— Глупости. Пълни глупости. Че нали ако не си ти, ще бъде друг, бе! Аз съм длъжен да имам охрана.

— По кой закон?

— Остави го закона. Ти представяш ли си резила, ако утре по вестниците се появи съобщение, че точно „Кобра“, фирмата за охранителна техника, е обрана?

И след малко:

— Много мило, че ме смяташ за свой благодетел, но аз вече ти казах: фирмата не е само моя собственост и назначенията не зависят само от мене.

— Добре — отстъпвам. — Виноват. Не ми остава друго, освен да чакам някое нападение, та да покажа, че все пак ме бива за нещо.

Минали са вече два месеца от назначаването ми в „Кобра“ — време достатъчно, за да свикна да бдя по цели нощи в един магазин, при все, че рискът да бъде обран е нулев, понеже тук няма нищо за крадене. За разнообразие чета вестника, оставен ми от Борислав или слушам радио. Понякога заран се случва да срещна и току-що пристигащия шеф на фирмата.

— Как мина, справи ли се с бандитите? — пита Петко.

— Естествено. Натръшках ги всичките.

— Тогава да пием по едно кафе.

Кафето го пием в заведението — гараж до магазина и бъбрим по текущите въпроси на деня. Според Земляка положението е сложно, според мене — направо калпаво, но и двамата сме съгласни, че решението на проблемите не зависи нито от него, нито от мене. Скучни срещи и безцелни разговори, но аз ги понасям търпеливо, за да не обидя Петко. С тия покани от дъжд на вятър за по едно кафе той вероятно иска да подчертае, че все още ме третира като приятел, а не като подчинен.

Една заран, тъкмо сме се настанили пред гаража и към нас се присъединява нова сянка от миналото — Манасиев. Кима свойски на Земляка, а мене удостоява и с възклицание:

— Я, Боев!

— Същият, господин началник!

— Не се подигравай, че може наистина да ти стана началник — произнася добродушно полковникът и сяда при нас.

— Късно е — отвръщам. — Вече съм в запаса.

— Такива като тебе само Смъртта може да ги прати в запаса.

— Приятно ми е да го чуя. Какво ще пиете?

— Стоп! — обажда се Петко. — На тази маса само аз поръчвам.

Момичето, обслужващо гаража, донася кафетата, а малко по-късно обяснява, че трябва да отскочи до магазина и изчезва.

— Разбрах, че са те пенсионирали — казва полковникът.

— На всекиго се случва.

— Въпросът е — кога? Аз ли да ти казвам, че ти далеч още не си за пенсия.

„Защо да го казваш на мене, кажи го на шефовете си“ — отвръщам, обаче наум.

Настъпва мълчание. Тъкмо се питам докога ще продължи, когато Манасиев решава да го наруши:

— Знам, Боев, че ти открай време не ме долюбваш. Наричали сте ме с твоя Борислав „Сухар“, „Дървен човек“ и други подобни, не съм го правил на въпрос. Когато си свикнал да се държиш резервирано с околните, нищо чудно да те обвинят за безчувствен. Но сега, понеже не сме вече в служебни отношения, ще ти кажа направо: Когато завчера случайно научих от Петко, че си станал нощен пазач, наистина ми стана болно. След като знам какви задачи сме ти възлагали и какви рискове си понасял, наистина ми стана болно.

— Минали работи — произнасям, колкото да кажа и аз нещо.

— Не са минали, настоящи са. Вярно е, че при всяка промяна сътресенията са неизбежни, но грешките са си грешки. В службите надойдоха млади хора, нетърпеливи, жадни за прояви… Чудесно. Но защо трябваше да изхвърляме тъкмо онези по-старите и по-опитните които можеха да си предадат опита на младоците.

— Ами защото са комунисти.

— Дай да не прехвърляме разговора на политическа тема. Не говоря за политическите служби, те разбира се трябваше да бъдат разпуснати. Но какво общо имат с това истинските полицаи! Полицаите навсякъде по света са си полицаи. Това не е идеология. Това е професия. А специално за разузнаването, всички знаем, че разузнаване винаги е имало и винаги ще има.

— По вестниците пише, че вашият нов шеф твърди обратното.

— Абе остави, какво твърди шефът. Това, дето го твърди, са лафове за пред журналистите. И какво може да разбира от проблемите на разведката един цивилен.

