— Включително и отвъдокеанската?

— Не виждам защо задокеанската трябва да прави изключение.

— Но все пак вие имате Едисон, Франклин, Томас Пейн…

— Естествено. Първите двама са откриватели, а третият е демагог. Без откривателите развитието на съвременната техника и най-вече на оръжейната индустрия би било немислимо. А колкото до демагозите, те са необходими, за да прикриват смисъла на това, което вършат военните. Едните бъбрят, додето другите колят. И това е цялата човешка история: купища от красиви фрази и планини от престъпления.

— Доста песимистично гледате на света — промърморвам, като полюшвам леко чашата с двата айсберга.

— На света — може би — кима той. — На света — сигурно. Но не и на бизнеса. Нали вашият бизнес се основава тъкмо на тази механика: докато има хора, ще има и престъпления, а за престъпленията са необходими инструменти. Оръжието! За тази стока няма стагнация.

Той се улавя машинално за халбата, ала тя е вече празна. Това откритие, съчетано с откритието, че келнерът наново се е появил в хола, предразполага към известни изводи:

— Защо не си изпиете скоча? Така ще ми дадете възможност да направя нова поръчка.

— Не ми върви, снощи малко попрекалихме — обяснявам. — Всъщност бих взел още една доза, но с бутилка „Спрайт“.

— Уиски с лимонада? — учудва се Франк. — Не бях чувал подобно нещо.

— Не е лошо, може да опитате.

— Защо пък не. Новите неща не са тъй чести, та да ги пропускаме лекомислено.

Той формулира поръчката, а когато питиетата биват сервирани, посреща импровизацията ми със снизходително одобрение:

— Знаете ли, че не е съвсем неприятно. Имам даже чувството, че действа освежаващо.

— Смятам, че нещо освежаващо не е излишно подир всичките ви мрачни разсъждения — забелязвам и на свой ред опитвам сместа.

— Хората, драги Каре, живеят или глупашки, ден за ден, или с такава пресметливост, като че ли им предстоят цели столетия. Вие сте, изглежда, от втория тип. Не се вълнувайте, няма да живеете цели столетия. Погребението, и вашето, и моето, ще се състои доста преди края на света и дори — нека се надяваме — доста преди да дойдат китайците. Така че излишно е да гледате прекалено сериозно на разсъжденията ми.

Той добавя още няколко окуражителни думи, подир което допива чашата си, а сетне произнася още нещо ободряващо и прави нова поръчка. Питието може да не е бог знае какво на вкус, но поне е студено, а понеже времето е горещо, налага се поръчките да бъдат възобновявани и така стигаме, ако се не лъжа, до петата чаша, когато си позволявам да припомня с мек приятелски укор:

— Все пак вие отрекохте цялата еволюция, скъпи Франк.

— Защо? А еволюцията на оръжието? — възразява с лека обида в гласа червендалестият.

— Колосално развитие! — потвърждавам.

— Съвсем тъпа работа — избъбря гостът, който очевидно няма мекошавия обичай да се съгласява със събеседника.

— От каменната брадва до атомната бомба! Колосално развитие — настоявам аз.

— Съвсем тъпа работа — повтаря Франк. — Еволюция, да. Но върху основата на едно глупашко късогледство.

Той ми отправя тъмните си, блеснали от алкохола очички и запитва:

— Сещате ли се къде е грешката?

— С риск да ви наскърбя, Франк, ще призная, че не виждам такава.

— Нищо чудно. Късогледството е всеобщо. Вие дори ги е давате сметка, че вашата атомна бомба, независимо от техническите тънкости, е примитивно оръжие, дивашко оръжие. Дивашко, да. И не в нравствен смисъл, а в буквален. Защото човекът, какъвто си е тъпак, продължава дори и в периода на техническата революция да разсъждава като тъпак, сиреч двуизмерно, сиреч с чисто количествени критерии. Камъкът бива заместен от куршуми и гюллета, които също играят ролята на камъни, само че летят по-надалече и убиват повече хора. Сетне, за да се изтребват още повече хора, възниква взривяващият се снаряд. Сетне все със същата цел снарядите почват да стават все по-големи, додето кретенизмът с „Дебелата Берта“ не подсказва, че механичното увеличаване на обема се превръща в безсмислица. Тогава възниква идеята снарядите да се пускат отвисоко и ето ви я самолетната бомба. И понеже мисълта на тъпака е продължавала да следва традиционния си път — как с един взрив да се унищожат възможно повече хора, — конвенционалната бомба прераства в атомна. И едва когато тъпакът е успял да произведе достатъчно бомби, за да ликвидира цялата планета, нейде в двуизмерния му мозък проблясва догадката, че това не е пътят и че традиционният критерий — да убиваш възможно повече и възможно по-бързо — може би не е най-добрият.

