Говорещият е млад човек, дълъг, кльощав и с бледо, също длъгнесто лице.

— Знам, че първите ви думи ще бъдат: „Не сме ви викали“. Ние господине обаче не чакаме да ни викат. Додето хората се наканят да ни извикат, белята вече е станала. Така че девизът ни е „по-добре бързо, отколкото никога!“.

Прави няколко крачки към телевизионното устройство в ъгъла, сетне отново идва насам.

— Обзавели сте се с доста скъпа охранителна техника. Излишни разходи, господине. За вашата охрана ние сами ще се грижим. Може да ви прозвучи самонадеяно, обаче след като ние влезем в действие нищо друго не би могло да ви заплашва.

Говори изискано, поне в рамките на своето разбиране за изисканост. Навярно е имал амбицията да става адвокат или политически мъж. Отново прави няколко крачки — този път към прозореца — и отново застава пред Табаков.

— Надявам се, че мълчанието ви не е израз на вътрешна съпротива.

— Съвсем не — потвърждава Тетето.

— Толкова по-добре, защото съпротивата само би усложнила нещата, без да е в състояние да ги промени. Допускам, че в началото ще се дърпате. И други го правят. Но всички, които са останали живи, накрая винаги са отстъпвали. И тъкмо това обяснява, защо са останали живи.

Замълчава, готов да посрещне евентуалните въпроси от наша страна. Подир туй продължава:

— Навярно се досещате, че ние сме само представители на една широка, и бих добавил ефикасна организация в бранша. Казвам това още в началото, за да не би в момент на слабоумие да си въобразите, че бих те могли да ни се противопоставите с насилствени средства или с намеса отвън. Защото — тук ще издам една професионална тайна — даже да успеете да елиминирате някой от нас, това с нищо няма да ви помогне. Защото, господине, ние сме организирани по принципа на дублажа. Всеки от нас четиримата си има дубльор, а всеки дубльор — също дубльор, и така — до края на света, както се казваше в оная песен. Щом сте има ли щастието да станете един от нашите, бъдете уверен, че така ще е до гроб.

Оглежда се и запитва:

— Тук няма ли нищо за пиене. В този дом само аз говоря. Можете да си представите напрежението на гласните ми струни.

— Ще повикам момчетата — отзовава се Табаков.

— Оставете ги момчетата на мира, ние сме се погрижили за тях.

И като се обръща към спътниците си:

— Нека някой провери, къде се намира мокрият бюфет.

Представям си какво ще стане подир малко, когато почнат да се наливат с твърд алкохол. За щастие шкафът с джина и скоча вероятно се е оказал заключен. В кабинета се появяват само два кашона бира.

— Не се безпокойте за чашите, ние си пием направо от кутиите — уведомява ни шефът. — Свикнали сме да работим при полева обстановка.

И като разквасва гласните си струни:

— Пропуснах да ви се представя: Аз самият съм член на Централното ръководство, делегиран да проведа операцията, а тримата ми колеги са отговорници за нейното техническо изпълнение.

— Бихте ли ми съобщили поне имената си — запитва плахо Табаков, — за да знам с кого точно преговарям.

— Преговаряте с мене — отвръща шефът. — Що се отнася до имената, ние не работим с имена. Чужди сме на всякакъв формализъм. Лично към мене бихте могли да се обръщате с „господин Донев“, макар да е без значение, дали ще казвате Донев, Бонев, Тонев или Цонев. Колкото до колегите ми, тях ще ги различавате по самите професии: зъболекарят, оксиженистът и звукооператорът. И един съвет: не ви препоръчвам да влизате с тях в пряк контакт. Не е здравословно. И не защото са лоши момчета, ами просто такава им е професията. Една малка демонстрация на професионалните им умения, лесно ще ви докаже, че съм прав. Ето например това грозно кученце, дето идва насам…

Булдогът наистина се задава тъкмо в момента от кухнята. Иде ми да го наплескам този Чърч по дебелия задник, задето точно сега е решил да привлича вниманието.

— Та казвам де, само една бърза нагрявка с оксижена ще превърне този грозник в кучешко печено. Ела насам, бе мухльо!

