Репликата, с която ме посреща шефът, звучи не толкова като извинение, колкото като обвинение. Материята, подлежаща на изследване, се била оказала не само сложна, но и твърде обемиста, така че имайте предвид това обстоятелство при определянето на хонорара. Последното той не го казва, но то се подразбира и тъкмо заради него Фурман така настойчиво акцентира върху трудността на поставената от мен задача.

— Установихме, че вашият — нека го наречем „клиент“ — има депозитни или текущи сметки в някои от известните европейски банки, като Банк Аустриа, Дрезднер банк или Юнион де банк Сюис. Ще проверим и на останалите места, но поне до този момент не сме открили някакви особено значителни суми от рода на тези, за които вие споменавахте при последната ни среща. Няма да ви занимавам с това какви усилия са необходими за подобни проверки при съществуващия ред в банките, където принципът за съблюдаване на банковата тайна може да бъде нарушен само при съответно решение на съда. Най-главоболната част на изследването ни обаче е свързана с проверките в офшорните юрисдикции, пръснати по целия свят. И въпросът не е само в това, че те са до момента над 50, но че регистрираните в тях офшорни компании са към 150 000. С проучване в подобни мащаби би могъл да се нагърби единствено Интерпол.

— Не съм и допускал, че ще почнете да проверявате офшорните фирми по света една по една, за да установявате истинските собственици. Ставаше дума…

— Помня за какво ставаше дума. И мога да ви кажа дори, че с оглед на известни симптоми успяхме да засечем случаи, когато под прикритието на отделни анонимни компании вашият клиент също е правил вложения. Всичко това е отбелязано конкретно в отчета, който ви предоставям. Ще видите сам, че в него се съдържат интересни факти и в същото време, че той не претендира за някаква всеобемност. Тъкмо затуй моят въпрос към вас е следният: смятате ли, че е необходимо да продължим проучванията или предпочитате да спрем до тук?

— Какво е вашето мнение?

— Моето мнение не е важно. В случая единствено важно е вашето.

— И все пак?

— Доколкото фирмата Фурман-син се занимава изключително с констатации на факти, без да предлага консултации, би следвало да ви отговоря с мълчание. Но понеже ви уважавам като стар клиент и човек близък отчасти с покойния ми баща, ще си позволя да ви предложа не като извод, а просто като материал за размисъл следната скромна хипотеза.

Млъква, като че търси някаква възможно по-неангажираща формула и отправя над очилата си поглед към потъмнелия от годините потон, сякаш чака идеята да му дойде оттам. После казва:

— Допускам, че клиентът ви наистина разполага с внушително състояние. В същото време не вярвам основната част от това състояние да е струпана на две или три места, както вие изглежда си въобразявате. Тъкмо обратното: пръсната е на десетки най-различни места и вероятно е в най-различни форми — парични авоари, ценни книжа, недвижимости и прочие.

— На какво смятате се дължи това нелепо раздробяване на капитала?

— За вас може да е нелепост, но друг би го определил като съобразителност. Нали знаете, че още евреите са препоръчвали имуществото да бъде съхранявано в три варианта: злато, пари и недвижимости. А и най-простата домакиня, преди да излезе за по-дълго от къщи, не крие скромните си авоари и бижута в определената за целта кутия, ами ги пръска по шкафове, под дюшеци или буркани. Нелепо, нали? Но нерядко дава резултат: евентуалният крадец може да открие едно или две скривалища, обаче не е изключено да подмине останалите.

Фурман прави пауза, за да нагласи зад очилата си своя възможно най-невинен поглед и заключава:

— Вашият клиент, струва ми се, предвидливо се е постарал да засекрети имуществото си в толкова отдалечени части на света и в такива разнообразни форми, че даже да стане обект на един или повече обири, това да го ощети възможно най-малко.

— Хипотезата ви е действително респектираща в своята логика — признавам. — Що се отнася до бъдещата ни работа, позволете ми най-първо да прегледам документацията, която сте имали любезността да ми приготвите. Макар че още сега бих могъл да кажа — нека все пак продължим започнатото дело. В крайна сметка, нищо чудно, както казват у нас, от храста все пак да изскочи заек.

