— Убедителен си — признавам. — Що не вземеш да напишеш едно вероучение.

— Та да просвещавам неверници като теб ли? Отрекохме Бога. Добре. А с какво го заменихме? С глупизми и измишльотини. „Човек звучи гордо“ и прас, по главата, „Септември ще бъде май“, само че на върба, „който се учи, той ще сполучи“ — вятър и мъгла.

— Е, не за всички.

— Ами поне това да им бяхме казали на децата, че не за всички, та да не си правят илюзии.

— Ти кога го разбра.

— Доста отрано.

И разказва, как когато бил малък всеки ден на връщане от училище минавал край витрината на някакъв ресторант и гледал масите с бели покривки и вкусните ястия, разнасяни от сервитьорите и сладоледите в големи кристални чаши, и винаги, когато се прибирал, питал „тате, няма ли и ние да идем някой път на ресторант?“. „Щем, щем, синко, що са дни, занапред са“ отвръщал бащата, но дните минавали, а мечтаното събитие все не наставало. Най-после веднъж таткото се смилил и завел детето. Само че не на ресторант, а на шкембеджийница. „Но татко, това не е ресторант“ — позволил си да каже малкият, когато седнали край една маса и стопанинът донесъл две паници чорба. „За такива като нас това е ресторантът, сине“ — рекъл бащата, и като видял че очите на детето са пълни със сълзи, добавил: „И не се гевези, ами сърбай чорбата, че това ще ни бъде и обедът, и вечерята.“

— Така и не влезе в ресторанта…

— Поне разбрах от коя страна на витрината ми е мястото. А после американските бомби го сринаха.

— Обектът е изключително важен за нас. И твърде труден за разработка — говори полковникът.

Отново сме в секретната квартира със зелените завеси и отново в стаята е душно, за което допринасям и аз, понеже пуша втора цигара. Няма как да не пуша: навлезли сме в най-съществената част на разговора — конкретното поставяне на задачата.

— Касае се за огромно състояние, изнесено от страната и ограбено в последна сметка от държавата. Само че ограбено по всички правила на изкуството, тъй че от формална гледна точка няма никакви улики за грабеж — продължава шефът.

Единствената напитка в помещението е минералната вода в светлосиня пластмасова бутилка. Манасиев си налива половин чаша и я изпива надве едри глътки, за да проясни мисълта си.

— Основната цел на операцията е очевидна: Да се върне заграбеното. Но има и една втора, не по-малко важна страна. При успешен край престъпниците ще разберат, че никакво бягство зад граница не е в състояние да ги спаси от ударите на закона. А престижът на нашата служба пред обществото отново ще бъде възстановен.

Замълчава, налива си още половин чаша, но преди да я изпие пояснява:

— Не знам доколко си в течение, Боев, обаче в нашия сектор през последната година възникнаха доста недоразумения. При такава промяна няма как да се мине без недоразумения, само че трябва да се преодоляват възможно по-бързо. Крайно време е оперативността на службата ни да се възстанови и с няколко ефектни удара да покажем, че отново сме на ниво.

Поглежда ме, за да провери ще кажа ли и аз нещо, но понеже нищо не казвам, допива водата си и продължава:

— За да разбереш в каква криза бяхме изпаднали, достатъчно е да знаеш, че въпросният обект преди години беше тук, под носа ни, и никой даже с пръст не го пипна. Липсвали неоспорими доказателства срещу него, трябвало да изчакаме, за да го пипнем при някоя по-голяма далавера, въобще протакаше се. А през това време той си прехвърли в Австрия и последните авоари, основа си там нова фирма и спокойно си пие кафето на Кертнерщрасе. Сега седим и си блъскаме ангелите, как да го върнем.

— Него или авоарите му? — питам.

— Ами то е все същото.

— Някой не ви ли подсказа да върнете авоарите, пък той да си остане в Австрия.

— Не става — поклаща глава полковникът. Той не е от хората, дето биха се огънали пред заплахи или шантаж. Такъв като него даже да го убиеш, пак няма да отстъпи. Тогава за какво да го убиваш. В случая трябва да се действа съвсем деликатно.

И уточнява:

— Затова се реши ти да влезеш във връзка с обекта.

