После влязох в ролята на майстор Юри да чакам търпеливо заводската джипка, за да ме закара в град Н.

Обиколих района на гарата. Навесите бяха задръстени с неизвозени стоки на завода за керамика, по коловозите изброих седем вагона, натоварени с машини за ЗПЦМ. Навсякъде из района личеше печатът на мързела и немарливостта. Макар да наближаваше обяд, около навесите и вагоните не се мяркаше жива душа. Цареше тишина, миришеше на нафта и напечено желязо. Слънцето сипеше жар. Седнах на скамейката пред перона и запалих цигара. Преди 17 години от това място тръгнах за София, за да се явявам на кандидатстудентски изпити. Ето че сега, след толкова време, отново стъпвах на н-ска земя. В Горно Ряхово бях ходил няколко пъти — за погребението на майка си, после — за погребението на баща си и още веднъж вече не си спомням за какво. Може би във връзка с формалностите около къщата, която продадох на съседите. Но всеки път през гара Н бях минавал транзит, слизах в окръжния град. А оттам до Горно Ряхово — с червено рейсче по черното, размотано като лента за машина шосе. През гара Н не бях минавал… Така се беше случило.

Една вътрешна неудовлетвореност непрекъснато ме беше пришпорвала през тия 17 години да върша нещо, да научавам нещо, да променям или измислям нещо според силите и възможностите си. Не съм сърцевед, затова не бих могъл да определя по-точно в какво се състои това неудовлетворение, но го чувствувах особено остро, като хапещ някакъв глад в кръвта си, когато попадах в обстановка, където почти нищо не се променяше, не беше се променило и «на земле» царуваше невъзмутимо спокойствие, леност и тишина. За добро или за лошо беше моята неудовлетвореност — тоя въпрос не смеех да си задам, защото, запитах ли се — все ми се струваше, че тя прилича на един съд без дъно, колкото и да наливах в него, той никога не се напълваше. Имах чувството, че щастливото състояние, наречено «задоволеност», няма никога да ме «осени», че аз завинаги ще си остана един гладен пътник в живота.

Понякога се питах дали пък не съм от категорията на вечните ненаситници, на които никога нещо не стига, които все искат и непрекъснато протягат ръка за още. Малко ли бях постигнал през изминалите 17 години, та в кръвта ми гореше такъв силен глад за още? Тръгнах като кандидат-студент оттук, а сега съм доктор на физико-математическите науки, написах две книги за произхода на звездите и на новите звезди и куп статии по този въпрос; постъпих като млад инженер в завода за мотокари, а след четири години станах началник на цех; ходих на специализация в Съветския съюз, живях три години на Запад като представител на Техноимпорт и демонстратор на български мотокари: ръководих монтажните работи в два металургични завода, ето ме сега директор на Завода за цветна металургия в Н… Ако това не е дейност и ако това не са успехи, тогава какво нещо е дейността и какво нещо са успехите?

Но може би състоянието ми на незадоволеност се дължеше на неудачи в така наричания «интимен» живот? Кой знае, вертеровски трагедии не бях преживявал, носех в душата си спомена за една романтична, почти юношеска любов, умряла от само себе си, и спомена за един лекомислен брак. Останалото бяха случайни връзки, те не бяха оставили в душата ми никакви следи. Какво повече може да иска един човек, току-що прекрачил чертата на 36-тях си години?

Тогава? Откъде идеше наистина това състояние на обща, глобална, бих казал, душевна неудовлетвореност?

Преди две седмици генералният директор на обединението за цветна металургия ме покани да посетим н-ския гигант за цветна металургия, та да се запозная предварително с трудностите, които ми предстояха във връзка с довършването на монтажните работи. Останах с впечатление, че тия работи са достойни за окайване. После обядвахме в ресторанта на грандхотела. Придружаваше ни зам. — директорът на ЗПЦМ, инженер Щерев. Той беше малко гърбав в раменете човек, с лице на християнин от епохата на най-ранното християнство.

След обяда минахме транзит през Н, все по главните улици. Макар новите сгради и магазини да бяха променили силно стария облик на града, едно особено чувство на умиление ме обхвана, сякаш бях попаднал след дълги години отсъствие в родния си дом. И ако до мен не седеше важният ми спътник, щях непременно да извикам на шофьора: «Спри!» Щях да сляза от колата, да се разтъпча насам-натам и пътьом да допра с длан потъмнялата стена на някоя старовремска къща. Разчувствувах се, взех да си спомням минали случки, преживелици от първата си голяма любов, но ето че генералният директор надви дрямката си, която го беше сграбчила след сития обяд, и отново захвана да разнищва причините за изостаналия монтаж. И аз отново се върнах към текущия ден, а на миналите неща махнах с ръка за довиждане; предчувствувах, че в близко време отново щях да се срещна с тях.

Дошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите — на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? «О, да! — казвах аз. Но една година — това е цяла вечност!» «Ще мине! — утешаваше ме тя. „Amor omnia vincit.“[5] Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.

Играехме великата игра на милосърдната заблуда и свидетелка на трагикомичните ни усилия беше градинката с веселите си цветя. Колкото пъти по-сетне си спомнях това последно наше свиждане, винаги изскачаха пред очите ми цветята. Лицето на Лили избледня в паметта ми, времето започна да изтрива чертите му. От онази последна среща останаха като спомен само нежните разноцветни пламъчета на петуниите и кротките лазурни цветове на ружите. Те винаги са ми напомняли през изминалото време очите на Лили.

Сега градинката умираше. На петнайсетина крачки от нея имаше чешма, но цветята й умираха от жажда. Гледах тази пустош и ми се струваше, че и у мен самия, в душата ми едно хубаво кътче, може бе най-хубавото — също е застрашено от жалка смърт. Плевели щяха да го задушат, суша щеше да го изгори, от петуниите и ружите щяха да останат само голи, изсъхнали стебълца.

Докато се мотаех около градинката, при един от навесите пристигна камион. От платформата му скочиха трима души. Маневрената машина се пробуди сякаш от дълбок сън и лениво изпуфтя.

Отново отидоха в апаратната. Началникът на гарата продължаваше да дреме, помощникът му режеше ноктите си с ножче, а телеграфистът мрачно заничаше в гаровия журнал. „Ще ви взема мярката! — заканих им се злобно наум. — Седем вагона с машини държите неразтоварени по коловозите. Лентяи!“ Но им се поклоних учтиво — такъв ми е навикът, когато съм най-ядосан, да се държа вежливо — и кротко рекох: