— Но ти ми поправяш само правописните грешки… — осмелих се веднаж да забележа.

— А, виж, другите никой не може да ти ги поправи освен ти самият.

— Би могъл да ми ги посочиш.

— Има време. Не се тревожи.

Стария, то се знае, ясно виждаше, че това, което му сервирам на работната маса, не само не е „добре“, а е отчайващо лошо и че не може да се посочат грешки в едно нещо, което цялото е грешка. Обаче той не беше от хората, способни да те отчаят и да те накарат да свърнеш от пътя, който едва си поел. Затуй казваше „добре“.

Но онова „добре пише“, изречено по повод стиховете на Колю Йонков, звучеше съвсем другояче и аз тутакси се задълбочих в малката книжка, за да разбера причините на ласкавата оценка.

Няколко месеца по-късно, когато се бях вече сприятелил с Вапцаров, го заведох една вечер в къщи. Поканих го в стаята си и прескочих в кабинета на баща ми за цигари. Той по обичая си все тъй избягваше да ми дава пари за харчене, затова пък цигарите бяха винаги на мое разположение.

— Кой е оттатък? — запита Стария.

— Колю Йонков.

— Доведи го тук.

Когато го доведох, баща ми бе извадил от шкафа една пратена му от провинцията дамаджана.

— Пиеш ли? — запита той почти строго Колю.

— Пия — отвърна неловки Вапцаров.

— Пий, но не прекалявай, както правим понякога ние с Богомил.

Съветът беше излишен, понеже Колю и без туй никога не прекаляваше, обаче дамаджаната и за двамата се оказа добре дошла, защото и двамата можеха да се състезават по свитостта си пред непознати хора и вероятно това бе една от причините баща ми да измъкне питието от шкафа. С две думи, разговорът потръгна, макар че не помня точно за какво разговаряхме. Помня само, че по едно време Стария подкани Вапцаров да каже някои от новите си стихотворения и онзи, отначало с известно притеснение, а после по-свободно издекламира две-три неща — той знаеше стиховете си наизуст, — а баща ми мърмореше „добре“ и „това е добре“, от което Вапцаров, какъвто си беше свенлив, се чувствуваше съвсем неловко.

По-късно неведнаж се случваше Колю да идва в къщи, а понякога и да преспива, когато не се решаваше да нощува у дома си. Спомените ми за тия събирания също са твърде откъслечни и нямам намерение да ги допълвам чрез съчинения с късна дата. Но веднаж, в отсъствието на Вапцаров, баща ми каза нещо, което съм запомнил:

— Вие пишете с вълнение и понякога не пишете зле. Само че пишете за неща, конто не познавате, и това си личи. А Колю Йонков пише за неща, които познава, и затуй излиза хубаво.

Една заран баща ми дойде да ме събуди рано, нещо необичайно, още повече вечерта той бе закъснял, а в подобни случаи не обичаше да подранява.

— Снощи дойде да ме намери един познат от младини. Съобщи ми, че сега работел в Обществената безопасност и че той и колегите му били по дирите на вашата компания. „Синът ти, вика, се движи с една група хора, между които е и синът на Йонко Вапцаров, но ние сме по следите им и когато ги заловим, и господ не може им помогна.“

Баща ми млъкна и ме загледа с тежък поглед, но аз избягвах погледа му и също мълчах, като очаквах да почнат обичайните родителски съвети. Вместо това Стария се загърна по-плътно в тютюневата си дочена престилка, сякаш изведнаж бе усетил хлад, и добави:

— Та виж още днес да предупредиш Колю.

След дълги обикаляния намерих Вапцаров едва към обед, но както и предполагах, предупреждението не даде резултат. Колю само се усмихна с малко тъжната си усмивка и рече:

— Знам го това. Нали ги усещам, че са постоянно зад гърба ми.

После махна с ръка, в смисъл „нека говорим за друго“.

Няколко месеца по-късно пак една ранна заран на вратата настойчиво се позвъня. Пред входа стоеше изправен един познат от Македонския кръжок.

— Снощи застреляха Вапцаров — рече той полугласно. — Дай да размножим на машината тия неща. Това са предсмъртните му стихове.

Докато тракахме на машината, баща ми надзърна в стаята, обезпокоен от ранното ни оживление.

