Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.
— Чиновник ли? В никакъв случай! — смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. — Не продумвайте такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!
— Тогава?
— Тогава — в производството и в науката! — отвръщаше той.
— А как виждаш тази работа?
— Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай — висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално — микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.
— Какъв сън? — надава ухо жена ми.
— По микроелектроника ли? — хиля се мрачно аз.
— По микроелектроника! — усмихва се Юлиян на жена ми. — Представете си: събуждам се и до леглото си виждам — знаете ли какво?
— Какво? — пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките — в полза на микроелектрониката.
— До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.
— Интересно! — казва жена ми.
— Много е интересно! — кима и Юлиян. — Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би — добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.
При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.
— И така — продължи Юлиян — аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?
— О, да! — каза жена ми. — И е мене се е случвало насън!
— Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага — с металически глас: «Не тъгувайте, приятелю! — каза то. — На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.»
— Ти ли? — рекох му. — Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?
«Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.»
— Виж го ти самохвалкото! — заканих му се с глава. — Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.
«Е, да! — каза съществото. — Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!»
— О! — рекох. — Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?
«Мога да сляза по стълбите. Мога да пропълзя до млекарницата и в термуса си да ви донеса мляко. Мога да пропълзя до бакалницата и в кутията, която е на гърба ми, да ви донеса бакалски продукти, каквито пожелаете. Достатъчно е да пуснете пари в касичката ми и да закачите на кукичката, която е на носа ми, една бележка с вашите поръчки.»
— Е, да! — въздъхнах. — Но Юлиян умееше да ни забавлява, той играеше домино с нас!
«Моля ви се! — рече съществото. — Тези неща аз умея да правя по-добре от вашия Юлиян. Аз например умея да играя шах, домино, табла. Мога да ви изсвиря някакъв валс от вашето време, да речем: „Сашко мой, мирно стой, не пипай тук и там.“ Мога да ви свържа, когато поискате, с програма „Хоризонт“ на Радио София. Когато си лягате, мога да ви изпея „Лека нощ, дечица“! Изобщо… Юлиян махна с ръка. — Предполагам, че ме разбрахте, нали?» — обърна се Юлиян към жена ми. — Да, разбрах ви! — каза жена ми.
— Искаш да създадеш робот за самотни хора? — усмихна се Вера.
— Позна! — ласкаво я погледна Юлиян. — Затова съм решил още тия дни да помоля за стажантско място в завода за микроелектроника.
— Ами инженерството, астрономията, висшата алгебра? — попитах аз.
— Ще видим! — наклони леко глава към дясното си рамо Юлиян и за пръв път ме изгледа с тежък и открито недружелюбен поглед. — На чуждо място няма да седна! — рече той и помълча. — А колкото до министерството — само тая няма да я бъде, хич и да не си въобразяваш!
Гледай го ти, вълчето! Подмята ми нещо и ми заговаря на «ти»! И за пръв път ми стана някак тъжно за Вера. Винаги съм мислил, че у Евтимовци има черти, дошли от «гората». Баба му е била горска самовила, дядо му — разпопен поп и касапин, да не говорим за баща му — в досието му, както е известно, не всичко е в ред. Бедната ми дъщеря!
Аз си мисля, че взаимността между двамата възникна от оня момент, когато Юлиян взе да проявява по-жив интерес към архитектурата. За кратко време тоя умник, който беше същевременно и много неуравновесен екземпляр, напредна толкова в архитектурните работи, че можеше, както се изразяват младите сега, «отволе» да помага на Вера в изчисленията и чертежите. Същото стана и с пианото. Ненадейно се оказа, че Юлиян майстор на този инструмент. Дявол го взел, кога му беше стигало времето, та и с пиано да се занимава! Да, започнаха да свирят след време на две ръце. Но освен общия им интерес към архитектурата и музиката, значителна роля в сближаването им изигра и умалителното благоволение на моята съпруга, която не само не възпрепятствуваше дъщеря ми да остава в стаята му, ами дори я насърчаваше в това отношение. И ето че стана това, което при подобни обстоятелства неизбежно се случва.
Сметнах за свой дълг да извикам една вечер Юлиян в кабинета си.
— Юлияне — рекох му. — Доколкото имам сведения, ти и дъщеря ми живеете от някое време горе-долу като мъж и жена, тоест като съпруг и съпруга. Не мислиш ли — рекох му, — че от морална гледна точка вие трябва час по-скоро да регламентирате отношенията си, защото в едно почтено семейство тия работи не стават на любителски начала!
Той — представете си, моля ви се! — той се усмихна пренебрежително, после се позамисли и накрая рече:
— Ако Вера иска да се оженим — аз нямам нищо против. Ще се оженим. Но до тоя момент ние не сме говорили изобщо за женитба. Ще трябва да я питам!
Като чух да говори така, едва не ми притъмня пред очите. В наше време момичетата питаха предварително партньорите си какви са намеренията им, сериозни ли са, обещават ли твърдо да се оженят за тях, пък тогава… хм, заживяваха заедно. А сега, пфу! — вършеха тази работа като животни. И това ставаше със собствената ми дъщеря и в собствения ми дом! Да живеят заедно и да не са говорили предварително за женитба! Накъде върви светът, дявол го взел?
След петнадесетина минути Юлиян учтиво ме уведоми, че Вера нямала нищо против да се разпишат в райсъвета и че щели да сторят това някой ден, когато имали повече свободно време. Тъй или иначе, три седмици след този разговор те узакониха отношенията си и станаха редовно семейство.
Но откакто станаха редовно семейство, и двамата като че ли взеха да се променят, но не към по-добро, а към по-лошо. За пръв път чух Юлиян да спори с Вера по въпроси на архитектурата. Че спореха — нямаше нищо лошо, нека спорят! Но начинът и тонът, с който спореха, не ми харесваха. Тя защищаваше високото строителство, той беше за ниското. Той казваше, че високото строителство е антихуманно и че обезличава духовно човека, а тя му отвръщаше в смисъл, че неговият вкус е праисторически и че не е съобразен с реалиите на съвременността. Той казваше, че съвременността се създавала от хората и че от тях зависело каква ще бъде — красива или грозна. А тя му се надсмиваше, че е наивен като някакъв поет, навираше в очите му обективните закони на развитието и твърдеше, че на хората не оставало друго, освен да се приспособяват към тях. Той доказваше, че подобни доводи водели до пораженство и че те се поддържали от творци със скромни възможности и конвенционално мислене. «Ах е така ли? — казваше тя. — Е, добре, ние не сме изключително надарени личности като тебе. Ние сме обикновени хора!» И тръгваше за стаята си с намръщено лице, но преди да затвори вратата, подхвърляше: «Ходим по земята, не хвърчим по облаците като провинциални фантазьори!» «Не хвърчите, защото господ не ви е дал криле!» — подвикваше подире й Юлиян.
