Слизам от колата и се запътвам към Бенет, застанал няколко метра по-натам.

— Вашата млада дама е идентифицирана — изръмжава приветливо помощникът, като кима за поздрав. — Касае се за онова празноглаво същество със смешната шапка.

Не питам как, кога и от кого е извършена идентификацията, тъй като планът на тая малка операция ми е предварително известен. Вдигам бинокъла, който съобразително съм донесъл, и правя бегъл рейс по пистата и групичките зрители. Публиката не е особено многобройна и аз веднага откривам празноглавото същество, облечено в светъл пролетен костюм и увенчано със също такава светла широкопола ковбойска шапка.

— Струва ми се, че при тукашните миниатюрни мащаби бинокълът ви изглежда малко смешен — не се стърпява да забележи Бенет.

— Обаче чудесно ми разкрива ахилесовата пета на нашия общ познат.

Ахилесовата пета е доста приятна на вид и тъкмо тъй свежа и още зелена, както е всичко наоколо в тоя ранен сезон. Едно румено момиченце, което въпреки избуялия ръст очакваш да видиш по-скоро в ученическа престилка и на чина, отколкото в тази разюздана компания от младежи, подаващи си един на друг някаква плоска кафява бутилка, която вероятно не съдържа сироп за кашлица.

— Добре, че и най-неуязвимите бащи понякога са надарени с уязвими дъщерички — промърморва Бенет, чийто поглед в момента също е насочен към „ахилесовата пета“.

После, осенен от някаква мисъл, запитва:

— Може би се готвехте да ми уреждате срещи у зъболекаря тъкмо с това лекомислено създание?

— Не говорете дивотии — отвръщам спокойно. — Аз съзнателно действувах срещу зъболекаря като слон в стъкларски магазин. Обаче това нежно цвете на ранната поквара трябва да бъде докоснато от гальовна ръка, а не от такива лапи като вашите, Бенет.

— За ваше сведение при мене не само ръцете са здрави, но и зъбите — осведомява ме с достойнство помощникът. — Последният ми зъбобол, ако се не лъжа, датира от времето, когато ми падаха млечните резци.

— Вярвам ви, но в момента тия биографични подробности са без значение. По-важното е къде ще намерим необходимата гальовна ръка.

Отново вдигам бинокъла и отново правя оглед на панорамата, за да спра върху нежното цвете на покварата. В тоя момент то е долепило устни до плоската кафява бутилка. Вероятно алкохолът му горчи, но детето се стреми да не мръщи лице, за да покаже, че вече не е дете.

Вниманието на Бенет неусетно се е пренесло върху пистата, дето няколко коня се подреждат за старт.

— Какво бихте казали, Томас, ако сложим един малък бас за изхода на следващото състезание? Аз с готовност бих заложил известна сума на номер седем.

— Обърнете се с това предложение към вашия приятел Адамс — отвръщам. — Както виждам, той току-що пристига. Колкото до мене, аз вдигам котва.

Прибирам бинокъла и си тръгвам, но няма как да избягна групата на приближаващите колеги — семейството Адамс и семейството на съветника. Двете двойки са в най-безоблачно пролетно настроение и съветничката прави такива широки и такива решителни крачки с дългите си крака, сякаш се готви да вземе участие в състезанието в качеството на кон.

— Много рано се прибирате, драги… — подхвърля Адамс, като отвръща с ръка на поздрава ми.

— Както винаги, умерен в удоволствията — забелязва с усмивка госпожа Адамс.

Намирам Андрей с глава, облегната на кормилото, решил да използува служебната пауза за малък сън под гальовните лъчи на слънцето.

— Към града ли? — пита той, като се отърсва от дрямката.

— Не, към планината. Това време е само за планината, мойто момче!

Колата се движи край разцъфтелите дървета по леките завои на неширокия път между Банкя и някакво друго село, което според Андрей се казва Княжево. Аз съм се отпуснал лениво на седалката до шофьора, спокоен, че кормилото за момента не е в ръцете на Мери, а на професионалист.

Впрочем не бих казал, че съм съвсем спокоен. По скоро съм малко нащрек, макар да си мисля, че нямам никакви основания да съм нащрек.

