Литмир - Электронная Библиотека

Заведението е почти пълно. Настаняваме се край малка масичка в ъгъла зад бара, без някой да ни обърне внимание, включително и келнерът, вече достатъчно затруднен от многобройните поръчки. „Това ли е уютното ви заведение?“, бих могъл да запитам, ако държа да поставя дамата в неудобно положение.

— Какво ще пиете? — казвам, за да облекча ситуацията.

— Една кока.

Отивам до тезгяха, вземам нейната кока и моя скоч, плащам и се връщам при масата.

— Вие сте предприемчив — установява Мод.

— Да. В дребните неща.

— И скромен.

— По необходимост. Когато човек няма с какво да се похвали, той винаги е скромен.

Дамата съвсем машинално участвува в разговора. Вниманието й е насочено към околните посетители. Професионалистка, да, но от средна категория. Въпреки привидното й безучастие, можеш да забележиш как пресейва с очи публиката.

— Мислех, че сте немкиня, а излиза, че сте американка — забелязвам.

— Вие за втори път познавате. Най-първо за радиото, сега за произхода. Не бива толкова често да познавате, Албер. Това не подхожда на един безобиден търговец.

И понеже оставям репликата й без внимание, продължава:

— Немкиня съм по майка. А по баща — американка.

— Но сте израсли в Щатите.

— Пак познахте. Само че сега не се брои — много е лесно. Американците не се преселват в Европа. По-скоро става обратното. Така стана и с майка ми.

Думите звучат като прелюдия към една семейна история. Излиза, че съм се излъгал. Тая жена лесно се залавя с предложените й теми, но няма обичай да ги завършва. Какво значение — важното е да се говори, да се убива времето.

Мод е приключила с пресейването на публиката. Тъмнокафявите й очи са отправени към входа и едно едва доловимо потрепване на високите вежди ме принуждава да погледна натам. Не съм единственият. Неколцина самци от съседните маси вече са насочили поглед в същата посока. Гледката си заслужава вниманието.

Жената, която току-що е влязла, спокойно би могла да сложи в джоба си моята дама, ако Мод не беше така обемиста. Появата на Мод в заведението мина почти незабелязано, тя не е от тия ефектни същества, подир които мъжете се обръщат по улиците. Докато тази, новодошлата… Сексбомба от голям ранг.

Сексбомбата е придружена от някакъв безцветен тип в сако от туид, тъмна риза и сив панталон, изобщо от тия банални типове, с които се разминаваш, без да ги забелязваш.

Съпроводена от одобрителни погледи, новодошлата се насочва към нашата маса.

— Мод, скъпа, видях те още от вратата — пропява тя с малко глезена интонация. — Ще ви пречим ли, ако изпием по един скоч? Това е Добс, ако не се познавате.

— А това е господин Каре — пояснява Мод, уловила погледа на сексбомбата, отправен към мене. — Разполагайте се.

Всъщност те вече са се разположили. Новодошлата излъчва такъв магнетизъм, че е привлякла вниманието дори на вечно заетия келнер, който пристига, за да приеме поръчката. Между двете жени се повежда разговор на тема какво ново, докато ние с Добс сме изоставени сами на себе си и на отегчението си. Предполагам, че неговото е по-голямо, тъй като аз все пак частично се развличам с бегло проучване на Сандра.

Сексбомбата се казва Сандра. Погледната отблизо — нищо изключително. Обаче кой търси изключителното. Сивосини очи от типа на тия, котешките, и не твърде добродушните. Хубав, леко вирнат нос и доста голяма уста с чувствени устни. Но това са подробности. Основното в пейзажа е фигурата — стройна, елегантна и предизвикателна в извивките си, твърде прибрана в кръста и твърде разгърната нагоре. Дали гърдите й са по-големи от тия на Мод, туй може да се установи само след съответно сравнение, но върху това грациозно тяло те изглеждат направо огромни.

Допускам, че с тия физически белези се изчерпва и цялата оригиналност на сексбомбата, защото разсъжденията й, улавяни бегло от ухото ми, са като на всяка втора жена в тоя свят на секретарки и машинописки, представляващ неразделна част от света на администрацията и бизнеса.