— Добър или лош, не виждам друг — промърморвам, като вдигам чашата.

Червендалестият машинално следва примера ми, сетне обърсва с носна кърпа запотеното си чело, напъхва кърпата обратно в джоба на сакото и ме поглежда замислено, сякаш съобразява има ли смисъл да ме изтръгва от невежеството, или е по-добре да ме остави да си живея с него.

— Вижте, драги: грабежите, кланетата, войните, преди да се разиграят в живота, са се разигравали в нечия глава. Ако тия неща не узреят като замисъл, те едва ли ще прераснат в действие. Съдът се старае да установи дали едно престъпление е предумишлено, или не. В политиката подобно издирване е съвсем излишно. Всяко политическо злодеяние е предумишлено и преди да стане престъпен акт, е било престъпна мисъл. Ако в момента някъде по света възниква криза или военен инцидент, можете да се обзаложите, че това случайно произшествие е било добре замислено от президента и приближените му, вероятно по време на неделната литургия, когато умовете са най-свободни.

— Струва ми се, че малко се отклонихте от маршрута — промърморвам, като посягам към чашата.

— Напротив, движа се право към целта — възразява гостът, като също се хваща за чашата. — Еволюция на оръжието може да има не с количествени натрупвания, а с постигане на ново качество. Човек действа не с мускулите си, а с мисълта, следователно и оръжието трябва да се насочи към мисълта. Разбрахте ли?

— Ни най-малко.

— Духът, това е сферата на новото оръжие, драги. Духът! — оповестява не без известен патос Франк.

— Спрайт! — потвърждавам аз, като вдигам леко бутилката.

И осенен на свой ред от духа, добавям:

— Операцията „Спрайт“.

— Значи, и това знаете — забелязва с нотка на разочарование червендалестият.

Но за да ми покаже, че все пак малко зная, уточнява:

— За ваше сведение това не е операция, а цяла програма.

— Чувах нещо подобно — избъбрям, — но понеже, както сам казвате, няма да живеем цели столетия…

— Програмата не е изработена за цели столетия. Всъщност тя вече се осъществява.

— Вие ме плашите, Франк.

— Защо? Какво страшно виждате в думите ми?

— Ами че това означава край на конвенционалните оръжия. А краят на конвенционалните оръжия…

— … Означава край на бизнеса — завършва вместо мене гостът. — Нищо подобно, драги. Излишно е да треперете за бизнеса. Става дума не за леки оръжия, а за широки операции. Щом леките оръжия все още се фабрикуват с пълна пара, значи, излишно е да треперете.

— Истински ценя у вас това, Франк, че след всеки студен душ пускате и малко топъл.

— Не знам дали студеният душ не е за предпочитане в такъв горещ ден като днешния — забелязва червендалестият, като поглежда часовника си. — Мод доста се позабави. Мисля, че додето я чакаме, бихме могли да вземем още малко от тази ваша смес…

Той прави отдалеч знак на келнера, като вдига красноречиво два пръста, и след малко чашите ни отново биват добре заредени. Има си хас този дебеланко да се окаже по-издръжлив от мене. Вече усещам, че губя донейде представа за време и пространство.

— Мислех, че всички тия нервопаралитични газове отдавна са унищожени — подхвърлям напосоки.

— Унищожени? — вдига редките си вежди червендалестият. — Фирмата „Шолцбергер“ в Хамбург и до този момент ги произвежда. Колко тона табун или фосген искате да ви доставя?

— Това не е стока за мене.