— Вие не сте търговец на нищо, Албер. Освен може би — на информация.

— Още малко, и ще ме изкарате агент на Москва.

— Това не допускам. Но предполагам, че все пак сте нечий агент.

— Смятате ме за свой колега. Би следвало да съм поласкан.

Мод отмества чинията и отново ме поглежда.

— Аз съм твърде дребен служител, за да бъда ваш колега. Допускам по-скоро, че сте колега на Сеймур.

Тя замълчава. После ненадейно казва с обичайното си безразличие:

— Понякога имам чувството, че вие двамата доста си приличате.

Жегата трае вече цели два месеца, живакът на термометъра се движи над цифрата трийсет и вестниците пишат, че такива горещини не е имало от сто години насам.

Не знам какво е било преди сто години, но, доколкото си спомням, началото на тазгодишната жега съвпадна с началото на тази история и, по-конкретно, с онази юнска заран, когато висях пред мюнхенския Кауфхоф, а Мод — за която още не знаех, че е Мод — ме броеше, застанала пред магазина за чанти. И може би тъкмо затуй имам суеверното предчувствие, че щом времето се развали, нещата ще почнат да се оправят.

За жалост времето не се разваля. Ако беше само до времето, лично аз нямам основания да се оплаквам. Спалнята ми е прелестно усойна, а надвисналата от прозореца градинска леха, поливана акуратно от Мод, изпълва стаята с дъха на влага и с аромата на екзотични или може би съвсем обикновени цветя. Тъкмо затуй и само затуй предпочитам да се изолирам тук, в компанията на вестниците и на малките си проблеми, нещо, което съвсем не дразни дамата, за която самотата е най-ценното човешко достояние.

Излиза, че Сеймур е прав, поне в един пункт: наистина ме търсят и наистина са готови да ме премахнат. От което вероятно следва, че американецът е прав; и по втория пункт: най-важното условие за сполучливото ми бягство е Томас и Райън да бъдат отстранени от пътя.

Добре е, че Уйлям тъй присърце се е заел с тая задача, но лошото е, че както винаги, той не действува с голи ръце, а с помощта на хора като мене и Мод, пионки, на които държи, додето са му необходими, и които ще пожертвува, ако развитието на играта го наложи.

„Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.“

„Единствено опасните заслужават внимание, Майкъл.“

Изглежда, че наистина те единствени са способни да привлекат интереса му. Също като авантюризма на Дороти, макар и в интелектуален вариант. Страстта на комарджията или скритата неврастения на тоя безстрастен тип. Струва ми се понякога, че цялата тази история не е за него нищо повече от игра. Една опасна и съвсем безсмислена игра.

Освен ако е другото. Жаждата за някаква самоизява, за човешко действие у тоя човек, отричащ смисъла на всяко действие. Отгласът на отдавна забравеното и отдавна погребано чувство за морал в един свят без морал. Ненадейният изблик на дълго подтискано негодувание у този циник, неспособен за нормални емоции.

Негова си работа. Лошото е, че той замисля комбинациите, но изпълнението ляга върху мене. Той доставя фалшивите долари, но плащането извършвам аз. Той удря Мур, но при случай за това ще отговарям пак аз. Той си разчиства сметките с Томас и Райън, но те и техните приятели търсят мене. И ако не успее да се справи с тия двама мошеници, цялата банда ще се струпа отгоре ми. А ако успее…

Ако успее, нищо чудно да каже: Съжалявам, драги, но каналът е все тъй запушен. Оправяйте се сам с тия два ваши паспорта, нито един от които не влиза в работа. И ще ме зареже. Или ще ми направи последното предложение, същото онова, което вече ми бе направил в Копенхаген: ако не искате да мрете, елате с мене. В моя институт ще се намери едно местенце и за вас.

Опасно е да забравям, че Сеймур е противник. И то не като другите. Другите, всички тия, дето през всички тези години съм срещал на пътя си, бяха ако не по-безобидни, то далеч по-прости. Елиминираш го от играта, в случай че той не те елиминира. Рискуваш куршума — какво друго — точно според правилата на играта и точно в съгласие с обичайните професионални рискове.

Противниците… С годините се понатрупаха доста. Полковник Дъглас и неговият човек, дошъл да ме ликвидира в Париж; Еванс, Уорнър и Райман от оная заплетена и дълга история в Амстердам; Дрейк и Мортън, които, всеки по своя линия, ми бяха приготвили некролога в Лондон; Ралф Бентън, дето обещаваше да ми види сметката в Берн; без да говоря за другите, с които не бях се срещал лице в лице, но които, съсредоточени над досието ми, умуваха в спокойните си кабинети по въпроса къде и как да бъда приготвен за погребението си; без да споменавам за хората без значение, броячите, побойниците, доносчиците и всички тия горили, дето трупаха на гърба ми трудов стаж.

Пъстра галерия от типове, някои дори не съвсем стандартни, някои дори нелишени от известен служебен морал, но всички еднакво надарени с тънък слух, що се отнася до нежното шумолене на банкнотите. Предпазливи бюрократи или авантюристи, хора на интелекта или на точната стрелба, те бяха отчайващо банални в подбудите и реакциите си. В случай на опасност — да запазиш кожата, понеже ти е само една. В случай на катастрофа — да спасиш служебното реноме, понеже на него дължиш заплатата и положението в обществото. А в случай на добра възможност — да сложиш нещо в джоба, понеже трябва да мислиш за старините.

А този тип, този професор по социология и по някои други неща, е просто перверзно чужд на всички тривиални подбуди. Рискува кожата, поставя на карта служебното реноме и реагира като пълен глухар спрямо нежното шумолене на банкнотите. Съвсем излишно е да го питам коя е главната му пружина, след като отдавна ми е дал да разбера, че такава няма. Нима може да съществува машина в постоянно движение и все пак лишена от мотор. Една магнитна аномалия, това си ти, драги Уйлям.

Магнитната аномалия се явява едва на третата вечер подир срещата ми с Дейзи. Мод услужливо донася уискито и даже бадемите, но това не отнема възможността на Сеймур все пак да я порицае:

— Защо само го разнасяте тоя спирт, след като добре виждате, че никой не пие?

А когато дамата побързва да ни остави сами, не пропуска да порицае и мене:

— Вие наистина нищо не пиете, Майкъл. Не пиете, пушите съвсем малко и дори избягвате да спорите. Имам впечатление, че сте в пълна депресия.

— Би трябвало да бъда отдавна в пълна депресия, Уйлям. Учудващото е, че все още не съм стигнал дотам.

— В такъв случай визитата ми става почти излишна — забелязва американецът с лек тон на разочарование. — Дойдох най-вече за да ви ободря…

— … Като оповестите, че каналът накрая все пак се е отпушил.

— Нека не изпреварваме събитията. Още не сме стигнали до канала, но вече сме близо до него. Съвсем близо, Майкъл.

Той се настанява на креслото от другата страна на масичката, отмества небрежно подноса с питието и вади от джоба си познатото магнитофонче.

— Един малък речитатив?

— Защо — не? Казват, че музиката облагородява.

— Именно — потвърждава Сеймур. — Особено такава.

Той натиска бутончето и в стаята зазвучава нова партия от вече познатия дует: