— Искам само да му покажа, че не бива да взима илюзиите си за реалност и не следва да се осланя на привидностите.

Известно време той сякаш се забавлява с тази игра на гоненица.

Сетне се връща на темата:

— Не изпитвам особено уважение към никого, включително и към скептици като себе си, но от практична гледна точка фанатиците като вас са по-опасни. Най-кървавите войни и най-зловещите катастрофи са дело на фанатици.

— Скептиците също могат да се похвалят с немалко поразии — напомням.

— Скептикът руши тихо и кротко като дървесния червей.

— Докато в един прекрасен ден сградата рухне из основи.

— Да — кима Сеймур, — ако стопаните спят. Обикновено нещата се ограничават до подменянето на тая или оная греда. Докато фанатиците в разрушителния си порив са като ураган. Религиозните войни, кладите, националсоциализмът, вашата революция — всички тия бури са дело на фанатизма.

— Има и пречистващи бури.

— Знаех, че поредната ви баналност няма да ми се размине — промърморва американецът с нотка на примирение. — Тия баналности са подредени в главата ви като в добре поддържана картотечка, винаги готова за използуване. Скромна картотечка от умерен брой формули, съвсем лесни за запомняне.

В този момент Сеймур натиска рязко газта, дава ляв мигач и надул мотора докрай, бавно, но неумолимо изпреварва поршето.

— Ще го пощадя — избъбря той. — Искам да кажа, ще му отнема изкушението на по-нататъшните илюзии.

Мерцедесът продължава да лети все тъй стремглаво, а пейзажът край нас е съвсем размазан от високата скорост и от настъпващата здрачевина. Поршето изчезва далеч назад. Американецът леко намалява и сменя градските фарове с къси.

— Като ви слушам как теоретизирате, имам чувството, че сте доволен от епилога — подхвърлям.

— Аз винаги теоретизирам, драги. Макар и не винаги гласно. Неприятна привичка, но какво да се прави. Някои си гризат ноктите, аз теоретизирам.

— И все пак — този епилог…

— По-добър от очакваното — признава Уйлям. — Очакваното беше, Райън да иде по реда си, също като Томас, а може би и преди Томас. Сам знаете, че в такива случаи има различни варианти. Теория на вероятностите, непредвидени усложнения и пр.

— Излиза, че не сте му желали най-лошото.

— Напротив. Смъртта е винаги една форма на помилване, Майкъл. Нека умре, защо да се мъчи. Обаче аз бих запитал: защо да не се мъчи? Защо да не мине през уволнението, следствията, процесите и хулите на печата, за да стигне най-сетне до отдиха на затвора. Защо трябва да мре, когато може да живее в постоянен тормоз, той, а също и онази стара отрепка, баща му.

В обсега на фаровете се мярка внезапно, за да изчезне също тъй внезапно крайпътният надпис:

— Не искате ли да ви изведа до Франция? — запитва Сеймур.

— Вече отминахме отклонението — промърморвам.

— По-долу има друго отклонение.

И понеже не отговарям, той сам подхвърля:

— Доколкото си спомням, вие имахте някои неприятности и с французите.

— Не е изключено.

— С французите и с всички останали… Без да говорим за нас, американците.

— Какво съм виновен, че не търпите други да вършат това, което вие самите вършите.

— О, ако става дума за мене, аз съм търпелив човек, Майкъл. Само че не ме бъркайте с Инстанцията. Аз не съм Инстанцията.

— Знам. Вие сте една аномалия.

— Тъй ли? Драго ми е да го чуя. Макар да не разбирам на какво дължа честта…

— Ами дори само на туй, че седите и бъбрите с един противник.

— Този път ме разочаровахте. Това не е никаква аномалия. Това е съвършено нормално. Когато сядаш с някой приятел, неизбежно те гнети съмнението дали ти е приятел. А когато седиш с противник… Е, не съм дотам глупав, за да се питам дали сте ми противник. Нещата са ясни. А туй е все пак отморяващо, да усещаш, че нещата се ясни, особено когато живеем в такъв объркан свят. Един наистина объркан свят, Майкъл, дето всяко нещо е различно от това, за което се представя, и дето дружбата е само междинно звено между две предателства.