— Моля ви, не закачайте животното, то е съвсем безобидно — не се сдържа Табаков, като в същото време хвърля ядосан поглед към Чърчил: „Мирувай!“

— Бих искал за по-нагледно да направя малък експеримент с псето, но щом настоявате, можем да го отложим. Та какво исках да кажа… Да, мисълта ми е, че колкото ви е жално за този пес, поне толкова трябва да жалите и самия себе си, защото оксиженът може да бъде насочен без усилие и към собствените ви меса или поне към техния придатък между бутовете ви. А какво се изисква от вас, за да не стане това? Само една дреболия: послушание. Пълно и безусловно послушание пред своите покровители. Казахте ли нещо?

— Нищо. Слушам внимателно.

— Радвам се, но май че се уморих. Встъпителните обяснения са винаги уморителни.

И към здравеняка на екипа:

— Слоне, подай и на мен една кутия!

Нова дегустация. Никакви признаци, че се е уморил. Напротив, опиянява се от красноречието си. Изпитото му бледо лице, напомнящо на мъртвешки череп, е озарено от мрачно самодоволство. Ако смъртта не беше жена, а мъж, тя вероятно би изглеждала тъкмо така. Физическите му несъвършенства (кой ли ги няма), са донейде компенсирани от изрядното почти официално облекло. Вероятно в някоя фирма, търгуваща с долнокачествена италианска конфекция, предлагана като образец на висша мода, бяха му подсказали, че няма нищо по внушително от черния цвят, особено при професии, свързани с погребални церемонии с предхождащите ги действия.

Тримата спътници на мъжа в черно, които в момента разсеяно пресушават кутия след кутия, имат добродушния вид на хора, изкарващи си честно хляба с изпълнение на мокри поръчки. Облеклото им също не е лишено от шик, но в определено спортен стил — турски вариант на дънки Левис, а също якета Адидас и Версаче, пак с ориенталски акцент. Държат се непринудено, в смисъл, че тръскат пепелта от цигарите си по килима и гасят фасовете където им падне. Въздържат се да вземат думата — корубата на шефа е достатъчно препълнена с думи, за да е нужно да се намесват.

— При мълчанието, което съблюдавате, не ми е ясно разбирате ли, за какво точно става дума? — запитва Ангелът на смъртта, след пресушаването на поредната порция бира.

— Доколкото разбирам, вашата дейност се състои в това, да приватизирате за себе си имуществото ми, подлежащо на застраховане.

— Гръмнахте ме! — възклицава с респект Ангелът. — По-ясно от това едва ли би могло да се каже. Дотук обаче всичко бе чиста теория. Сега настъпва време да навлезем и в практиката. Впрочем, това ли е прочутият портрет на вашата майка, графинята? — запитва той, като се приближава към окачения в дъното на кабинета портрет.

— Майка ми не е графиня — възразява кротко ТТ.

— Жалко. Вашият секретар изглежда произволно я е удостоил с тази титла. А какво би могло да се крие зад този шедьовър?

— Ами проверете — предлага Табаков.

Нещо съвсем излишно, тъй като Донев или Тонев вече е отместил картината.

— Сейф! — установява той. И тутакси нарежда:

— Благоволете да го отворите. И по-чевръсто. Вече казах, че почваме работа.

ТТ бърка в единия джоб на сакото си, после в другия. Вероятно обаче се е гипсирал от страх или го е сковал инстинктът на скъперника, защото го чувам да бъбри:

— Не знам къде съм ги пъхнал тия ключове… Едва е изречена тази лекомислена фраза, когато застрахователят с изисканите обноски така спонтанно запраща юмрука си в лицето на домакина, та очилата на Тетето отхвръкват, а от носа му потича кръв.

— Първо предупреждение! — обявява Донев или Тонев. При второто ще има много по-тежки последици. Не бих искал да смачквам още от сега физиономията ви по понятни причини, но знайте, че съм избухлив по характер и трудно се сдържам. Всъщност, сдържам се, но след като вече съм направил поразията.

— Ще потърся в другия костюм — обещава Тетето, като бърше кръвта си с носната кърпичка.

— Търсете където щете. Но ако до три минути не отворите сейфа, ще пуснем бормашината. Обзалагам се, че още с първия пробив на челюстта паметта ви ще се избистри до неузнаваемост.