Най-големият разкош на този домашен музей се помещаваше в една ниша. Там бе разположена голяма миловидна синеока кукла, облечена в прекрасна розова рокля.

— Познавам произхода на тази красавица — отбелязах, още щом зърнах куклата. — Продават ги пред гарата във Венеция.

— От тебе нищо не може да се скрие — промърмори Борислав.

Темата за розовата хубавица явно не го занимаваше.

Майката на жена му, отдавна починала, трябва да е била особнячка, щом беше лепнала на щерка си подобно шантаво име, вместо да я кръсти Мара или Тотка, та да си няма по-късно детето неприятности. Атина обаче дразнеше колегите и съпругите им не само с името си. Макар да се държеше скромно, нейното разбиране за скромност явно не съвпадаше с разбирането на дамите от нашата среда. Костюмчето, прекалено изискано за тогавашното сиромашко време, добре подредената коса, лакираните нокти и лекото червило, без да говорим за високите токчета — всичко това направо бе намек за битово разложение. Най-дразнещо обаче бе едно обстоятелство, за което Атина едва ли имаше някаква вина: нито висока, нито ниска, нито мършава, нито дебела, тя бе стройна, с приятно лице и лека ведра усмивка, която направо вбесяваше споменатите дами.

— Виж я само как се хили като не знам каква си — мърмореха те зад гърба й.

— Фръцла! — коментираха умението й да се движи леко, без да се блъска в околните мебели.

Това ставаше по време на едно ведомствено празненство, първото и последното, на което Борислав се осмели да я заведе. Прибра си я в къщи, където вероятно и сам скоро щеше да се прибере задълго, понеже скорошното уволнение не му мърдаше. Когато приятели му говореха, че е бил длъжен да уведоми началството за проектирания си брак, той винаги отговаряше:

— За кво да го уведомявам, като знам, че ще ме отреже.

— Ще уведомяваш, понеже такъв е редът — отговаряха. — Ние сме военни хора. Ако искаш да вършиш каквото си щеш, да си постъпил в „Плод-зеленчук“. Там не искат да ги уведомяваш.

Дразнеше не само завистниците си, но и онези, дето му се пишеха приятели.

— Този, нашият, акъл има ли — мърмореше Алата. — Залага си на карта бъдещето заради някаква Тина.

— Не е Тина. Атина е.

— Вярно, Атина! Демек — богиня! Да му се не надяваш на нашия Борко. Абе ако ще и богиня да е, струва ли си заради нея да си окепазиш биографията.

А другият ни приятел, Петко Земляка:

— Атина ли? Хитро! Как не се сетих аз да кръстя щерка си я Прага, я Виена. Моята малка Виенка, татковото детенце…

Май че само аз и Боян, синът на Любо, бяхме на друго мнение:

— Умирате от саклет, че има хора, дето не приличат на вас. Защо трябва всички да приличат на вас? Къде го пише, в кой устав? Защо тази Атина да не бъде малко по-особена?

— А защо трябва да бъде по-особена, бе? — дразнеше се Земляка. — Какви са тези глезотии?

— Любов! — заключаваше примирено Алата. — Научно е доказано, че любовта е болестно състояние. Добре, че не е прилепчиво.

— Прилепчиво е, прилепчиво — възразяваше Земляка. — Само че не за такива като тебе и мене.

Борислав и Атина бяха прихванали заболяването по време на някакви курсове в Алианса. Той ходеше там поради служебно задължение, тя — с убеждението, че ако някой ден замине в чужбина, ще трябва да знае нещо повече от бонжур и мерси. Неслучайно злите езици говореха, че момичето затова се било лепнало за Борислав, понеже открило в контакта с младия мъж идеално съчетание на приятното с полезното.

— Аз й бях единствената надежда — говореше по-късно Борислав. — И пак аз й донесох най-голямото разочарование. Кой ме биеше по главата да казвам, че ще ставам дипломат. „Представи си, ако ни пратят в Париж или Лондон“ викаше. „Е, не вярвам да почнем с Париж или Лондон, обаче все ще отидем по на запад от Трън.“ Не отидохме никъде. „Аз ти разстроих живота“ казвах й. А тя: „Не ти. Аз ти разбих кариерата.“ Подир което се утешавахме, че щом сме заедно, значи нищо не е загубено. Което също беше лъжа. Не бяхме заедно. След като ми опростиха греха, започнаха дългите командировки. Тя ме чакаше с месеци, а аз нямах възможност даже да й се обадя и все си представях, че ще й се случи нещо лошо, особено след като Стария се помина.

