– А споменах ли, че мъжът също е влюбен в нея?

– Да. Точно на това място спряхме. Искал да се ожени за нея.

Илиа поклаща глава.

– Това е невъзможно.

– Защо?

– Защото ще умре.

– Ще умре ли?

– Но тя не може да умре с него. Жената трябва да продължи да живее, защото е пазителка на познанието и на семето на истината. А семето пази много тайни.

– Какви тайни?

– Тайни, които могат да спасят всички.

Истинска ли е тази история? Действието не се ли развива във времето Преди?

– А той как умира?

– Той вече е мъртъв. И тя също умира, вътрешно.

– Какво става със семето на истината? – У Лайда се надига тревога. Опитва се да се убеди, че това е само история, но всъщност не вярва в това.

– Жената се омъжва за човек, който е избран да оцелее, за да може семето на истината да бъде съхранено. Омъжва се за човек с връзки. Вече сме близо до края.

Ледени тръпки преминават през тялото на Лайда. Илиа разказва за себе си. А човекът с връзки сигурно е Ингършип – съпругът ù, когото тя уби със собствената си ръка. Но Лайда се опасява, че назове ли Ингършип по име, Илиа отново ще се затвори в себе си. Не разказва ли историята по този начин, защото няма сили да погледне истината в очите и може би тъкмо затова разказването има оздравителен ефект върху нея?

– Разкажи ми за края – прошепва Лайда.

– Слънцето избухва. Всичко наоколо засиява с цветовете на дъгата. Всичко пламва, сякаш хора и предмети излъчват светлина. Това е най-яркото проникване в мрака.

– И пазителката оцелява?

Илиа поглежда към Лайда през савана пред очите си.

– Нали аз съм тук? Тук съм.

Лайда кима. Разбира се. Но щом Илиа знае, че тя е пазителката, защо разказва историята по този начин?

– Илиа – захваща Лайда. – Защо просто не кажеш: „Аз се влюбих в един мъж“? Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

– Ами ако не съм тази, за която ме мислиш? Една невзрачна домакиня, обвита в своя найлонов пашкул. Една невзрачна, повехнала домакиня, която нищичко не знае, без минало, любов и власт. – Тя вдига свити в юмруци ръце с блестяща и мокра кожа. – Не би могла да направиш разлика между тези белези, нали? Не знаеш нищо за белезите. – Ръцете ù са надупчени и обгорели – едната е покрита със следи от изгаряния, а другата – с късове стъкло и метал.

– Не, не знам – поклаща глава Лайда.

– Аз съм пазителката! Тогава къде е семето? А? Хайде кажи! Къде е проклетото семе? – Илиа е обзета от ярост. Юмруците ù разсичат въздуха.

– Не знам – отвръща Лайда. – Съжалявам. Не знам за какво говориш. Не знам накъде биеш. – Впива ръце в ръба на ваната. – Кажи ми. Кажи за какво намекваш.

– Не можех да предам истината на мъртвите. Наложи се да продължа да я пазя. – Гласът ù звучи далечен и чужд.

– Какви мъртви? Кои са те?

– Имаше толкова много...

– Илиа! Искам да знам за какво намекваш. Искам да ми разкажеш истинската история. Чуваш ли? Заради себе си и заради мен. Излей душата си. Разкажи ми всичко.

– Не мога да умра, без да съм изпълнила дълга си, без да съм предала семето. Лайда, дотогава не мога да умра. – Извръща очи към нея – в тях се чете желанието ù да умре. Лайда не я разбира. – Не мога да умра – добавя тя, сякаш признава най-дълбоката си мъка. – Още не.

– Ти не умираш, Илиа. Разкажи ми какво си преживяла. Моля те. Недей да говориш за смърт.

– Да не говоря за смърт? Искаш да говоря за любов. Та това е едно и също, дете. Едно и също.

Стаята потъва в тишина. Лайда се свива във ваната и затваря очи, но единственото, което вижда, са мокрите ръце на Илиа – безразборно пръснатите късове метал и стъкло по едната и странно правилната редичка изпъкнали белези на другата. Притесняват я равномерните следи от изгаряния. Детонациите причиняваха случайни сраствания и белези, но не и такива, подредени в спретнати редички. Замисля се за Ингършип. Въпреки всичко прави разлика между двата вида белези. Едните са от Детонациите. А другите – от физически тормоз, деветгодишен тормоз.

