— Не викай!… — хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.

А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници… Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.

— Всичко това е без значение!… — произнесе той в настъпилото мълчание.

— Кое? — попита тя безпомощно.

— Вашите глупости, които ще бъдат отречени от историята… Партията върви напред и нищо не може да спре развитието й… Ще дойде ден, когато вие ще съзнаете грешките си и аз отново ще вляза в нея.

— Добре!… — Върху лицето на Лила трепна неуверена и тъжна усмивка. — Ти трябва да чакаш този ден н да не действуваш сега срещу единството й.

Той продължаваше да я гледа горчиво, изпитвайки въздействието на силата, с която тялото и душата й го привличаха. Тя бе жена, но в израза й имаше нещо момчешко и невинно, бе зряла, но този израз беше юношески и непокварен. В русата коса, в светлите очи, в бледия оттенък на кожата й имаше някаква студена изопнатост, която очистваше лицето й от всичко чувствено и така оставяше в него само израза на ума и волята. Стори му се, че не бе виждал лице с по-красива и хладна заостреност на чертите, жена с по-голяма способност да заповядва над себе си.

— Лила!… — произнесе той внезапно. — Въпреки всичко аз те обичам.

— Това не е много важно сега — отговори тя, като трепна леко.

— Искаш ли да станеш моя жена? — неочаквано продължи той с равен, проникващ глас, който я разстрои още по-силно.

— Какво казваш? — попита тя, като се намръщи и така успя да скрие вълнението си.

— Да се венчаем тия дни!…

Тя съзна, че всичко това му беше дошло внезапно на ум под влияние на състоянието, в което се намираше. Думите му сякаш проникнаха в нея, раздрусаха мисълта й, запалиха въображението й. Стори й се за миг, че пред нея стоеше осъществена мечтата, за която през часовете на самотност копнееше цялото й същество на жена, на кротко и любещо момиче. И макар никога досега да не бе мислила определено за това, тя си представи малко домакинство, приятно наредена стаичка и маса, сложена за вечеря, на която сядаше Павел, държейки в скута си някакво капризно, ала безкрайно мило същество, на което храната трябваше да се дава с лъжичка. Но това видение, мъчително и недостижимо, се задържа в съзнанието й само една секунда. Миг след това тя се видя отново секретарка на ремса и членка на градския комитет, зад която стояха хиляди тютюноработници. Може би никога — тя го виждаше и се беше примирила вече с това, — никога тя нямаше да има време за свое семейство и свое дете, защото бе обрекла живота си да се бори за щастието на другите. Ала думите на Павел успяха да наранят душата й, събуждаха и разпалваха жаждата й за щастие. Сълзите почнаха да се търкалят по бузите й, а гласът й молеше отчаяно:

— Мълчи!… Остави ме!… Иди си веднага!

Той стана и тръгна към нея. Лила се изправи бързо, сякаш се готвеше за самоотбрана. Рязкото й движение му подсказа колко дълбока бе станал-а пропастта, която ги разделяше. Но все пак той успя да я прегърне. В продължение на няколко секунди, изпитвайки щастие, горест и мъка, тя отговаряше несъзнателно на целувките му. А после сред хаоса от мисли и чувства, които бушуваха в съзнанието й, Лила стана отново господарка на волята си.

— Остави ме!… — рече тя, като се отскубна с бързо и силно движение.

— Лила!… Лила!… — повтаряше той.

— Искаш да удавиш и мене в своето блато, нали!… Искаш да дезертирам и аз от партията, от работата, от дълга си!…

— Лила!… След шест месеца… след една година всичко… целият курс на партията ще се промени…

Той я улови за ръцете и привлече отново към себе си, но тя изхриптя диво:

— Остави ме!… Нищо вече не може да съществува между нас!… Ти си вън от партията!…

Викът й, задушен, грозен и суров, го накара да я пусне веднага.

