— Това е част от моята библиотека — каза Лос. — Тук ще намерите всичко, което ви е нужно — речници, енциклопедии, атласи, предметни помагала. Това ще ви помогне да научите бързо и ефикасно езика ни и да се запознаете с основите на нашата цивилизация… Надявам се, че няма много да ви затрудним… Разбрах, че вие сте една отлична мислеща машина, Дирак, трябва да ви призная, че такива ние още нямаме…

— Аз се безпокоя за Алек — каза роботът. — Ще ми бъде трудно да работя, като не знам какво е неговото състояние.

Лос не разбра, но в неговия добър и умен поглед се появи нещо ласкаво:

— Не ви разбирам, Дирак!… Поработете сега, след туй ще говорим.

След малко Дирак остана сам в библиотеката и веднага се залови за работа. За него не беше нужно да чете безконечните текстове, те просто се отпечатваха в неговото механично съзнание заедно с точките и запетайките и оставаха там завинаги. Той прелистваше и прелистваше неуморно и педантично и само от време на време спираше за няколко минути. Тогава в него с бясна бързина започваха да работят милионите клетки, за да асимилират храната и да я превърнат в плътно знание. В края на осмия час при него отново дойде Лос.

— Алек е в пълно съзнание — каза той. — Първата му работа беше да попита за вас…

Нещо нечуто избръмча в металическите гърди на робота.

— Благодаря ви — отвърна Дирак на езика на Вар. — А мога ли да го видя?

— Разбира се — каза Лос. — Но за да не губите време — по-добре на телеекрана…

Лос натисна контакта, на широкия сребрист екран веднага се появи лицето на Алек. Сега изглеждаше малко омърлушено и бледо като на човек, който е преминал тежка болест. Но щом видя Дирак, очите му радостно светнаха, слаба руменина зачерви бузите му.

— Здрасти, Дирак! — каза той.

— Здравей, момче!… Как се чувствуваш?

— Сносно — каза Алек. — Най-странното е, че за пръв път от толкова време се чувствувам наистина гладен…

— Нима не те хранят?

— Дават ми някакъв гаден петмез… Изглежда, че нашите домакини не обръщат особено внимание на вкусовите усещания.

Дирак се обърна към Лос и му преведе. Като получи отговора, отново погледна към екрана.

— Каза, че храната била достатъчно калорична и витаминозна… И специално приготвена за организми, които се възстановяват…

— Ти говориш с тях? — попита смаяно Алек.

— Да, макар и по доста особен начин.

— Може и да е калорична — въздъхна Алек. — Но да ти кажа право, на мен просто ми се присънва едно добре сварено пиле…

— Съжалявам, Алек — отвърна сериозно роботът. — Но на тая планета няма нищо друго освен гъсеници и пеперуди…

— Да, разбирам… А какво се беше случило с мен?

— Нищо особено… Само един малък електрически шок…

— Не ще да е бил толкова малък — усмихна се човекът.  — И досега чувствувам мозъка си корав като билярдна топка…

— Лос каза, че ще ти дадат от нашите хранителни припаси. Имаш ли някакви други нужди?

— Други нужди?… Да, Дирак, тия странни господа нямат нито легла, нито столове… Да не говорим за възглавници и дюшеци. Трябва да ти кажа, че гърбът ми просто се схвана от техните корави гладки плоскости…

Това не беше толкова лесно да се преведе, но Лос схвана в какво се състои работата.

— Разбира се, че имаме меки материи — каза той. — Ще се опитаме да пригодим нещо…

Дирак преведе. И след това побърза да заключи.

— А сега почивай и се възстановявай!… Трябва да те предупредя, че ни чака доста работа.

Дирак прекара в библиотеката още три дни. През цялото време само Лос го посети на няколко пъти и си отиде доволен от постиженията на своя ученик. На края на третия ден той води дълъг, обстоен разговор с робота. Дирак разбра, че Лос сериозно се готвеше за своя пръв разговор с човека.

