Мълча и наново давам вид, че задрямвам, обаче тя взима мълчанието ми за знак на съгласие и пак започва:

— Понеже стана дума за злато, вярно ли е, че сте дали на оня черен генерал цяла чанта злато малко преди да го убият?

— Това пък откъде изскочи? — запитвам и отварям очи.

— „Мълва се носи“, както пишеше в латинската читанка.

— Навярно мълвата и този път идва от Адамс.

— Не знам откъде идва.

— Стига с тоя черен генерал — промърморвам. — Вие тук всички така се интересувате от него, като че ви е вуйчо.

— И все пак вярно ли е това за златото?

— Вярно е! — отсичам ненадейно. — Колкото и да ви звучи невероятно, вярно е! Връчих му цяла чанта злато, точно за сто и петдесет хиляди!

Смятам, че съм й запушил устата. Но Мери е неуморима.

— А бихте ли му връчили чантата, ако знаехте, че половин час по-късно ще го убият?

Тя почва да играе на следовател, тая дама с разголения бюст, но аз нямам никакво намерение да влизам в играта й.

— Вие, изглежда, не допускате, че у мене може да има и нещо като морал — подхвърлям.

— Защо да не допускам? — вдига вежди секретарката. — Питам се просто дали моралът ви би могъл да устои на един натиск от сто и петдесет хиляди долара.

— При Бенет е дошъл някакъв човек за някакво си наследство — обявява Мери.

Но сега тя е облечена в дискретен сив костюм и лицето й е самото целомъдрие, защото сме на следната заран и действието се развива в моя кабинет.

— Добре, нека ми го прати — нареждам.

И преди секретарката да излезе, подхвърлям кисело:

— Искам да видя на какъв доларов натиск може да устои моралът му.

Няколко минути по-късно пристига и „наследникът“, изискано облечен мъж на средна възраст, от тия, дето се парфюмират леко с одеколон за бръснене, носят обезателно бяла копринена кърпичка в малкото джобче на сакото и държат ноктите си в добър вид.

Поканвам го да седне и запитвам с участие как вървят работите му, като че ли от заранта насам си блъскам главата тъкмо върху тоя въпрос.

— По-добре от необходимото — усмихва се приятно гостът. — Отпърво човек се грижи да развие клиентела, а когато я развие, разбира, че е станал неин роб.

— Вашият покоен вуйчо също е бил зъболекар, нали?

Той кима утвърдително.

— И ако се съди по наследството му, също е имал добра клиентела — добавям небрежно. — Мислите ли, че вие бихте могли да спечелите тук такава сума, каквато е натрупал у нас вашият вуйчо?

— Изключено е — отвръща без колебание гостът…

— Да, ние сме страна, в която способните и работливи хора печелят добре — обобщавам доволно.

— Не забравяйте, че нещата много зависят от това, чия гледна точка ще възприемете: дали тая на зъболекаря, или оная на човека, който си лекува зъбите — усмихва се непознатият.

— Да, разбира се. Но сега ние с вас имаме да решаваме друг проблем — напомням, тъй като съм пуснал встъпителните реплики само колкото да опипам терена.

Придавам си служебен вид и обяснявам сухо:

— Работите около това ваше наследство наистина са доста оплетени и не биха могли да се решат без вашето присъствие на място и… и без нашата интервенция във ваша полза, естествено…

— Искате да кажете, че в последна сметка всичко зависи от вас? — запитва обнадежден посетителят.

— От нас или от вас, това, както сам забелязахте преди малко, е само въпрос на гледна точка.

— В какъв смисъл?

— В най-обичайния: ние ще ви направим тая услуга, ако вие ни направите друга услуга.

— Аз минавам, общо взето, за услужлив човек — забелязва обещаващо гостът. — Но все пак имайте предвид, че не ми давате хонорар, а едно наследство, което по право ми принадлежи.

И той отново се усмихва с приятната си усмивка.

— Това е също едно обстоятелство, изглеждащо различно при различни гледни точки — отвръщам. — Вуйчо ви е спечелил състоянието си там, у нас. Сумите са му дадени от наши граждани.

— Но те му са дадени срещу неговия труд и следователно са станали негови.