Чува, че Илиа мърмори нещо под нос. Поема дълбоко дъх и шалът хлътва в устата ù. Отначало нарежда:

– Липсва ми истината. Липсва ми изкуството. Липсва ми изкуството. Животът щеше да е различен, ако имаше изкуство. – Дали не е била художничка? Лайда обича изкуството. Веднъж бе направила птичка от тел. В този миг Илиа започва да мърмори за смъртта: – Искам да умра! Мечтая за смъртта. Но пазителката не може да умре. Пазителката не може да умре, преди да е изиграла ролята си. Пазителката трябва да намери семето. – В този миг то престава да бъде легенда или просто история; превръща се в нещо като мантра или молитва.

Само че мрачна молитва, от която те побиват тръпки. Лайда затваря очи – серумът трябва да покрие всеки сантиметър от тялото ù, всеки косъм на главата ù, бе заръчала майката. Тя се плъзва надолу, триейки гръбнак в металната повърхност на ваната. Цари пълна тишина. Има чувството, че серумът и ваната я обгръщат. Дробовете ù започват да горят. „Само още секунда покой – мисли си тя. – Само секунда.“‟

Партридж

Студ

Партридж е готов за път. Картите са свити на руло в раницата му, музикалната кутия е в джоба на палтото му, а мускалите са увити около кръста му с парче чаршаф. И все пак, когато на сутринта вратата на мазето се отваря с гръм и трясък, той е замаян от нахлулата прашна светлина и студения въздух.

– Време е! – извисява глас Майка Хестра.

Почти не е мигнал. Буболечката се бе дотътрила до единия ъгъл, където, разтърсвана от гърчове, най-сетне откри миша дупка и изчезна в нея. Масивният крак се загнезди в съзнанието му. И макар вече да не усеща пулсиране зад клепачите, той се бои да заспи, тъй като веднага ще му се присъни как отново и отново открива майка си в академията; окървавеното ù ампутирано тяло лежи под трибуните на спортното игрище, в притихналата библиотека и, което бе най-лошо, в научната лаборатория – сякаш е обект, който учителят му очаква да подложи на дисекция. Знае, че тя е мъртва, но окото ù ще вземе да потрепне. Най-добре да не спи.

Поема нагоре по тесните дървени стъпала. Вятърът духа на пориви. Небето е прорязано от тъмни надвиснали скелети на сгради. Навремето тук е имало хубав квартал – редици кремави къщи, които сега приличат на избелели кости.

Зърва Лайда, застанала на ъгъла на срутена къща. Пелерината ù пада на дипли около тялото ù, а в ръцете си държи копие с тънко острие на върха. Отначало долавя в очите ù страх, ала щом го вижда, усмивка озарява лицето ù. Кожата ù блести от восъчния серум. Сините ù очи са насълзени – но дали защото се радва да го види, или заради вятъра? Косата ù е поизраснала, покривайки главата ù с мек пух, и подчертава красивите черти на лицето ù. Изпитва желание да се спусне към нея, да я вдигне и целуне. Ала Майка Хестра ще го разбере погрешно, ще сметне това за проява на агресия и може да го нападне. Не е позволено да остава насаме с Лайда. Това бе едно от многото условия – пълна закрила над момичето.

Той се усмихва и ù намига. Тя също му намига в отговор.

Лайда се приближава към Майка Хестра и разрошва косата на Сайдън.

– Ще пътуваме в колона – казва Майка Хестра.

– Илиа няма ли да дойде? – пита Партридж.

– Развила е инфекция от пепелта в дробовете. Затова ще остане тук и да се надяваме, че ще се оправи.

– Прегледа ли я лекар? – пита Партридж.

– Какъв лекар очакваш да повикат? – отвръща остро Лайда.

–Тя е поредната жертва на кръвопийците – отбелязва хладно Майка Хестра, измервайки с очи Партридж. – Те създадоха пепелта, от която дробовете ù са болни. Един ден това ще стане причина за смъртта ù. Поредното убийство.

– Аз не съм палач – отвръща Партридж отбранително. – По време на Детонациите бях дете. Знаеш добре това.

– Палачът си остава палач – заявява Хестра. – Подредете се в колона.