— Само това липсваше! — каза мрачно Прокопи.

Той дори не погледна възрастната жена, която навярно беше хазяйката му, погледът му не изпускаше нито за секунда младата, а тя беше опряла лакътя си на един скрин и оттам наблюдаваше мълчаливо и вторачено него и Авакум.

Тя беше висока и слаба, с незакръглени още момински рамене и нежно издута пазва под краищата на разтворения си шал. Тя приличаше на възрастната жена и си личеше, че е нейна дъщеря, макар лицето й да беше неколкократно по-одухотворено и фигурата й да изглеждаше неизразимо по-крехка и „въздушна“. Тя се взираше напрегнато, но мекият поглед на гълъбово-сивите й очи плаваше в пространството, блуждаеше и търсеше сякаш опора и Авакум веднага си спомни от разпита на Прокопи, че това беше сляпото момиче, с което той играеше домино и което познаваше дъсчиците с пипане. Но в тия първи минути на свиждане той още не можеше да разбере дали то беше наистина напълно сляпо, или само отчасти не виждаше света.

— Тоя човек, дето съм довел на гости, е мой добър приятел — обясни й Прокопи с изненадващо топъл и ласкав глас (ако Авакум не беше наблизо и не го наблюдаваше, можеше да си помисли, че говори друг човек). — Той е доста интелигентен, макар че основната му работа е да върти търнокоп. — Сега той се засмя и пак така изненадващо пролича, че може ласкаво да се шегува и да не изглежда грубиян. — Моят гостенин е археолог — продължи Прокопи — и аз мога да те уверя — (той непрекъснато гледаше младото момиче), — че е почтен човек и няма да ти стори зло.

По устните на момичето премина усмивка, снизходителна и тъжна, или по-скоро една неопределена усмивка, в която тъгата и снизходителността си съжителствуваха в едно учудено и малко безцеремонно любопитство.

— Тя не вижда, както трябва — обърна се Прокопи към Авакум, — но при съвременната лазерна техника съществува голяма надежда да се излекува. Сега тя вижда нещата като петна.

— Като живи петна, когато става дума за хора — поправи го момичето.

— Как се казваш? — попита Авакум.

— Роза! — отвърна момичето, като направи лек и заучено закачлив реверанс. Нейният невиждащ поглед сега не блуждаеше, а сякаш се беше залепил за фигурата на Авакум.

— Като светло петно ли ме виждаш, Роза? — попита той.

— Тя е малко ясновидка! — намеси се Прокопи. — Е, не се черви де! — погали той момичето по косите.

— Вас ли как виждам? — попита Роза. — О, не като светло петно. Напротив! Всичко у вас е черно. Много черно! — доуточни се тя. — Когато бях ученичка в 8-и клас, четох за Мария Стюарт. Там имаше една такава илюстрация. Тя е просната върху дръвника, а до пея стои един човек, облечен целия в черно, но в ужасно черно. На главата си имаше цилиндър, а в ръката си държеше огромна секира.

— Ти прекаляваш малко, момичето ми — обади се Прокопи и се позакашля. — Моят приятел е археолог, а не палач. Ти бъркаш тия две неща.

— Аз казвам каквото виждам! — Роза наведе глава встрани и повдигна рамене. — Всеки човек си има своя светлина, какво съм виновна аз!

— Е, добре. Как ти се виждам аз тази вечер? — попита Прокопи.

— Доскоро ми се виждаше бял, но от някое време, и особено тази вечер, и ти си черен като негова милост, твоя приятел. Е, не чак толкова черен, но все пак!

— Ние и двамата ходим в черни пардесюта, имаме черни шапки и се обличаме в черни костюми! — засмя се Прокопи. — Затова ни виждаш в „черно“.

— Може би! — въздъхна Роза.

— Ти си уморена! — каза Прокопи. — Хайде, подай ръка на моя гостенин за лека нощ.

Авакум направи крачка напред и протегна ръка.

— Ух! — потърси се Роза и отпусна бързо десницата си. — Вие просто ме опарихте от студ. Що за студен човек сте!

Прокопи любопитно допря дланта си до ръката на Авакум и поклати недоволно глава.

— Роза! — каза той. — Ти измисляш и дори прекаляваш! Хайде, върви да спиш! — И деликатно я обърна с лице към вратата.

