Лила го наблюдаваше иронично.

— Защо дойде при мене? — попита той. Гласът му бе остър и зъл.

— Защото не очаквах да заваря това момиче.

— Не ме интересува какво си очаквала… Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.

— Не чувствувам нужда от проверки.

— Значи, клеветиш без доказателства.

— Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.

— Кое ти дава право да се занимаваш още с него.

— Партията и миналите ни отношения… Ти си длъжен да ми кажеш какво ще правиш по-нататък.

— Не съм длъжен, но ще го направя от съжаление към глупостта ти… И така, бъди спокойна!… Нямам никакво намерение да издавам партийни тайни или развалям реномето ти… Само това те интересува, нали?

— Не. Интересува ме лично още едно нещо: ще съжалявам, ако потънеш в търговското блато на брат си.

— И от това няма опасност… — горчиво се изсмя той. — След няколко дни заминавам за чужбина.

— В чужбина ли?

— Да. В чужбина.

— Какво ще правиш там?

Лила го погледна отново с враждебно присвити очи, с хладния, синкав пламък, който гореше в зениците й.

— Ще намеря другари, между които мога да диша свободно — рече той. — Ще остана там, докато старите изпитани работнически деятели влязат отново в ръководството на партията, докато младежите, които командуват сега, се вразумят и престанат да крият указанията на Коминтерна, докато изтрезнеете и поправите глупостите си.

— Кое наричаш глупости? — с насмешка попита тя.

— Всичко, което бълнувате и вършите сега!… — зачервен от гняв, произнесе той. — Кухите ви формули, фантастичните ви лозунги, „стратегическите“ ви удари срещу Земеделския съюз, който в момента може да ни бъде съюзник… А връх на всичко е безобразието ви отношение към Коминтерна и Задграничното бюро.

— Ние прилагаме указанията на Коминтерна според местните условия… — не съвсем уверено рече тя. — Това именно е болшевишкият подход… Всичко останало води към опортюнизъм.

— О, разбира се!… — изсмя се той. — Важното е какво мислите вие, а Коминтерна, който обединява световния пролетариат, е банда от опортюнисти.

— Ако ти се чувствуваш прав, защо не останеш да се бориш срещу погрешния курс на партията тук? — попита тя.

— Защото сте безогледни към всеки, който се опита да ви посочи грешките… Защото ме изключихте от партията, провъзгласихте ме за вредител… Защото дори ти се усъмни, че мога да стана враг и търгаш като брат си!…

— Казах го в горчивината си!… — тихо измънка тя.

— Каза го в заслепението си — продължи той. — Ти не би дошла при мене, ако допускаше, че мога да скъсам вътрешно с партията. Каза го, защото си скована от схеми, защото ти е втълпено да мислиш, че комунисти могат да излязат само ония, които се занимават с физически труд… А в света има и онеправдан умствен пролетариат… Дори простите, неуки работници виждат това. Те приемат с открито сърце всеки интелигент, който идва да им помогне разумно и честно… Не виждаш ли, не съзнаваш ли в дъното на душата си това?… И ако не го съзнаваш, щеше ли да дойдеш при мене сега?

Лила го гледаше втренчено. Очите й бяха овлажнели. Нещо дълбоко и силно разколебаваше вътрешната й присъда над Павел.

— Доволна ли си от разговора? — студено попита той.

Лила продължаваше да го гледа със затаен дъх. Почувствува угризения от начина, по който се държеше с него, от упреците и обвиненията, които му бе отправила досега. Стори й се, че към сърцето й се приближаваше острие, което щеше да го нарани за цял живот. И сякаш за да избегне това нараняване, тя се приближи до Павел и сложи бавно ръката си върху рамото му. В очите й блестяха сълзи, сега те молеха нежно и кротко за любов.

Но Павел я отблъсна полека.

— Върви си!… — тихо рече той. — Нас ни съедини партията, а сега ни разделя пак тя… Всеки от двама ни работи за нея по своему и вярва твърдо в убежденията си. Това е красивото в отношенията ни… А грозното е, че служим на една и съща идея, но може би никога няма да се разберем.

— Защо никога? — попита тя отчаяно.

