— Надявам се, няма да ме карате да ровя тия вехтории. Аз ще ви приготвя нещо далеч по-съвременно. И то — в количество!

По време на отсъствието ни в градината не са настъпили особени промени, освен че слънцето клони към залез и че компанията се е увеличила с още двама души: Дейзи и Ерлих.

Ония от карето не обръщат внимание на новодошлите, понеже изобщо не обръщат внимание на нищо извън картите. Сандра също дава вид, че не забелязва сестра си, и оживено разказва нещо на Мод, която естествено се върти около масата със закуските. Дори ние с Томас минаваме край двойката транзит. Аз само кимам на немеца, а домакинът кисело се усмихва на момичето.

— Какво ще пиете, драги? — произнася американецът, когато доближаваме бюфета с напитките, разположен също както и тоя със закуските под навеса до самата вила.

— Нас никой не ни попита какво ще пием — пропява Дейзи достатъчно високо, за да я чуят наоколо.

— Тук всеки сам си сервира, сестричке — осведомява я сухо Сандра и продължава разговора с Мод.

— Виждаш ли? — възклицава Ерлих към дамата си. — Третират ни като свои хора, а ти се мусиш.

И двамата очевидно не толкова се мусят, колкото се забавляват с пренебрежението на околните. Те са се изтегнали в плетените кресла, недалеч от бюфета, заети да сърбат чашите си и да правят лошо впечатление. Дейзи, този път в бледорозова ленена рокля, тъй високо е кръстосала крака, та човек може спокойно да изучава слипа й. А Ерлих, понеже не е в рокля, се е задоволил да вирне нозе върху перваза на прозореца.

— Надявам се, че не нарушихме беседата ви с идването си — подхвърля немецът по адрес на домакина.

— Надеждата ви е повече от основателна — отвръща небрежно Томас. — Вие не сте в състояние да нарушите каквото и да било.

— Тая бележка и за мене ли важи, мистър Томас? — пита невинно момичето, като все тъй невъзмутимо показва бедра.

Американецът вдига чашата, без да дава вид, че е чул последната реплика. Сандра обаче не мисли да се прави на глуха.

— Ти нарушаваш най-вече приличието, сестричке — забелязва тя и отправя многозначителен поглед към открояващия се бял триъгълник на слипа.

— О, пардон, пардон — произнася Дейзи и с фалшиво целомъдрие обгръща с ръце колената си. — Следния път ще дойда в рокля до петите. Изглежда, школата на лицемерието трудно ми се удава. Ерлих, миличък, напълни ми чашата.

Изобщо при така създадената изострена обстановка чашите все по-често се пълнят и все по-бързо се празнят и думите на Томас за пиенето като спортна дисциплина вече не изглеждат далеч от истината. Изключение правим само аз и моята дама, без да говорим за ония четиримата на горната тераса, който пият бавно и съсредоточено, точно в стила на сериозния бридж.

— Мисля, че стана доста хладно — забеляза Мод в паузата между две престрелки и зиморничаво вдига облите си рамене.

— Щом ви е хладно, пийте — съветва я Дейзи. — На мене защо не ми е хладно.

Тук е почти планина и привечер наистина застудява, а вече е именно привечер и онези под оранжевия слънчебран слагат най-сетне край на партията, разплащат се и се присъединяват към нас. На площадката пред вилата изведнаж става доста оживено дали защото сме много, или защото площадката е малка, а Томас запалва градинските лампи и всичко добива изгледа на светски коктейл.

Всичко, да, освен атмосферата. Онези от карето успяват наистина да намалят напрежението с бъбрежа си по повод приключената партия, обаче това е само за късо време, сиреч до избухването на следващата престрелка.

Ерлих, който си сервира поредната чаша на мокрия бюфет, забелязва с не твърде устойчив, но достатъчно висок глас:

— Не виждам къде са пурите. По-рано вие предлагахте на гостите си доста добри пури…

Томас дава вид, че не чува, а Мод забелязва:

— Доколкото знам, вие пушите главно дъвка.

— По принцип, да — кима немецът. — Но когато имам честта да бъда поканен в тоя дом, винаги ознаменувам събитието с някоя пура. Не е ли така, Дейзи?

— Само че днес не съм ви канил — заявява сухо домакинът.