Двамата стояха на верандата на лечебния институт, която гледаше към гората. Тук природата напомняше малко повече на земната природа, особено с дърветата, които приличаха на гигантски храсти, обсипани с хиляди цветове — едри и ярки. И въздухът бе малко по-хладен и влажен, носеше в себе си едва доловимия солен дъх на океана. Гъсениците се бяха погрижили да ги оставят на спокойствие и сега тук никой не пречеше на разговора им. Алек внимателно слушаше спокойния и равен разказ на Дирак.

— Вар е една от трите планети на звездата, която те наричат Зита — започна той. — На най-близката до Зита планета няма живот, тя е нещо като нашия Меркурий. На втората планета има богат и разнообразен живот, който много напомня нашата мезозойска ера…

— Тъй ли? — погледна го любопитно Алек. — Ще трябва, изглежда, да се отбием и там…

— Няма да бъде съвсем безопасно — каза Дирак. — И Вар е сравнително млада планета. Най-древната й фауна не се е различавала съществено от земната. Но в палеолита се появява за пръв път синята пеперуда. Именно нейните ларви, гъсениците, са наложили коренен прелом в развитието на животинските видове, като просто са прекратили това развитие. За разлика от всички други животни те са притежавали едно необикновено оръжие — електрически заряд. Това не е ново нещо в природата, но гъсениците на Вар го притежават в изключителна сила. Впрочем ти сам можа да се увериш в това, макар че те не са искали да те убият, а просто да те зашеметят…

— И доста успешно — измърмори Алек. — Навярно ще се чувствувам зашеметен за цял живот…

— Отначало те са избивали другите животни просто за самоотбрана — продължи Дирак. — Храната на гъсениците е изключително растителна, те в никаква степен не са били заинтересувани от запазването на някои животински видове, По-късно те са започнали да ги унищожават напълно съзнателно, за да осигурят пълна безопасност за себе си и особено за пеперудите, които са съвсем безпомощни в средствата си за самоотбрана…

— У кого се явява по-напред съзнанието — у гъсениците или пеперудите? — запита Алек.

— Според мен у гъсениците — отвърна Дирак. — Но те никъде не твърдят такова нещо, за тях при всички положения пеперудите си остават по-висши същества. Но факт е, че при гъсениците за пръв път се появяват трудът и организираният обществен живот. Разбира се, при тях то е станало на друга основа, главно за защита от неблагоприятни атмосферни условия, особено то се отнася до пеперудите. След като изтребили просто до крак всички по-висши организми на планетата, по-къс но те са унищожили с химически и други средства и низшите видове — насекоми, паразити и пр…

— Доста кръвожадно племе! — обади се Алек.

— Ни най-малко!… Тая дума изобщо не съществува в техния речник. Не съществуват също такива понятия като омраза, жестокост, ненавист, алчност и други от тоя род. Понятията щастлив, радостен, тъжен те употребяват само когато говорят за пеперудите. Гъсениците просто нямат емоционален живот в земния смисъл на тая дума…

— Това не може да бъде! — възкликна неволно Алек.

— Точно тъй е! — отвърна сериозно Дирак. — Изглежда, че цялото им съществуване е определено от биологичния принцип. Те не са в точния смисъл на думата безполови, но са лишени съвсем от полово чувство. Инстинктът им за продължение на рода се проявява в грижата, която полагат за пеперудите, и в стремежа да стигнат невредими до тая фаза. Това е толкова силно у тях, че определило всичките им обществени отношения…

— Не ми се вижда много научно — пошегува се Алек.

— За Вар то е напълно научно — отвърна сериозно роботът. — И на тая основа развитието на тяхното общество е съвсем различно от нашето. Преди всичко те не са имали раси и нации. На Вар не е имало нито една война освен войната им срещу животинските видове. Но не е имало също така класи и класови стълкновения. От самото начало досега тяхното общество е колективно и в най-общия смисъл на думата комунистическо… Но за тях принципът „всекиму според нуждите“ е неприложим…

— Не те разбирам.

— Ами при тях просто не съществува понятието нужда. Нужди те като че ли нямат, от живота вземат само необходимото. Всички свои мечти, надежди и желания те прехвърлят на своето второ съществуване като пеперуди. И това за тях не е ни религия, ни някаква идея, а съвсем естествено състояние. Щом като са лишени от чувства и страсти — тяхното настояще в известен смисъл им е безразлично…