— Не рискуваш ли малко, като ги приказваш тия неща.

— Ами ако са ти заръчали да ме прислушваш… И подир къса пауза:

— Нека говорим сериозно. И нека, поне за момента, оставим настрана понесените обиди. Понеже аз също понесох удари.

— Чух, че сте имали някакви неприятности.

— И то, какви! Знаеш, че партийните подмазвачи не понасяха такива като мене, дето си гледаха работата, вместо да повтарят колко са верни на другаря Живков.

— Мисля, че все пак не ви уволниха.

— То само това оставаше, да ме уволнят. Тикнаха ме в глуха линия и добре, че дойда промяната, та отново да оживея.

Замълчава и поглежда часовника си. Усещам смисъла на жеста му и за да го окуража, промърморвам:

— Е, поговорихме си.

— Само че нищо не сме си казали — поправя ме Манасиев.

Поглежда ме в упор и произнася:

— Разговорът, дето трябва да го водя с тебе, Боев, тепърва предстои. Искам да се върнеш на работа.

Заран, след като изляза от „Кобра“, обикновено се шляя безцелно по улицата, за да поема някоя и друга глътка въздух. Това е моето междучасие, разделящо нощната изолация в магазина от дневната самота в стаята на Атина. Знам, че трябва да поспя, но спането за мене не е отмора, защото сънувам всевъзможни неща от миналото, преминаващи често в кошмари.

Трябва да е от възрастта. Настоящето ми дотолкова е изпълнено с минало, та едното и другото се смесват понякога и дори ми се струва, че живея повече в миналото, отколкото в днешното. Затуй додето измервам с крачкомера си улиците, все по-често ми се случва да срещам стари познати които, трезво погледнато, едва ли би трябвало да се намират в този град и то тъкмо сега. Веднъж зърнах по „Руски“ да се задава насреща ми флегматичния черноок хубавец Ралф Бентън, достоен представител на ЦРУ, с когото някога се бяхме озовали блокирани в едно бомбоубежище на Остринг. Но когато хубавецът се приближи, оказа се, че това съвсем не е Бентън. Друг път ми се стори да разпознавам в тълпата масивната фигура и бръснатата глава на Брунер и дори инстинктивно ускорих крачки, за да проверя, не е ли това наистина Брунер. Разбира се, не беше той. Видях веднъж и стария си приятел Любо Ангелов. Крачеше на няколко метра пред мен с обичайната си накуцваща походка, обаче този път не се забързах да проверявам. Още преди много години Любо бе ликвидиран пред очите ми.

Съвсем наскоро ми се случи да видя и Сеймур. Седеше до витрината в кафенето на хотел „София“, леко загърбен към площада и четеше вестник. Сеймур в София … Звучеше като „Алиса в страната на чудесата“. Сънуваш — рекох си и това ми напомни, че наистина е време да се прибера и да дремна.

Насън или наяве, случва се в здрачевината на спомена да се мяркат и жени. „Съществува мнение, че в операциите ти прекалено често фигурират жени“ бе ми казал веднъж генералът. „Сещам се за чие мнение намеквате — отвърнах — но какво съм виновен, че понякога ми пращат жени“. Бяха наистина жени от професията, не уличната а нашата, общо взето хладни и пресметливи жени, които според случая могат с еднаква лекота да те прегърнат или да те гръмнат; такива като някогашната Франсоаз, дето първа ме бе назовала Господин Никой, или като Грейс, Флора, Дороти и други от същия тип, свързани поне с едно разузнаване и то, твърде различно от моето.

Имаше и редки изключения, като Едит, но моята първа и последна голяма любов нямаше нищо общо с хетерите на разведката. Затуй съвсем естествено бе при илюзорните ми срещи из софийските улици да попадна тъкмо на нея. Само че този път не беше възможно да греша. Идваше право към мен, стройна и ведра, с тъмната буйна коса, бялото лице и малко унесения поглед на кестенявите очи. Да, идваше тъкмо към мен и дори леко ми се усмихваше.

— Маргарита… — произнесох неволно. Усмивката по лицето й изчезна. Сега то изразява ше недоумение.

— Каква Маргарита? — запита жената.

— Маргарита Пеева — промърморих, все още не дошъл на себе си.