— Безспорно — кимам търпеливо. — Но съгласете се, че ние нямаме особен интерес да прехвърляме тук една сума, спечелена там, у нас. И ако успеем да издействуваме това прехвърляне, ще ви направим добра услуга, срещу която бихме желали да получим друга услуга, разбира се, съвсем дребна.

— Не знам какво имате предвид…

— О, става дума просто да приемате от време на време моя помощник, който редовно страда от зъбобол.

— Ако това е всичко…

— Почти всичко.

— В какъв смисъл „почти“?

— Ами в смисъл, че помощникът ми има една позната, която може би също ще изпита някой ден ужаса на зъбобола.

— Никой не е застрахован срещу подобно нещо — съгласява се гостът.

— Та мисълта ми е, че ако това стане, вие едва ли бихте се възпротивили тия двама добри познати да се срещнат у вас.

— Защо не. Ако срещата стане в приемната…

— Защо в приемната? Вие сте вдовец, апартаментът ви е доста широк, а сърдечното чувство е нещо твърде деликатно, за да може да разцъфти в една многолюдна приемна.

Гостът поклаща глава:

— Много ми е неловко, но трябва да ви откажа. Аз държа лекарски кабинет, а не квартира за срещи.

— Става дума за срещи от съвсем интимен характер — пояснявам.

Той вдига очи и ми хвърля един недоверчив поглед.

— Дори и тъй да е, боя се, че не мога да бъда полезен на вашия помощник.

— О, моят помощник все някак си ще се оправи със зъбобола си. Лошото е, че вие ще загубите наследството. И то заради един детински страх.

— Вие сте представител на една цивилизована страна, а спокойно ме заплашвате с едно беззаконие, за да ме принудите да извърша друго беззаконие…

— Не се вълнувайте. Съвсем не мисля да ви принуждавам.

Посетителят става бавно, обляга се с лявата ръка на бюрото ми и свива пръстите на дясната, сякаш оценява качеството на маникюра си.

— Принуждавате ме да ви разбия зъбите — произнася тихо той, като се накланя леко през бюрото. — И вероятно бих го направил, ако не се боях, че след туй ще трябва и да ви лекувам.

Нямам никакво намерение да отговарям на това бълнуване и изпращам с поглед госта до вратата, а когато той изчезва, още някое време го следвам мислено. Всъщност засега аз нямам никаква нужда от квартирата му и дори той да ми я предоставяше, кой знае дали бих я използувал някога, освен след продължителни проверки. Но човек никога не знае какво може да му потрябва за в бъдеще и какво не. И после, въпрос на характер, обаче аз не съм от хората, които биха разменили една реална услуга срещу въздух.

Съзерцавам известно време разсеяно насрещната стена и по-специално календара с парада на голите бедра от Бродуей. Изкусителна гледка. За жалост някои типове обръщат гръб на изкушенията. Защо?… Ами защото силата на изкушението се е сблъскала с една по-голяма сила — тая на страха. Страхът от вероятните последици… А може би и оня неосъзнат, но властен страх пред моралните норми, десетте божи заповеди, етиката на комунизма и знам ли още какво, изобщо всичко онова, което са ти набивали в главата от ранно детство и което в последна сметка се свежда до идиотското съображение: „Какво ще кажат хората“… Какво ще кажат ли? Ако питате мене, нека казват каквото искат. Важното е да стигнеш дотам, че да не смеят да ти го казват в лицето, а да го дрънкат зад гърба ти и щом само се появиш, да млъкват гузно и да ти отправят сервилните си робски усмивки. Тогава те се превръщат в подлеци и те се чувствуват подлеци, а ти, каквато и подлост да си извършил, се усещаш свободен и силен и стърчиш с две глави над тая робска паплач.

Разбира се, зъболекарят може би ще размисли и подир седмица, след като се успокои достатъчно, наново ще се яви, и то не с цел да ми разбива зъбите. Обаче ако се яви, аз вече ще бъда заразен от съмнението, че някой ми го е пратил. Така че при всички случаи — прощавай, наследство!

Пролетта вече е настъпила без уговорки и аз виждам през прозореца на спалнята си раззеленелите дървета на парка и си казвам, че в такъв слънчев неделен ден истинско престъпление е да седиш в тоз усоен апартамент. А след като съм си казал нещо, аз винаги минавам към действие. Така че един час по-късно Андрей спира шевролета край пистата за конни състезания при Банкя.