— Тъй ли? — трепна той.
— Да, но за това ще ви разкажа друг път. Засега искам да прибавя само едно нещо, ако съм ви разбрал добре. На нашата Дриа, с огромно изстиващо слънце над главите ни, борбата за съществуването на човешкия род е много по-остра и по-тежка. Вас, както виждам, природата щедро ви е облагодетелствувала.
— Ето там е въпросът! — отвърна той живо. — Точно в това е нашата сила и нашата слабост. Затова първата ни работа беше да се върнем към един стереотип на живота, близък до тоя на историческите условия. Осъществяването на тая задача ни струва в течение на два века огромни усилия. Нямате дори най-бегла представа колко средства изхабихме, за да възвърнем на нашата Земя оня истински лик, който през течение на хилядолетията така лекомислено бяхме обезобразили…
— Нима това е най-важното? — запитах аз скептично.
Той усети тона ми и ме погледна бързо:
— Не, не, разбира се. Ние не се връщаме към примитивен живот, ние усъвършенствуваме формите на нашата съвременна цивилизация. Най-важното за нас е общността на човешкия род и на неговите цели и въжделения. И втората основа, на която се крепи поне в сегашния период човешката душевност — това е изкуството.
— Изкуството ли? — попитах аз недоверчиво. — Та какво общо имат тия проблеми с изкуството?
— Как какво?… Нима на Дриа нямате изкуство? — каза той с недоумение.
— Разбира се, че имаме…
— Какви изкуства имате? — запита той любопитно.
— Най-старото е живописта. След това музиката, разбира се, и като продукт на по-модерните цивилизации киното във всички негови разновидности, включително и екранното възпроизвеждане на всички наши мечти и желания.
Последните ми думи явно го заинтересуваха. Той ме разпита набързо, после удивено възкликна:
— Но това е чудесно!…
Той помисли малко, после прибави без ентусиазъм.
— Макар и опасничко… Но кажете ми — каква е вашата литература?
Това понятие не ми беше известно, в моето съзнание не изникваше никакъв образ. Изгубихме четвърт час, докато се разбере, макар и приблизително, за какво става дума.
— Не, нямаме литература! — казах аз решително.
Сега той ме гледаше така, както преди малко гледаше своята умряла риба.
— Но това е невъзможно! — възкликна той за втори път, удивен от някаква наша проява.
— Щом толкова настоявате — казах аз обидено, — нещо подобно са имали древните дрии, за които преди малко ви споменах. Но всички техни писмени паметници са унищожени като източник на отвратителни идейни зарази…
Той отново се разсмя по тоя доста вулгарен начин, по който се бе разсмял, когато ме видя с рибарската пръчка в ръце.
— Е, няма що — добре сте се постарали! — измърмори той иронично.
Започнах лекичко да се дразня. Та нима тоя субект от ранното утро на човешката цивилизация ще ме учи на човешка мъдрост и опит?
— Не разбирам защо намесвате изкуството в такъв сериозен разговор — казах аз. — Та то е създадено за развлечение.
Той ме погледна озадачен, помисли малко и каза:
— Мъчно мога да ви убедя с думи… Като се запознаете с нашето изкуство, тогава ще говорим… Искам само да ви кажа, че неговата главна цел е да изследва най-тънките и сложни явления на човешката душа.
— Но това е предмет на науката — отвърнах аз. — Ние наричаме тая наука психология…
Той поклати бавно глава:
— Не е едно и също!… И изкуството наистина анализира и обобщава. Но това то извършва в един общ единен процес на пресъздаване. Няма по-съвършена и по-висша деййствителност от изкуството, защото тя е едновременно и реална, и осмислена действителност, такава, каквато в природата не съществува. Тя е в известен смисъл божествена действителност, извинявайте, че употребявам тая стара дума. И при това тя е едновременно и частна, и обща, но не спрямо законите на обективното, а спрямо законите на субективната човешка личност. И именно затова изкуството създава с могъща сила тая човешка общност, която е главна опора нанашата съвременна цивилизация.
— Признавам, че не разбирам — казах аз унило.
— Ще дойде време, ще разберете — отвърна спокойно той.