— Да си тръгваме, мили — казва момичето, като улавя кавалера си подръка.

— Става дума не за вас, а за Ерлих — уточнява Томас.

— Значи, нея си я канил? — обажда се Сандра.

— Не, тук има някаква грешка, която единствено дуелът ще оправи — избъбря немецът, като се изтръгва от ръката на Дейзи. — Пригответе се, Томас! Раз, два…

Репликата е произнесена като на шега и бойната поза на младежа изглежда като банална палячовщина. Ала дали защото не издържа твърде на пиене, или понеже предварително се е наквасил нейде, Ерлих наистина замахва с юмрук към домакина при думата „три“ и само бързата намеса на Добс предотвратява сблъсъка.

— Луд човек — мърмори Томас, побледнял от гняв или от уплаха. — Ако искате дуел, драги, аз имам горе пистолети.

Той знае, разбира се, че няма да се стигне до пистолети, защото Добс и помощникът, асистирани от Дейзи, вече измъкват навън побойника.

— Какво им става на тия млади хора? — пита една от непознатите дами, кокетираща явно с цъфтящата си зрелост и с красиво прошарената коса.

— Нищо, освен дето уискито им се качва в главата — отвръща Сандра, вече успяла да се овладее. — На мене също ми се качва понякога, но не налитам на бой.

— А моят, бившият, налиташе — обажда се другата непозната дама, също зряла, макар и не особено цъфтяща. — Пие, мълчи и току замахне…

— Надявам се, че не по вас, скъпа — забелязва тази с прошарената коса.

— Не по мене, естествено. Трябва да бъде не пиян, а луд, за да рискува някой кристален пепелник да му отнесе главата.

Връщането на Добс и помощника слага край на този интересен разговор и поставя началото на друг, не по-малко интересен, относно начина, по който Ерлих все пак е бил натикан в колата. Изобщо бъбренето продължава, а също и пиенето и всичко наново добива такъв приличен вид, та просто да пукнеш от скука, додето най-сетне Мод повторно напомня, че е станало хладно, а двете зрели дами потвърждават с готовност, че наистина е станало хладно, и така стигаме до края на този светски коктейл.

— Режисурата на Сеймур влиза в действие — казвам по-късно, когато вече летим с умерена скорост към Кьолн. — Актьорите почнаха да се бият.

— Не виждам какво е виновен Сеймур за това, че светът е пълен с простаци… — отвръща дамата, заета да следи в мрака движението на тия светли заплашителни кръгчета — фаровете.

— … И че тия простаци са роби на просташките си страсти — добавя тя след къса пауза, за по-голяма яснота.

— Смятате, че Ерлих ревнува?

— Не ви отива да се правите на наивен, Албер. Ерлих е от генерацията на груповия секс. За тая генерация жената е едно съвсем прозаично и малко опротивяло меню. Човек не вдига скандали за някакво меню.

— Мисля, че вие лично, ако бяхте способна на скандал, щяхте да го вдигнете именно зарад менюто.

Тя не отговаря, заета да следи движението на насрещните фарове, тъй че наново подхващам:

— Обаче Томас вероятно ревнува. Томас е от друга генерация.

Жената пак не отговаря, може би засегната от бележката ми за менюто, и едва след някое време забелязва:

— Нали вече ви казах! Миражът на брака и бесът на алчността, оттам започват всички катастрофи. А у Томас и двете причини са налице.

Миражът на брака, наистина. Но също и дилемата: похотливото шаси на Сандра или момичешкият чар на Дейзи. Ефектният луксозен кадилак или нервното спортно порше.

— Мисля все пак, че женските истории не са на първо място — промърморвам. — „Шерше ла фам“, това е доста демодиран израз.

— Почвате да мислите правилно — кима Мод, без да откъсва поглед от насрещния мрак. — „Ла фам“, туй се предлага вече на всяка крачка.

— Доколкото знам, броят на жените и на мъжете винаги е бил горе-долу еднакъв на нашата планета.

— Жената никога не си е правила илюзии по адрес на мъжа — възразява дамата. — А мъжът векове наред е живял с илюзии спрямо жената. Вие разрушихте илюзиите в името на сексуалната революция, а сега се сърдите, че наоколо ви има само проза.