— Защо увеличихте скоростта? — питам небрежно, тъй като Андрей в тая минута солидно е натиснал газта.

— Мисля, че ни следят.

— Тъкмо затова намалете. Никога не дразнете тоя, който ви дебне, момчето ми. Напротив: успокоявайте го. Нека се отпусне. Ако ще, нека дори заспи. Вие от това нищо не губите.

Зад нас на прилично разстояние действително се движи една черна волга и тъкмо нейният образ в огледалото ми пречи да се отпусна напълно. Естествено, това е съвсем банален и мимолетен сондаж за евентуалните намерения на господин културния съветник. Ние у нас вършим същото. Изобщо пълна взаимност, точно според дипломатическите норми.

И все пак, когато видя една такава черна волга или на пътя ми се мерне кафяво-зеленикава униформа на милиционер, или погледът ми улови в някое заведение погледа на друг човек без униформа и може би дори без служебни функции, обаче все пак будещ сянка на съмнение, тук в гърдите ми изведнъж става напрегнато. И не защото конкретно за момента имам основание да се боя от нещо, а защото тия бегли фрагменти на една често невидима, но винаги реално присъствуваща сила ми напомнят, че в някой друг момент, в някой твърде важен за мене момент, тази сила може ненадейно да спусне ръката си върху мене и да каже: „Не мърдайте!“

И всичко ще хвръкне по дявола.

Защото въпреки че в нашата професия провалите понякога са неизбежни и не особено съдбоносни, съществува един вид провал, наистина съдбоносен. Това е последният провал, този, подир който те изпращат да береш праха нейде в архивните служби или направо те изхвърлят. А при мене, ако ще има провал, той ще бъде точно от този тип.

И затова дори една такава волга, открояваща се като черно петно в зелено-белия пейзаж на пролетта, ме кара да изпитвам напрегнатост и да усещам как по гръбначния ми стълб пълзи някакъв неприятен хлад.

Впрочем волгата междувременно се е загубила зад един завой, додето прекосяваме Княжево, и повече не се появява. Хората в нея навярно са престанали да се интересуват от мене и дори възможно е това съвсем да не са хора от съответната инстанция. Отпускам се най-сетне наистина спокойно на седалката и леко премрежвам очи, сякаш се каня да задряма. И додето се колебая тъй, дали да се почерпя с малко сън, или да се въздържа, запитвам лениво:

— Апропо, вашата майка, мисля, беше белгийка…

— Белгийка — потвърждава Андрей.

— А баща ви?

— Българин, естествено. Но той почина.

— И сега вие освен съпругата и децата трябва да издържате и майка си?

— Какво да правя…

— Вие имате наистина тежко семейство — произнасям съчувствено — Влизам ви в положението, понеже и аз се пържа в такъв тиган. Но все пак, надявам се, че си докарвате и нещо извън заплатата.

— Откъде?

— От тия, които ни следяха.

— Нищо не си докарвам — възразява шофьорът. — Знам, че няма да ми повярвате, но нищо не си докарвам.

— Значи, информацията, дето им я давате, е съвсем безплатна?

Той не отговаря веднага, тъй като от завоя пред нас е изскочил голям камион и Андрей рязко извива кормилото, за да избегне чудовището. После промърморва:

— Каква информация може да дава един шофьор?

— Съвсем скромна, разбира се, но нерядко — полезна.

— Да: че съм ви закарал до еди-къде си и че съм ви взел от еди-къде си.

Влизаме в нов завой и шофьорът наново съсредоточва вниманието си напред.

— Невинните сведения понякога също влизат в работа — подхвърлям.

— За невинни сведения никой не плаща.

— Защо? Аз например бих платил. Готов ли сте да ми предложите нещо невинно? — питам все тъй лениво и сякаш на шега.

— Оставете, господин Томас — произнася с досада шофьорът, загледан напред. — Аз и без това съм човек под подозрение. Не ме забърквайте в опасни игри.

— Не става дума за опасни игри, а именно за нещо невинно.

— Вечната песен! — забелязва скептично Андрей.

— Добре, нека не спорим — казвам, като се поизправям на седалката. — Аз ще ви кажа за какво се касае, а вие сам ще прецените опасно ли е това, или невинно. Съгласен ли сте?