— Защото доверието ти в мене е проядено от ограниченото мислене, което обезобразява комуниста дори в личния му живот… Всяка минута, всеки час трябва да ти доказвам, че не съм безчестен човек или враг… А това уморява, убива чувствата и у двама ни. Не съзнаваш ли?… И не е ли по-добре да сложим край на всичко, преди да те помисля за непоправима глупачка, за тесногръдо оръдие на Лукан?

Настъпи мълчание. От булеварда долиташе сподавен и смекчел шум. Навън кипеше животът и пролетта, чуваше се жизнерадостна глъчка от играещи деца, басово свирене на автомобилен клаксон. Лила трепна, съзна, че разговорът беше изчерпан, и стана да си върви. Павел я изпрати до външния вход. Той затвори вратата след нея мълчаливо и бързо.

Тя слезе на булеварда и тръгна към Орловия мост. Усещаше пустота, сякаш някой беше изтръгнал душата й. Масивът на Витоша тънеше в прозрачни и синкави изпарения, дръвчетата и тревата на булеварда зеленееха ярко, реката клокочеше весело в тясното си корито. Въздухът бе наситен с топла влага, отнякъде благоухаеха теменуги. Ала всичко това правеше Лила още по-самотна и безучастна. Внезапното решение на Павел да скъсат я бе ударило като чук. От нея се бе откъртила любовта — единствената лична радост, която си позволяваше в своя тежък, обречен на борба живот.

Нещо в отношенията й с Павел се беше разбило завинаги. И мисълта за това смразяваше радостта й от слънчевия ден, от поривите на топлия вятър, от утрешната конференция в планината.

Сред пустотата, която я притискаше, изникнаха угризенията. Колко несправедлива беше към Павел през последните месеци, колко сурово го осъждаше, колко грубо го отблъсна през оная зимна вечер, когато бе дошел да потърси подкрепа от любовта й!… Зад лекомисления фразьор, зад разколника се показа отново комунистът, мъжественият и силен човек, когото обичаше.

След угризенията идеше мъката. Никога вече той нямаше да я потърси пак, да има предишното отношение към нея. В паметта й изплуваха горестни спомени от срещите им в боровата гора, от часовете, в които го чакаше с копнеж, от дълбоката хармония, която съществуваше тогава между двамата. Любовта, която изпитваше към него, окриляше живота й, насищаше с устрем всекидневната й работа между работниците. А сега тази любов си отиваше, оставяйки в душата й мрак и студенина. Павел потъваше в непознати страни. Може би щеше да задълбочи грешките си, да загине духовно или физически по широкия свят, да не се върне никога в България. И от него в сърцето й щеше да остане само споменът за горещината му, за часовете, през които бе замирала в прегръдките му. В очите на Лила бликнаха сълзи. Обзе я порив да скрие лице в дланите си и да заплаче. Но тя не заплака. Самообладанието и някакво ново, горчиво, но примиряващо чувство изсушиха веднага сълзите й.

След мъката, че се разделяше завинаги с Павел, идеше ревността. Ала от тази ревност се раждаше веднага бунтът на гордостта. Към Павел постоянно се присламчваха момичета. Може би той никога нямаше да ги отстранява решително от себе си, както изискваше моралът на Лила. Може би той щеше да бъде заобиколен винаги от умилкващи се жени с котешки движения, с красиви лица, с разглезен дух. Стори й се, че Павел гледаше на нея от висотата на своя интелигентски произход, че я подценяваше, задето беше работничка, че никога нямаше да му бъде достатъчна. Стори й се, че въпреки всичко ги разделяше нещо основно, което докарваше разликата в убежденията им, в личния им живот, във вкусовете и преценките им. Стори й се, че всичко помежду им трябваше да завърши именно тъй, както стана. И когато съзна това, Лила почувствува тъжно спокойствие.

Тя стигна до Орловия мост и навлезе без цел в Борисовата градина. Лъхна я прохладата на сенчестите алеи, дъх на цветя и свежа зеленина. Върху пейките седяха пенсионери и старци, които съзерцаваха с печално спокойствие пролетния ден. По детските площадки, около купчини от пясък, огрети от слънцето, играеха с кофички и лопатки рояци деца. От кьошковете, в които продаваха вафли, идеше миризма на ванилия и еднообразният шум на машини за сладолед. В ресторанта на главната алея гърмеше джаз, но понеже бе още рано, на открития дансинг нямаше посетители.