— Лека нощ! — усмихна се Роза, но така, както момичетата се усмихват насън.

И пак като насън, с блуждаещ поглед тя мина покрай една табуретка, без да я закачи дори с крайчеца на роклята си, а на прага се спря за секунда и сякаш насреща си имаше публика — пак направи предишния си лек и заучено закачлив поклон.

— Приятни сънища! — каза подире й Авакум.

— Непременно ще сънувам приятни сънища! — каза Роза и продължи с малко театрално инертен глас. — Тауеровата кула, Мария Стюарт на дръвника и вие в черно, но без секира. Вие няма лесно да ми излезете от ума!

— Дай й нещо успокоително! — обърна се Прокопи с вече доста строг глас към старата хазяйка. — А сетне, ако това не те затруднява — продължи той, — направи за двама ни по едно силно кафе.

Авакум и Прокопи оставиха палтата си в едно малко антренце, през което се влизаше в стаята на Прокопи. От дясната страна на закачалката имаше проста дъсчена врата, боядисвана някога във вишнев цвят, а сега помътняла като престоял оцет. Авакум усети как през пролуките между дъската и касата й нахлува отвън, на тънки струйки, хладен и мразовит студ. Тази врата очевидно извеждаше във вътрешен двор, който от своя страна излизаше без друго на съседната улица, насрещна на улицата, откъдето бяха дошли.

— Рискувате някой ден да уловите ревматизъм — каза Авакум, като кимна към вратата. — Духа ужасно! Защо не помолите хазяйката да я зазида?

— Ако зазидам тази врата — намръщи се Прокопи, — ще трябва да се обрека на живот, крайно аскетичен и добродетелен във всяко отношение. Представяте ли си как ще се чувствуват тези две жени, ако взема да минавам през хола им по никое време с разни персони от съмнителен тип?

Авакум каза:

— Е, да, дори когато разбират някои „неща“, добродетелните жени никога не се съгласяват с тях!

Но в себе си по отношение на тази врата остана на особено мнение. Защото знаеше от рапортите на капитан Петров, че през последните един-два месеца Прокопи е закъснявал вечерно време твърде рядко, веднъж-два пъти, и че никога не е водил със себе си не само „съмнителни“, но каквито и да било други жени. Очевидно капитан Петров не е подозирал съществуването на тази врата. Излизал ли е Прокопи през нея по късна доба и кого е пускал вътре — а сигурно и едното, и другото се е случвало, иначе той не би се подвоумил да й види сметката, — беше въпрос, на който за сега Авакум не знаеше как да отговори. Може би тъкмо затова, като забеляза, че ключът стои в ключалката, той не се поколеба, а протегна ръка и мигновено го превъртя. После също така мигновено, преди Прокопи да се намеси или да каже каквото и да било, той разтвори вратата и любопитно погледна навън.

— Добре сте го измислили, няма що! — засмя се той. — Непременно ще се възползувам от вашия опит!… Ето, нагласили сте и количката си на две крачки, да ви е подръка. Браво! Оттук излизате право на улица „Девети септември“. Чудесно!

Не би могло да се каже, че Прокопи отмести кой знае колко любезно гостенина си от вратата, но пък и Авакум беше проявил от своя страна любопитство, което в никой случай не би могло да бъде наречено деликатно. Така че след края на сценката, която последва, двамата нямаха основание да недоволствуват един от друг. Прокопи заключи вратата и демонстративно скри ключа в портмонето си, а Авакум, загрижен за здравето му, пак го предупреди:

— И все пак, въпреки някои очевидни удобства, които предполага тази врата, тя трябва да се зазида!

Стаята, студена, наблъскана с чертожни маси, с рула и инженерни хартии, с пръснати навсякъде справочници, ненакичена с нито една картина по стените си, не предразполагаше към дълги и приятни разговори.

Прокопи запали една малка електрическа печка, безпомощна за размерите на тоя хамбар, и която сякаш сама имаше нужда някой да я затопля с дъха си. Той потри ръце и като видя Авакум да не се възторгва много от вида и от топлината й, усмихна се и нравоучително рече:

— Многото топлина прави духа на човека ленив. Аз нарочно ползувам слаба печка, за да не се изкушавам към леност и за да не ме привлича и мами леглото. Инженерната работа иска бистър ум.