— Вие поддържате мнението на полковник Горанов?

— Не поддържам ничие мнение. Просто мисля, че инженер Сапарев е вътре в играта.

— Така ли? — Авакум помълча някое време. — Може би имате право. Във всеки случай не бива да забравяте, че досега неговите двама колеги са само свидетели, а той е извикан да отговаря само за плесницата, която удари на портиера. Ако генералния директор иска да бъде възбудено следствие срещу него, задето е оставил огнеупорния шкаф отключен, трябва веднага да направи постъпки. Много ви моля да говорите незабавно с него по този въпрос! Иначе вие нямате право да го разпитвате къде е бил и какво е правил. За една плесница това не е необходимо. Освен това аз ви моля да запитате генералния директор по кое време вчера следобед не е бил в кабинета си, докога и дали от конструкторското отделение са го търсили, за да затворят секретния документ в неговия сейф. А междувременно, докато капитан Петров пристигне, бъдете добър да преведете инженер Сапарев в друга канцелария, но непременно през двора. Много ми са необходими пресни следи от неговите обувки, но след като са стъпвали по мокро. Нали това няма да ви затрудни особено? А аз ще прескоча до болницата, за да проверя как се чувствува бай Стамо. Струва ми се, че този човек не върви на добре!

Към един и половина след полунощ капитан Петров донесе снимките. Както беше предположил Авакум, по секретните документи не се откриха други отпечатъци от пръсти освен от пръстите на тримата инженери. Върху бронзовата дръжка на шкафа беше оставил следи само инженер Сапарев, като на някои места върху дръжката те личаха едва-едва. Пред шкафа имаше следи от обувките на инженер Сапарев. Едни следи бяха бледи, слабо релефни. Те се застъпваха с други негови следи, много по-отчетливи, със засъхнала тук и там отгоре тъпка корица от кал.

Към 11 часа бай Стамо беше получил втори кръвоизлив в мозъка и вече агонизираше, на умиране беше, без да дойде в съзнание. Авакум се надяваше да научи от него как се е досетил, че инженер Сапарев е отишъл в „Пияни вишни“, за да хукне подире му с мотора си в дъжда, но беше късно, човекът си отиваше.

Последните писмени показания на инженер Сапарев не се отличаваха по нищо от устните му показания, които беше преди това дал на следователя:

„Излязох от кръчмата в 6,28 ч. Слязох на първата спирка и там разговарях с един приятел. В кръчмата се прибрах обратно с рейса. Беше 7,03 часа.“

Авакум нареди да го освободят една минута преди сам той да излезе от управлението. А преди да излезе от управлението, той даде следните нареждания на капитан Петров:

1. Да се разпитат шофьорите на двата рейса дали и кога са виждали инженер Сапарев между 6 и 28 и 7 и 03 часа вечерта.

2. Да се направи проверка в района на първата спирка дали някой е видял инженера да слиза от рейса и ако го е видял, накъде е отишъл: вход, кола, сладкарница (там има две).

3. Да се разпитат шофьорите, които са се въртели около черния вход на завода между 6,40 и 7 часа — дали са виждали някаква лека кола наоколо и дали се е мяркал наблизо инженер Сапарев.

4. Да се направи проверка какви фотоапарати и фотоматериали притежават тримата инженери, да се провери в пощата дали получават вестници и списания и дали изпращат за чужбина писма.

5. Да се приведат в известност всички призивни радиосигнали, кодове и разшифровани радиограми, уловени и регистрирани през изтеклия месец в районите южно и югоизточно от град Н.

6. Да се докладва незабавно в щаба на групата всяко излизане извън града на кой да е от тримата инженери.

В 2 часа и четвърт след полунощ Авакум излезе от управлението.

На ъгъла с главната улица той настигна инженер Прокопи Сапарев. Ръмеше тихо, около глобусите на електрическите фенери прелиташе ситен дъжд, носеше се замъглена жълта светлина. Беше безлюдно и студено, и глухо като в напуснат град.

— Каква необичайна среща! — възкликна Авакум, като се взираше усмихнат в лицето на Прокопи. — Дори не е среднощна! Такъв скитник бил нашия инженер!

