С две думи, истинското лице на Стария бе твърде различно от създадения поради инертността на критиците образ на Николай Райнов — писателя, самозатворил се в кулата от слонова кост, адепта на символизма, странника, лутащ се в смътните територии на екзотиката и фантастиката. Тъй че не бяха само книгите, които подготвяха дълбоките промени в мисленето му. Целият негов живот на несретник и вироглав търсач на правдата бе подготовка за тия промени и сега настъпваше времето, когато стихийното отрицание на една кална действителност намираше най-сетне позитивните принципи, на които да се опре.

Баща ми, разбира се, и в миналото бе търсил тия принципи. Погледнат от известна точка, целият негов творчески и човешки път бе всъщност именно едно непрестанно търсене на тези принципи. Само че обратите на жизнената одисея го бяха насочили встрани от политическата борба. Периодът на идейно преглеждане след Септемврийското въстание и в средата на приятели като Гео Милев и Ясенов бе прекъснат от кървавия разгром през 1925 г. и от загубата на тия хора, към чиято памет той докрай изпитваше дълбока привързаност. Останал в душата си бунтар срещу „света на бакалите“, Стария все повече се привързваше към възгледа, че съвършенството на обществото може да бъде последица само на личното самоусъвършенствуване. Около него се събираха през известен период група млади и по-възрастни хора, привличани от същата химера. Водеха се дълги разговори на теософски теми и аз, свит в някои ъгъл. се опитвах да проумея сложните езотерически термини, като подтисках прозевките си. Тия многобройни вечери се оказаха за мене една мистична школа с отрицателен знак, защото свързваха в съзнанието ми понятието за спиритуализма с понятието за досадата и отрано ме изстудиха към тоя род занятия. Впоследствие групата се разпадна тъй неусетно, както се бе и сформирала, и с това нагледно доказа колко труден е пътят към самоусъвършенствуване в едно общество, където съвършенството се измерва с цифрата на годишния доход.

Казано в скоби и във връзка с легендата за мистицизма на Николай Райнов, искам да поясня, че възгледите на баща ми никога не са се доближавали до църковната религиозност и до еснафската набожност. Както споменах, той се подиграваше с поповете и дори с родителите си, които на стари години бяха станали ревностни посетители на всички столични църкви:

— Дядо ти Иван прекара половината живот в безверие, а другата половина ще похарчи да моли прошка за тоя грях.

Девизът, възприет от баща ми, гласеше: „Няма религия по-горе от истината“. Той нееднократно е повтарял тоя девиз в споровете ни и го прилагаше на практика, като постепенно се освобождаваше от едни или други, възприети на младини предразсъдъци. И все пак Стария виждаше в живота и в света определена логика, оная логика, която за нас е развитието и закономерностите на развитието, а за него бе израз на една висша сила. В интерес на истината следва да отбележа, че въпреки еволюцията си той остана докрай привързан към тоя възглед.

Една от основните истини, която Стария прозря между многото други, беше истината за необходимостта от революционна промяна. Последователят на учението за самоусъвършенствуване и противник на насилието постепенно стигна до извода, че без насилие старият свят няма да рухне и че за да има човешко съвършенство, трябва да се създадат социални условия за постигането му. Така той осъзна и една втора истина, свързана с писателския му занаят, истина, която доблестно и публично изрази в условията на свирепата цензура, като в юбилейния си лист и в страниците на в. „Заря“ защити възгледа за т. нар. „нов художествен реализъм“, както тогава бе прието да наричаме социалистическия реализъм. Не само с декларации, но и с редица произведения от предвоенния период, та чак до смъртта си Стария показа верността си към принципите на революционното социалистическо изкуство.

Трябва да беше през последната ми гимназиална година, когато взех да забелязвам, че споровете с баща ми нещо не вървят и все повече оредяват. Той почваше да отговаря уклончиво на настъпателните ми реплики, а други удостояваше само с дълги мълчания. Отпърво мислех, че съм му дотегнал като събеседник, което при размерите на умствения ми багаж не бе никак чудно. После взех да долавям, че споровете оредяват просто защото поводите за спорове са почнали да оредяват. Спомням си как веднаж, когато развивах мисълта си, че всичко е материя, баща ми уморено ме прекъсна:

— Разбира се, че всичко е материя, да не искаш да е дух свети. Ти кога ще почнеш да минаваш от азбучните истини към някои по-сложни неща?