— Страните, за които така мечтаеше, тя ги изучаваше по албумите, дето й носех. Албуми, постери, цветни картички и всякакви сувенири, с това я залъгвах като се връщах от път. Но нейната мечта беше да й донеса кукла — голяма, красива и непременно в розова рокля. Навярно си е мислела, че куклата донейде ще замени детето, което така и не роди. При нея всичко беше на ужким — и детето, и пътуванията, и съпругът.

— Ти не си бил на ужким.

— На ужким бях. Кога ме имаше, кога ме нямаше в този дом, и аз не помня. Помня само, че един ден най-после се реших да купя куклата, въпреки риска митничарите да ме вземат на подбив. Беше тъкмо пред празниците, времето за подаръци, пък и куклата беше точно такава хубавица, за каквато Атина мечтаеше. Тъй че изтърсих се у дома заранта срещу Коледа, оставих другия багаж в колата и се качих на етажа с огромната кутия. Позвъних веднъж, позвъних два пъти — никой не отваря. Показва се съседката, звери се на огромната кутия и пита:

— На жена си ли звъните?

— Ами да, на кого да звъня…

— Няма я.

— Че къде е?

— Няма я — повтаря жената. — Почина.

— Май че си отиде от бронхопневмония — спомням си, колкото да придам по-прозаичен вид на разговора.

— Не от бронхопневмония. От самотия и безучастие. Ако край нея е имало някой да извика линейка, може би щяха да я спасят. Добре, че поне Алата се е погрижил за погребението. Май че той е бил и единственият изпращач.

Замълчава. После произнася като на себе си:

— Винаги така се е случвало, че ме е нямало, тъкмо когато съм й бил най-нужен.

„Не се знае дали си й бил чак толкова нужен — отвръщам, но на ума си. — Идва време, когато единственото, което ти остава, е просто да си тръгнеш — от болката, от разочарованията, от всичко. Човек се ражда сам и сам умира.“

Готвя се да я изтърся тази глупост, но премълчавам. Човек сам тръгва и на път, но все пак друго е, когато има кой да те изпрати. Това е ясно даже за такъв като мене, дето никога никой не го е изпращал.

— Не ни стигат другите кусури, ами на всичко от горе имаме и памет — чувам да мърмори Борислав. — Все едно, че имаш тумор. Иде ти да я изтръгнеш от корен тази памет, само че няма как.

Поглежда ме унило и запитва:

— Ти май не страдаш от тази болка.

— Туморът ли?

— Паметта.

Че ако си изтръгнем паметта, какво ще остане от нас, бе Бориславе?

— Нищо. Няма спомени, няма разкаяния, няма угризения, че си профукал живота си. Нищо, нищичко. Идеалното състояние.

Около месец подир първата призовка получавам втора.

Този път не ми предлагат кафе, нито ме карат да чакам продължително. Приемат ме в същия кабинет, но сега стопанинът е друг. Човек с навъсено изражение и с възраст, близка до пенсионната. Обяснява, че иска да ми зададе няколко въпроса във връзка с лицето Валентин Зарков и тутакси минава към разпита. Откога и откъде познавам Вальо, какво знам за миналото му, какви срещи съм имал с него и прочие неща, които още навремето подробно и точно са записани в материалите по делото. Отговарям покорно точка по точка на въпросника, за да спестя излишните пререкания, но накрая все пак си позволявам да забележа:

— Доколкото знам, всички тези факти фигурират в документацията по делото.

— Ако фигурираха, нямаше да ви отегчавам с въпросите си — отвръща следователят, чийто кисел израз подсказва, че е не по-малко отегчен от мене.

И за да не се покаже прекалено груб, допълва:

— Документацията, която вероятно имате предвид, представлява в момента една почти празна папка.

Разказвам на Борислав за новото си посещение, а той ме пита дали съм поставил въпроса за колата.

— Поставих го, колкото да ме отреже: „Тук на този адрес, вика, не се занимаваме с коли.“ Не стига, че ти губи времето с тъпи въпроси, ами и важничи. Като че не може тези въпроси да ги постави направо на Вальо.