— Какво има?

— Разстреляха Вапцаров.

Стария понечи да каже нещо, но премълча. Само стисна челюсти и затвори за миг очи, а после си отиде оттатък.

Още по-късно, трябва да беше през 1943 г., у дома ми се изтърси някакъв младеж в немска униформа.

Като се вгледах в лицето му, разпознах в него един софийски бродяга, когото наричахме Руски зарад произхода му и който в миналото се бе навъртал в ученическата ни компания. Руски, без да чака покана, влезе наперено, явно решил да ме впечатли с новата си униформа, и ми съобщи, че е зачислен към армията фантом на Власов.

— Ти нали уж се броеше за левичар? — запитах.

— Абе за нищо вече не се броя. Дават дрехи, пари, какво повече?

Можех, разбира се, да го изгоня, обаче в ония времена тоя жест щеше да повлече само излишни неприятности. Затова предпочетох да го пропъдя тъй, както баща ми пропъждаше натрапниците — с мълчание. Руски ми предложи цигара, но аз отказах, повъртя се, сервира ми още веднаж алибито си — „дават дрехи и пари, какво повече“ — и накрая се изпари.

— Какъв беше тоя немски войник? — запита Стария, когато новопокръстеният власовец си отиде. Обясних му.

— Не искам тук никакви немски войници — рече с рязък глас баща ми. — Не забравяй, че в тая стая е седял Вапцаров.

Всички тия епизоди, които изреждам, може да изглеждат разказани напосоки и без връзка, но в спомена ми те са свързани като различни изяви на един и същи човешки характер и като различни форми на въздействие, които тоя характер упражняваше върху мене. Това бяха уроци на поведение и светоотношение, които Стария ми даваше по обичайния си маниер — без дълги обяснения и нравоучения, а просто и внушително, понякога с бегъл намек, понякога с къса и остра присъда.

Още помия един от тия последни уроци през същото това тежко и душно военно време. Бях започнал с характерната си младежка самоувереност някаква „История на модерното изкуство“, на която се не виждаше краят и която бях почти изоставил на триста и не знам коя си страница, понеже нямаше никакви изгледи да намеря издател. Горе-долу в същото състояние бяха и бележките по едно „Пътуване в делника“. Изоставил бях и едва започнатите преводи на Маяковски, тъй като да мислиш за публикуването на подобни преводи по онова време, бе връх на лудостта. По масата ми бяха пръснати ръкописи, потънали в прах, стаята бе тъй разхвърляна и занемарена, че изглеждаше необитаема. Тя наистина бе станала почти необитаема, като се изключат някои часове на нощта, понеже прекарвах сума дни из кафенетата и кръчмите в разговори по събитията, в пиене и трепане на времето.

— Ти от няколко месеца съвсем не се свърташ в къщи — каза ми веднаж Стария. — Виж се в какъв безпорядък живееш.

И той посочи с къс жест неразборията на обстановката.

Премълчах, като чаках унило да мине бурята.

— И безпорядъкът не е само тук наоколо — продължи баща ми, — а в целия ти живот. Тая стая е точно копие на вътрешния ти свят. У тебе даже амбицията за писане почва да буренясва.

— Какво да пиша? Нали виждаш, че всичко спират?

— Не спират само твоите работи — възрази Стария. — Знаеш, че спират и моите, и на още сума хора. Това не е повод да се прахосват дните в безделие.

— А каква полза да работя напразно?

— Работата никога не отива напразно. Тя държи човека стегнат, поддържа ума му буден и остър. Леността разлага ума. Леността е форма на бавно самоубийство. Хората, които много приказват и само приказват, просто дават вид, че са умни. Те в най-добрия случай може да са били умни, но вече не са. И най-верният признак е тъкмо тоя: че само приказват.

Той не добави нищо повече, обаче макар че се бях приготвил да излизам, свалих сакото си и се залових да разчиствам стаята. После разтребих масата и се заех с ръкописа на „Пътуването“. Тоя човек владееше умението да внушава добрата мисъл, да те кара да се засрамиш от самия себе си и когато си почнал да затъваш в тресавището, да ти протяга ръка, не милосърдно, нито високомерно, а така естествено, сякаш ти казва „здрасти“.