— Заешките анекдоти бихте могли да ги запазите за себе си — възразява сухо Фурман. — Аз, господине, членувам в дружество за защита на животните и съм вегетарианец.

— Имам усещането, че входът на твоя гараж е под нечие наблюдение — казвам няколко вечери по-късно на Тетето.

— Фактът вече е установен и записан в корабния дневник — успокоява ме стопанинът.

— Предполагам, че си идентифицирал броячите.

— Украинците са. А може да са и други.

Взема от кутията една пура, разопакова я от целофана, помирисва я, после отново я оставя.

— Не желая да те укорявам, Емиле, но откак ти се появи, моето тайно жилище стана по-оживено от Виенската гара.

Отново взема пурата и отново я оставя.

— Пушенето на гладно сърце е вредно… Бързам да се съглася с него, понеже усещам, че и моят празен стомах вече се гърчи от недоволство.

— Само че ако се преместим в кухнята отново ще ме повлече булимията — разсъждава Табаков.

Натиска някакъв звънец под бюрото и в кабинета безшумно изниква Макс (или Мориц).

— Приготви две кафета, момчето ми.

— Само кафе ли? — питам.

— И донеси от сухите сладки за госта. Моето кафе да бъде от онова, знаеш кое.

— Значи за мен сухи сладки, а за тебе специално кафе — забелязвам, след като момчето изчезва.

— Мнителен като ченге — промърморва снизходително Тетето. — Ако и ти предпочиташ кафе без кофеин, можеш да се обадиш.

И подир малко:

— Онзи ден ме питаше за какво са ми тия две момчета — за бодигардове или за украса. Сега вече как смяташ?

— Екстра са. Без малко.

— Пак недоволен. Пак претенциозен. Защо „без малко“, бе? Не ги ли видя онази нощ в действие?

— Бива ги, не отричам. Но им липсва салтанат. Трябва да се стигне до бой, за да стане ясно колко пари струват. А въпросът нали е да не се стига до бой. Ако имаха по-заплашителен вид, противникът би се замислил, преди да си покаже рогата.

— И според теб, трябва да помъкна след себе си два орангутана, че да вдъхвам респект.

— Орангутани или горили, все тая…

— Не е все тая. Въпросът опира и до стила. Горилите може да подхождат за един мафиот, но не са в стила на бизнесмена. Тонът прави музиката, както казваше онзи с лулата.

— Това не е негова мисъл.

— Знам че не е негова, но аз я цитирам като негова, за да ти направя удоволствие.

Предметът на разговора се появява откъм кухнята, като тика пред себе си изящна месингова количка. Кафета и голяма кристална купа с разни бисквити. Нищо повече. Разтоварва донесеното върху малката масичка край камината и изчезва.

— Близнаци ли са наистина? — продължавам разговора по липса на друга тема.

— Не съм им виждал кръщелните, но фактът е достатъчно очевиден.

— Макс и Мориц, това ли са истинските им имена?

— Аз ги кръстих така, само че вече избягвам да ги именувам. Постоянно забравям кой е Макс и кой — Мориц.

— И в кое балетно училище ги откри?

— В предварителния арест.

— Какво беше провинението им?

— Кормуване с непозволена скорост.

— Дребна работа.

— Наистина дребна, ако не беше една подробност: колата се оказала крадена.

— Да не е била твоята кола?

— Виж как позна. Извикаха ме за справка и за оформяне протокола по случая, а двете хлапета ме гледаха така жално, та рекох и аз веднъж да се покажа шик и уредих работата.

— Вечна признателност срещу няколко шилинга. Сделката си я бива — забелязвам.

— Ти във всяко мое действие търсиш корист.

— И я намирам. Няма ли все пак да го изпием това кафе.

Настаняваме се в креслата край масичката.

— Макс и Мориц, добра идея — забелязвам. — Въпреки че би могъл да гикръстиш Кастор и Полукс.