— Позабавих се у едни приятели! — каза смутено Прокопи. — Той свали чадъра си и го събра. — Няма смисъл! — рече той. — Това не е дъжд!

— Забавиха ли ви в милицията — попита Авакум.

— А… не? Един час. Формалности!

— Така и предполагах. Какво толкова ви питаха?

— Ами нищо. Нищо особено!

— Е, хубаво! — рече Авакум.

Те повървяха мълчаливо някое време.

— Не зная какво стана с бедния старик! — въздъхна Прокопи. — Дали се съвзе?

— За портиера ли питате?

— За него. Искрено съжалявам!

— Той познава ли ви добре!

— Дали ме познава? Ами че повече от две години съм му пред очите.

— Той е халюцинирал, успокойте се. Вижте какъв прелестен дъждец ръми!

Прокопи премести чадъра си от дясната ръка в лявата и рече:

— Вие се подигравате! Как можете да наричате това време „прелестно“. Та това време е свинско! Бива ли да говорите така!

— Не споря — каза примирително Авакум. — За вас времето може да е свинско, а за мен е прекрасно. Защо трябва да си обявяваме дуел за времето?

— Щом като се съгласявате, че всеки от нас има право да го определя за прелестно или за свинско, няма да се дуелираме. Пък и вие нямате чадър. С какво ще се биете с мен?

— А пропо — каза Авакум, — мога ли да зная, ако не е тайна, разбира се, откъде имате тоя чудесен чадър?

— Когато баща ми бил млад лекар, ходил на някакъв докторски симпозиум в Лондон и оттам го купил. Наистина ли ви харесва, не го ли намирате за малко „демоде“?

— Какво говорите! Вие имате един великолепен чадър!

— Благодаря. Това са едничките хубави думи, които чувам от вчера насам. А по-ужасни часове от снощните не съм помирисвал през целия си живот!

— Е, не взимайте толкова надълбоко снощния скандал. Всичко ще се размине!

Прокопи се спря и го погледна в очите.

— Вярвате ли?

— Че какво толкова е станало, за да се съмнявам!

По устните на инженера трепна странна, почти болезнена усмивка. Лицето му се изопна и удължи, а в очите му блеснаха зеленикави и трескави пламъци. Той поклати сърдито глава.

— Какво толкова е станало, казвате! Хайде, обяснете ми де! Ровете! Нали сте археолог! Вашият занаят е да ровите. Разровете и ми кажете какво наистина е станало!

Той се спря, килна черното си бомбе назад и избърса с ръка запотеното си чело.

— Вие сте разстроен — сложи ръката си на рамото му Авакум. — Вашите нерви не са съвсем в ред. — И му се усмихна кротко: — Искате ли да идем в къщи и да изпием за освежаване по едно кафе?

Прокопи помълча някое време, пак избърса челото си, после въздъхна и махна с ръка.

— По дяволите!… Но тази ваша идея за кафето е добра. Само че защо трябва да ходим у вас, когато моята квартира е само на две крачки оттук.

В слабо осветения салон (между стъклените висулки на полилея светеше немощно само една лампа) изскочиха като от някаква странна ракла сякаш две жени, едната възрастна, другата — млада, наметнати с жълти шалове и събудени като че ли от тревожен и изпълнен с ужасии сън. Салонът беше натъпкан с какви ли не вещи, та не беше лесно и двете жени да стигнат едновременно до вратата, където бяха застанали с шапки в ръцете си Прокопи и Авакум. Трябваше да се заобикалят масички, кресла, столове, скринове и тия маневри като че ли повече се удаваха на възрастната жена, а младата се движеше сред вехториите малко неуверено, като човек, който е стъпил по излъскан лед.

— Боже господи! — възкликна възрастната жена, като сравнително по-лесно от младата успя да се добере до тях. А в гласа й имаше и страх, но надвит вече, и упрек, набързо простен. Тя гледаше Прокопи с ласка, в която още димяха купища недогорели тревоги. — Къде се загубихте дотолкова късно, какво стана с вас, защо не ми се обадихте по телефона? — Тя се взираше в лицето на Прокопи, а на Авакум почти не обръщаше внимание. Тя като че ли не го забелязваше. — Какво ли не си помислихме с моята дъщеря. Още малко и щяхме да звъним в милицията!