През цялото време Сандра не ми обръща никакво внимание, нещо твърде удобно за мене, защото ме освобождава от необходимостта да търся теми за светски разговор. Все пак, когато двамата малко по-късно си тръгват, сексбомбата на прощаване с Мод не пропуска да добави и едно:

— Сбогом, мистър Каре.

Ние оставаме, за да поскучаем още десетина минути в уютното заведение. Но очите на дамата вече не следят входа. Ако тя наистина е очаквала да се срещне с някого тук, то срещата очевидно е била със Сандра, макар да не разбирам смисъла на тази среща.

— Отегчихте ли се? — сеща се да запита по едно време Мод.

— Опитвам се да свиквам.

— Моята приятелка не ви ли хареса?

— Необходимо ли е да ми харесва? — промърморвам уклончиво, верен на правилото, че пред една жена никога не трябва да хвалиш друга жена.

— Вие доста дълго я съзерцавахте.

— Нека не преувеличаваме. Когато нямаш какво да правиш, можеш да съзерцаваш и носа на обувката си.

— Съжалявам, че съм ви докарала дотам. И свивам знамената. Оттук нататък инициативата е във ваши ръце.

Излизаме от „Глобус“ и поемаме отново по посока на гарата, защото натам е и нощният квартал. Тротоарите, осветени от неона на големите магазини, са пусти, автомобилното движение е намаляло. В пустотата и тишината тия широки улици и модерни сгради от бетон и стъкло изглеждат още по-неуютни, отколкото през деня.

Нощният квартал е друго нещо, поне що се отнася до оживлението и гюрултията. Баровете и кабаретата примамват минувача с розовите си и червени сияния, с подканящите викове на портиерите и с безсрамните снимки на голи красавици, които може би съвсем и не фигурират в програмата на заведението. От двете страни на улицата мудно се точи върволица от градски безделници, от туристи или сутеньори.

Проникваме напосоки в някакъв бетонен проход, увенчан с целомъдрено-бялата неонова фирма „Ерос“, за да попаднем в цял лабиринт от подобни проходи. Край неприветливите циментови стени на тия глухи коридори караулят жени в пределно къси рокли, макар модата на минижупа отдавна да е минала, и пределно разгърдени, макар помещенията да излъхват хлад и влага. Жените пушат или просто стоят с апатични гримирани лица и безучастни погледи. Те не приканват нито с думи, нито с жестове, понеже това е запретено и понеже, след като са застанали тук, съвсем очевидно е, че се предлагат. Клиентите обаче са малко. Преобладават зяпачи като нас, движещи се в мудна върволица край тия жени, застанали неподвижно под болнавата електрическа светлина, като персонажи на някаква нелепа пантомима.

— Защо ме доведохте тук? — запитва по едно време Мод. — Надявам се, не очаквате да ви помогна в избора.

— Нима аз съм ви довел? Мислех, че само ви следвам.

— Но нали се разбрахме, че инициативата ще бъде във ваши ръце? Още ли трябва да ви повтарям, че съм само служебно лице.

Да, за един път инициативата се е оказала в мои ръце, а аз дори не знам какво да правя с нея. Идеята за нощния квартал бе само един пробен балон, а сега се чудя как да го спукам.

— Да влезем нейде, където и да е — предлагам, когато се измъкваме от лабиринта и се озоваваме отново на улицата.

— Само не в някое от тия кабарета, дето артистите ви тикат под носа половите си части — подхвърля Мод, като свива гнусливо пълните си устни.

— Имам една идея.

— Кажете все пак — кима скептично дамата.

— Да се приберем в хотела и да се наспим.

— Мисля, че наистина почвам да ви опознавам — промърморва жената. — Вие, въпреки привидностите, не сте лишен от здрав разум.

Прибираме се прочее в хотела, изкачваме се с асансьора на четвъртия етаж и си пожелаваме взаимно лека нощ.

Но преди да се запътим всеки към стаята си, Мод казва:

— Албер, нали няма да ме смятате за нахална, ако ви помоля да не напускате хотела, без да ми се обадите. Трябва да ви кажа, че Франкфурт е доста опасен град, особено нощем.

— Бъдете спокойна — отвръщам. — А ако искате да сте напълно спокойна, може да ме вземете при себе си в стаята.

11
{"b":"261909","o":1}