Щастливо сърце е здравото сърце“ – ето какво е здравното образование по въпросите за тялото.

– Да поработим върху картите – предлага Партридж. – Трябва да ги завършим преди ...

Преди какво?

– Майко Хестра – извисява глас Партридж, – може ли Лайда да ми помогне с картите?

Майка Хестра пъха залък в устата на Сайдън. Замисля се за момент и кимва.

Партридж изважда картите от раницата си и ги разгръща на пода.

– Може би трябва да направиш своя карта – казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.

Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“

Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, ù хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.

Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния ù кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани – хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.

Ала изход нямаше.

Преша