— Така.

— Ти подозираш ли?

— Не.

Веждите на Зара Пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи:

— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.

— А какъв е тоя Кршиванек?

Върху лицето на Зара се появи уплаха.

— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.

— Занимава ли се с тютюни?

— Не, не зная. Но мога да науча.

Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.

— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя — Научи ли нещо ново?

— Не — мрачно отговори Борис.

— Ами с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.

— Отказа да ми помогне.

— Но ти… — Зара се поколеба.

— Какво?

— Разчиташе много на него, нали?

— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?

Зара побледня.

— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?

— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.

— Борис!…

— Махай се веднага оттука!…

— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителя на анилинови бои?

— Махай се веднага оттука!…

— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!…

— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?

— Апартамента ли? — Зара настръхна. — Апартаментът е мой.

— Не. Не е твой.

— Какво говориш? Татко Пиер ми го подари.

— Не. Не ти го е подарил.

— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?

— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полиция.

— Кой?… Ти и Мария ли?

— Акционерите на „Никотиана“.

— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жадно и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!

— Нямаш крепостен акт.

— Ще го извадя.

— Той е изваден и е у мене.

Сълзите вече течеха по хубавите нежномургави бузи на Зара.

— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.

— Съд ли… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?

— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност. — Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.

— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.

Лицето на Зара се изкриви, устните й затрепераха. Никога опасността да пропадне, да бъде отритната от пиршеството на живота не я беше заплашвала тъй силно. И то тъкмо сега, когато бе наредила най-сетне живота си, когато я канеха и уважаваха навсякъде, когато с парите, които печелеше, можеше да играе ролята на независима жена от висшето общество… Колко глупава беше тази история с Кршиванек! Нима трябваше да се отказва от Борис срещу паница леща?… А той беше същински демон, не познаваше милост.

Зара се наведе и заплака тихо.

— Какво ще спечелиш? — хълцаше тя. — Защо е всичко това?

— Защото си мръсен червей — каза той. — Защото си неблагодарна и подла като всяка уличница… Очаквах да извършиш всичко Друго, но не и това.

— Борис!… — прошепна внезапно Зара.

Очите му се втренчиха студено в мокрото й разплакано лице.

— Борис!… — продължи тя с ободрен глас. — Чакай, остави ме да говоря… Аз мога да обърна всичко в твоя полза… Мога да ти кажа неща, с които да провалиш напълно Кршиванек…

— Гад!… И мислиш, че ще ти повярвам?

— Моля те, изслушай ме докрай!… — В очите на Зара се появи израз на просветление. — Фон Гайер и Прайбиш са отдавна тук… Живеят в една вила в Бояна и разучават сведенията за нашето стопанство, които им дава Тренделенбург… Лихтенфелд вече плува в наши води, но фон Гайер и Прайбиш упорствуват… И Кршиванек е решил да устрои на Прайбиш шантаж…

— Какъв шантаж?

— С жени… Той ще го фотографира, когато гуляе с жени, и ще изпрати снимките в Берлин… Най-малкото ще го заплаши с това.

— Кои ще бъдат тия жени?

— Едната съм аз… Разбираш, нали?

Гласът на Зара бе станал тих. Той звучеше тъжно, почти горчиво.

— Така!… — ехидно произнесе Борис.

Той запали цигара и седна на едно кресло. Умът му почна да работи като сметачна машина. Зара използува момента да се напудри и заличи следите от сълзите си. Борис не беше възмутен, а само смаян от глупостта! и детинския похват на Кршиванек. И ако последният действително се опиташе да направи това, провалянето му щеше да бъде катастрофално.

Когато Борис повдигна глава, Зара вече се беше напудрила.

— Аз съм готова на всичко, което искаш — заяви тя тихо.

— Добре. Ако действуваш умело, ще получиш крепостния акт и установеното възнаграждение през тази година… Но ако изиграеш нова подлост и Кршиванек не предприеме нищо, няма да си намериш място в София… Разбираш ли ме?

— Да… — някак отчаяно произнесе Зара. — Какво трябва да правя?

— Ще вършиш всичко, което ти каже Кршиванек Останалото е моя работа… Върви си сега!…

Той я изпрати до вратата на главния вход, след това отиде при телефона и се свърза с Барутчиев.

Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше заповед.

— Искам да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер… Можете да присъствувате и вие.

— Добре — отговори Барутчиев. — Аз се канех да му говоря вече за вас.

Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек и Зара, нито за фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от това, че „Никотиана“ можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно десет или дванадесет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане най-богатият човек в България, много по-богат от татко Пиер и туберкулозния Барутчиев. А после?… После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият величествен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командува банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.

Но изведнъж той се спря.

При последното стъпало, облегната с ръка върху лъскавата ограда на стълбата, стоеше Мария. Очите й следяха бавно изкачването на Борис. Когато той се изравни с нея и се наведе да я целуне, погледът й остана все така втренчен, сякаш в личността му беше открила нещо ново и неочаквано, което я поразяваше. Тя дори направи леко усилие да се изтръгне от прегръдката му. И тогава Борис разбра изведнъж, че Мария беше чула разговора му със Зара. Бледосивите й очи го гледаха неподвижно, с някаква странна вцепененост.

— Нима ще вземеш участие във всичко това? — по-пита тя глухо.

— В кое?… В глупостите на Зара и Кршиванек ли? Просто ги оставям да вършат, каквото са намислили… В търговията не мога да се грижа за морала на другите.

— Но това не е търговия!… Това е шантаж! — произнесе тя тихо.

— Нямам нищо общо с него.

— А се готвиш да го използуваш. Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.

— Добре… — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?

— Но само защото имаш изгода от това… След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение… след като се унижи да преговаряш с нея… като се изравни с Кршиванек.

Гласът на Мария се задуши от негодуване.

— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.

— Не се ли гнусиш от калта им?

— Уличната кал може да опръска всекиго.

— Борис!… — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така… Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използуваш това?