Друг път, когато надникнах в кабинета му, забелязах, че току-що се е заел да превежда някаква дебела книга.

— Роман ли е? — запитах.

— Не е роман. Това е „Вик за правда“ на Ъптон Синклер, антология на социалния протест.

— Няма да я пусне цензурата — забелязах.

— Ще видим — промърмори баща ми и отново се наведе над книгата, за да даде знак да не му отнемам времето.

Той разчиташе, че произведението ще види бял свят поради реномето на издателството и солидното име на преводача, но както и очаквах, антологията бе спряна от цензурата. Това го огорчи, обаче не му попречи да се заеме с нов превод на друга еретична книга — този път „Синтетична история на изкуството“ от Йофе.

Трудът на Йофе, разбира се, също не видя бял свят. Двата превода и до днес лежат между непубликуваните ръкописи на баща ми и ако споменавам за тях, то е само защото тогава ми отвориха очите за новата насока, която Стария бе поел в мислите си.

През същата тая 1938 г. у нас все по-често почнаха да се събират млади пишещи и непишещи комунисти. Четяхме на глас стихове, спорехме, а понякога и пиехме, за да приличаме съвсем на възрастни. Когато се случеше да е в настроение, баща ми също сядаше между нас, слушаше ни или се шегуваше, а нерядко се хващаше и на сериозен разговор. Грижите ни, амбициите ни, проблемите, които ни занимаваха, бяха любопитни за него, защото го въвеждаха в света на едно ново, съвсем зелено още поколение. Мисля, че от онова време баща ми почна всъщност да именува себе си Стария, и ако съм свикнал да употребявам това име, то е, защото сам си го бе прикачил.

Той може би наистина се чувствуваше като „Стария“, седящ сред нашето оживление и оглушен от глупостите ни, но ние го чувствувахме съвсем като връстник, особено когато пийнеше малко и почнеше да рецитира някой от любимите си френски поети или запееше някоя революционна руска песен, останала в главата му от младини. Революционните руски песни, като се почне от песните на декабристите и се свърши с „Варшавянката“, ние ги учехме главно от него и бяхме тъй ревностни в пригласялото, че се случваше на вратата пронизително да зазвъни някой полицай, който, без да разбира руски, само по въодушевлението ни бе отгатнал, че тая песен, дето се носи от отворените прозорци, не е „редовна“.

Впоследствие, когато влязох в средата на по-възрастните писатели комунисти, някои от тях като Павел Вежинов, Челкаш, Камен Калчев, Никола Ланков, Ангел Тодоров, Иван Мартинов и др. също идваха в къщи, — аз скрито се забавлявах да наблюдавам как „идеалистът“ и „естетът“ намира общ език с такива чужди до вчера хора.

Един ден, когато се отбих в стаята му, той ми подаде една книжка и запита:

— Познаваш ли тоя човек? Книжката, получена по пощата с лаконично посвещение, бе „Моторни песни“ на Никола Йонков.

— Не го познавам. Защо?

— Нищо, питам. Добре пише.

Това „добре пише“ беше максимумът, който можеше да се чуе от баща ми като похвала. Макар че в неговите уста думата „добре“ можеше и нищо да не означава. Всичко зависеше от интонацията. Когато бях започнал сам да пиша, имах обичая да оставям готовия ръкопис на масата на Стария, и то в момент, когато той отсъствуваше, понеже се срамувах от опитите си. Баща ми, след като прегледаше ръкописа, ми го донасяше, а на въпросителния ми поглед отвръщаше с едно късо „добре“. Само че тонът говореше достатъчно ясно, че това „добре“ не значи нищо повече от „карай, не се отчайвай“. По листата обикновено бяха нанесени дребни поправки с вечното лилаво мастило.