Той отново намалява и аз виждам край пистата познатия стандартен знак, осведомяващ ни с помощта на вилицата, ножа и съответната цифра, че наблизо има ресторант.

— Не сте ли гладен?

— Никак.

— Аз — също, но все пак трябва да спрем, за да почакаме.

Сеймур намалява още и малко по-късно влиза в отклонението, подминава някаква бензостанция и спира отвъд нея пред осветената фасада на заведението. Спира, за да потегли отново:

— Не, тук е много светло, а предполагам — и много оживено.

— Смятате, че все още съществува опасност.

— Смятам обратното. Но човек никога не знае…

Отново излизаме на аутобана, а няколко километра по-нататък отново се отбиваме, като спираме този път пред малък бюфет — един кафез от алуминиеви релси и стъкло, почти безлюден и осигуряващ добра видимост към хоризонта на евентуални събития.

— Може би най-разумно е да не влизаме изобщо в заведение — позволявам си да забележа.

— Защо? Ако има нещо нередно, по-добре е да проличи още сега, вместо да ни сюрпризира долу, на границата.

Влизаме и взимаме от бара по едно кафе и по един тоник, понеже тук е на самообслужване. Сетне се настаняваме край една масичка зад голямата декоративна палма до витрината. Палмата отчасти ни закрива, без да ни пречи да наблюдаваме входа на заведението.

— Жалко, че не можем да гарираме насреща мерцедеса — промърморва Сеймур. — Щеше да ни е пред очите.

— Боите се да не постъпят с вашата кола като с колата на Томас.

— Не се боя. Обаче човек никога не знае…

Навън често минават и заминават коли, запътени към съседната бензостанция, но вътре е почти празно — двама шофьори, които пият бира, недалеч от нас, по-нататък — млада двойка с малко момиченце в тиролска рокля, а до бара — двама работници от бензостанцията в яркожълти комбинезони.

— Изглеждате ми омърлушен — установява Сеймур, като ми отправя за кураж обилна струя дим.

— Тъй ви се струва. Питам се просто дали освен с оръжието на мисълта не разполагате и с нещо по-реално.

— Не ме бъркайте с Мур, драги.

— Обаче Мур вие не го повалихте с мисъл.

— Трудно е да повалиш с мисъл едно говедо, особено откъм гърба.

— Защо? Франк смята например…

— Известно ми е какво смята вашият Франк. Прослушах разговора ви. Един невежа се опитва да изтръгне нещо от друг невежа — това беше тоя ваш разговор.

— Знаете, че не съм специалист по военните работи, Уйлям.

— Аз също. Но бихте могли поне от време на време да попрочитате вестници.

— Мисля, че поне дотолкова съм осведомен. Заранният вестник е част от закуската ми.

Той отпива глътка кафе и ми отправя нова струя дим:

— Мога да си представя как го използувате. Прелитате с поглед над политическите новини, колкото да се осведомите какво става, а после грижливо сгъвате вестника на финансовата страница и го захвърляте на леглото.

— На финансовата страница ли?

— Да, да, именно на финансовата страница, за да внушите на полицая, дето ще надникне в стаята след вашето излизане, че сте се осведомявали за курса на борсовите книжа като всеки порядъчен бизнесмен.

— А защо не допускате, че сгъвам вестника на спортната страница.

— Не, не на спортната страница — поклаща глава Сеймур. — Спортната страница не значи нищо. От спорт се интересуват всички, включително и шпионите. Вашето любимо четиво е финансовата страница, от която, разбира се, вие не прочитате нито ред.

Той върти машинално на пръста си висулката на ключа от колата — голяма висулка, представляваща сребърен конник, затворен в златен кръг, — без да вижда, че е станал обект на внимание. Момиченцето с тиролската рокличка се е изправило до масата ни и с видим респект наблюдава блестящия приказен конник, люшкащ се около пръста на Уйлям.

Американецът най-сетне забелязва детето, усмихва се едва-едва и поднася висулката по-близо до ококорените тъмни очички.