Огънят, който Мишел бе разпалил, започна да гасне и неговата мека, плътна топлина сега странно ми напомняше топлината, която в апогея на своята сила излъчва нашето грамадно, мъртвеещо Слънце. Той разряза рибата на две парчета и започна да набожда задната част на едно окастрено, жилаво клонче. Не, навярно никога няма да разбера как такива варварски занимания могат да освежават душевността на земния човек.
— Рибата се пече на слаб огън — каза Мишел. — Само тогава тя става много вкусна… Но след малко сам ще се уверите.
— Никога! — възкликнах аз категорично. — И при никакъв случай!
Той ме погледна внимателно:
— Хм, наистина!… Може би вашият стомах не е свикнал на сурова храна?
— Не, не е там въпросът… Това нещо ние предвидихме. През последните две години на Дриа аз съм се хранел с естествени храни, за да свикне стомахът ми с всякакви изненади. Но, моля ви, как бих могъл да погълна месо на живо същество?… Това е… Това е…
— Знам какво е — усмихна се той. — Но нищо, ще поживеем, ще видим…
Той поднесе рибата към огъня. И точно тогава зазвуча ясният глас на Лена:
— Мишел, чуваш ли ме?
— Да, мила…
— Мишел, защо се бавите?… Може би Лен е изморен и ще иска да си почине?…
— Ще го запитам, миличка… Но ние тъкмо се готвехме да печем рибата…
— О, Мишел, това ще ти отнеме страшно много време…
— Какво от това, миличка?… Ще дойдеш и ти при нас.
— Може би — отвърна тя колебливо. — Но все пак мисля, че Лен…
— Уверявам те, че се чувствува отлично тук… Може да е доста шокиран.
— От теб? — попита тя неспокойно.
— Не, от моите дивашки занимания. И все пак трябва да ти кажа, че именно той улови рибата. Струва ми се, че в душата си Лен е страстен риболовец, но все още го подтискат скрупули…
— Слушай, Мишел, предадоха преди малко съобщение на Централния космически институт до всички научни постове. Питат ги дали са забелязали признаци на ефекта Уилтинг… Какво значи това?
Мишел ме погледна бързо.
— Ще ти се обадя след малко, мила… Но няма за какво да се безпокоиш.
Мишел остави рибата, седна на земята и ме погледна замислено:
— Слушайте, Лен, нашият Централен космически институт е уловил връзката с Дриа. Аз съм длъжен да съобщя за вашето пристигане…
Знаех, че това е неизбежно, но сега никак не ми се искаше да стане така скоро. Могъщата и спокойна гора, реката, която влачеше лениво своите бавни, зелени води, ме привличаха с неудържима сила.
— Мишел, имам една молба към вас — казах аз. — Това е моят пръв ден на Земята. Нека си остане само мой. Има достатъчно много време, за да бъда в услуга на земните хора.
Много ясно забелязах как облекчение светна в погледа му.
— Мисля, че сте прав! — каза той.
После помисли малко и добави:
— И не забравяйте никога, Лен, че ние нямаме нужда от благодетели. Ние имаме нужда от приятели. А да бъдете приятел на някого, преди всичко трябва да го разбирате.
— Напълно съм съгласен с това — казах му убедено.
— Така че мислете винаги, когато споделяте своите знания с хората. Ако им отнемете радостта да живеят, да търсят и да се борят — ще отнемете и най-голямото богатство на душите им.
— Сега вече ви разбирам много добре, Мишел — казах аз развълнуван. — Но не бива да се плашите. Вие добре знаете, че пътят на знанието е безкраен. Това, което ще научите, ще събуди у вас огромно желание за още по-велики търсения и откривателства.
— Ти си славно момче, Лен!…
— И после, аз няма да бъда сам на Земята, аз вече имам тука приятели!…
Не очаквах, че моите думи така ще го зарадват. Той се засмя, цялото му лице светна. Изглежда, че нещо много детско има в тия грамадни красиви хора.
— Слушай, Лен, такава риба ще ти извъртя, че ще си оближеш пръстите.
Но дори и тая заплаха вече не беше в състояние да развали прекрасното ми настроение. Седнах на брега и се загледах в реката. Лек ветрец мина по клоните на дърветата, изшумуля тихо и угасна. Струваше ми се, че часове бих могъл да седя така, изпълнен с някакво тихо вътрешно блаженство.