— Понеже ме смятате за деликатен.

Манасиев мълчи две-три секунди, сякаш преценява дали е дошло време да изплюе камъчето, сетне пояснява:

— Понеже си служител с голям опит. И понеже лично познаваш човека. Става дума за Траян Табаков.

Името не ми говори нищо и това достатъчно ясно личи по безучастния ми вид.

— Табаков, бе! — настоява шефът. — Навремето сте били заедно в школата.

Сега вече се сещам. Само че някога ние го именувахме по инициалите — ТеТе-то или за по-интимно — Траян Пищова. Защото тогава все още бяха на въоръжение съветските пистолети ТТ, сиреч модела Тулский Токарьов.

— Той не беше ли търговски представител в Бон?

— И търговски представител беше, и шеф на външнотърговска фирма беше, и още сума други неща беше, но сега просто си седи във Виена и си пази парите.

— Отговорна задача.

— Това е обектът, който ни интересува, Боев. Вече знаеш защо. Става дума не за един или два милиона, а за огромна сума пари.

— Разбрах. И каква е задачата ми? Да отида и да ги взема?

— Никой не очаква от тебе такива подвизи. Очакваме разработка с всички произтичащи подробности: бит, сътрудници, политически връзки, недвижимо имущество, банкови авоари, текуща дейност, бизнес — проекти, знаеш как е.

— Ще разполагам ли с някаква първоначална информация?

— Естествено, само че тя е твърде оскъдна. Нали за това те пращаме — да я попълниш. За задграничната дейност на Табаков до към края на 1989 сведенията са доста откъслечни. За следващите му операции у нас разполагаме с достатъчно факти. А за настоящите му прояви в Австрия не знаем почти нищо.

— Да разбирам ли, че единствената ми отправна точка ще бъде виенският му адрес.

— Не. Защото адресът, Боев, ти сам трябва да го откриеш. Туй ще е първата ти задача.

И усетил недоумението ми пояснява:

— От пет месеца насам Табаков е изчезнал безследно. Единственото, което знаем със сигурност, това е, че още е жив.

Неделна заран. Краят на юни. Денят е слънчев и приятен, ако не смятам това, че имам среща с полковника. Този път ми е изпратил кола. Не неговата, а едно почти ново беемве. Шофьорът е русоляв усмихнат младеж. Гледа ме с респект и известно стеснение, вероятно са му казали кой съм.

— Къде отиваме, в провинцията ли? — питам, кога то колата поема по Цариградското.

— Не съвсем. Тук наблизо. Вилата е в Панчарево. Момчето кара почти добре. Щеше да е още по-добре, ако не беше излишната му самоувереност. Но да си на двайсетина години и да нямаш самоувереност, значи нещо ти липсва.

Манасиев ме очаква на терасата на вилата, но веднага ме въвежда вътре. Вероятно на терасата няма микрофони. Повтаря в конспективен вид упътванията си и заключава:

— Да се надяваме, че няма да има усложнения. Но даже и да възникнат — никакви контакти с местната полиция.

— Нито с Интерпол.

— Особено с Интерпол. Вече ти обясних: Става дума за пари. А когато е до пари, приятели няма. Затуй трябва да действаш напълно професионално. Разбираш ли какво имам предвид.

— Ясно. Също като преди.

— Именно.

— Като по време на Студената война.

— Не забърквай тука политиката. Казах „професионално“. Точка.

И за да подчертае смисъла на думата, започва да ми припомня някои от аксиомите в буквара на шпионина. Включително и това, как да поддържаме връзка чрез секретни и резервни срещи. Същите, дето ги описват в романите и които на практика рядко дават резултат, понеже в тях обикновено тайно се набутва и неканеният трети.

— Това, разбира се, само в редките случаи за които ти споменах. Инак за обикновените неща ще има грижа шофьорът.

— За какъв дявол ми е шофьор?

— Зарад легендата. Ще те легендираме като шеф на фирма.

— С какво се занимава тази фирма?

— Абе с нищо не се занимава. Резервни части. Готова за фалит е, но още фигурира в номенклатурата. Изобщо идеална за прикритие. Приготвена ти е пълна документация.