— Върви си!… — грубо заповяда тя.

Той остана за миг втренчен неподвижно пред себе си. Лицето му доби постепенно студен, безстрастен израз. После той облече бавно палтото си и без да каже ни дума, излезе от вратата.

Лила се хвърли на одъра и заплака горчиво. За пръв и последен път в живота си тя плачеше от любов.

Синкаво-белите ледени цветя по стъклата на прозореца станаха розови, след това избледняха отново, но добиха по-ярки очертания и блеснаха ослепително, когато слънцето изгря. Ясното зимно утро надникна бавно в стаята на барон Лихтенфелд.

Не можеше да се каже, че тази стая и въобще вилата бяха достойни за един Лихтенфелд. Но те се оказаха предостатъчни за Фон Гайер и Прайбиш, които гледаха преди всичко работата, после удобствата и съвсем не държеха на естетиката. Просташкият гардероб, леглото и нощното шкафче приличаха на мебелите в евтин хотел. Подът беше постлан с линолеум на ярки квадрати, а върху невероятно глупавия светлозелен фон на стените се мъдреше портретът на царя. Грозната тухлена печка бумтеше весело и сякаш се присмиваше на лошото настроение на барона.

Лихтенфелд се протегна сънливо под юргана, чието жълто атлазено лице не беше ослепително чисто. Юрганите във вилата дразнеха барона най-много. Дори понякога му се струваше, че от тях лъхаше тънка и противна миризма на пот, която плебейското обоняние на Прайбиш не можеше да долови. Фон Гайер обаче сигурно я долавяше, но не желаеше да й обръща внимание. Лихтенфелд се възмущаваше още от далечината и наема на вилата. Собственикът й — някакъв алчен и мазен депутат, който говореше немски — бе поискал сума, с която можеше да се прекара цял месец в Ривиерата. Но Фон Гайер се съгласи да я плати без възражение.

За да пропъди лошото настроение, чийто първоизточник си оставаше трудът — тежкият, еднообразен и отегчителен труд, към който го принуждаваше Фон Гайер, — Лихтенфелд почна да мисли за лов на мечки. Всяка сутрин, откакто беше паднал снегът, баронът се отдаваше на сладостни мечти за ловна мечки. Дали и в тая планина нямаше мечки? Не, всички казваха, че няма. Но в България положително имаше от тия чудесни зверове. Само че трябваше да се отиде по страшно лоши пътища до Рила или Родопите. Кршиванек разправяше как българските селяни ловели мечките по особен начин — само с въже и нож. Лихтенфелд си представяше вековната и тиха гора с дълбок сняг и ледени висулки по боровете и българина, който вкарва плътно омотаната си с въже ръка в леговището на звяра — така разправяше Кршиванек, — докато самият Лихтенфелд, възбуден до пароксизъм от ловджийската страст, стои няколко крачки по-назад с пръст на спусъка на пушката си. Да, чудно нещо би било да вземе човек участие в такъв лов на мечки!… Ала всичко това се струваше на Лихтенфелд чиста измислица. Или пък може би му харесваше тъкмо защото беше измислица.

След като помечта за мечките, Лихтенфелд се замисли дълбоко за кучето си, после за пушките си, после за една каса с избрани френски вина, после за жените в България и на последно място — за работата. Беше горчив, но верен факт: един Лихтенфелд трябваше да работи. Това се дължеше на цяла редица обществени причини, настъпили след Първата световна война, и на цял куп приключения с киноартистки, преживени от Лихтенфелд в Ривиерата. При това той трябваше да се залови с една съвсем долна и унизителна работа — да стане шеф на експортното и ревизионно бюро на Немския папирусен концерн в България. Той трябваше да я приеме, едно, защото липсата на пари ставаше вече непоносима, и второ, защото по тоя начин, макар и насила, приобщаваше личността си към труда на милиони германци за величието на Райха. Но колко тежка му се струваше тази работа!