Литмир - Электронная Библиотека

Павел Вежинов

Моят първи ден

Тоя звук — тъмен, дълбок и нежен — беше първото нещо, което достигна до моето помътено съзнание. Той беше толкова жив и в същото време толкова чужд и далечен, че неволно почувствувах как сърцето ми потрепера и се сви. Или не — може би това не е звук, това е глас! Тая мисъл съвсем ме обърка… Глас ли — как може това да бъде глас?… И всъщност кой съм аз, къде се намирам?…

Отворих очи — ослепителна светлина! И веднага болезнено ги затворих… Какво става с мен наистина?… Струваше ми се, че излитам от някаква бездна, раздробен на хиляди късчета — като безброй въздушни мехури, които блестят и се носят в тъмната синева на дълбините към далечната водна повърхност. Моята мисъл вече работеше, но все още нямаше нито минало, нито бъдеще. Чувствувах се неизмеримо слаб, всичко в мен сякаш кипеше…

Но изведнъж разбрах и отново отворих очи. Сега светлината не ми се стори така ослепителна. Сега всичко над мен беше бляскаво синьо — ярка, жива синева, която дотогава не знаех, че съществува в природата. Миг след това едва ли не ослепях — така невнимателно бях погледнал в тяхното слънце. Нашето слънце е огромно, бакъреночервено и обхваща грамадна част от хоризонта. Нашето небе добива тъмния цвят на индигото едва в минутите след залез слънце. А това небе над мен сияеше и самият въздух сякаш трепереше и излъчваше светлина. Дъхът спря в устата ми, почувствувах отново силен шемет, сякаш някаква огромна сила ме залюля и запокити в безкрая. За мигове просто губех съзнание и все пак чувствувах някаква необикновена лекота и опиянение.

Когато всичко това премина, отново внимателно се огледах. Лежах по гръб на малък хълм всред ниска, яркозелена растителност. Чудни бели цветенца клатеха край мен нежните си главички. Хълм, небе, сияещо слънце — знаех, че ще видя точно това, и все пак ми беше безкрайно трудно да повярвам, че то наистина съществува… Дълго ли бях лежал в безсъзнание? Погледнах часовника си — единствената вещ, която носех от моя неизмеримо далечен свят. Всичко на всичко единадесет минути.

И тогава отново чух тоя дълбок и тъмен звук, който никога вече няма да се изличи от ммоето съзнание. Не, това не беше звук — това наистина бе глас на живо същество, първото на тая чужда планета. Но може ли да бъде глас на човек?… Чувствувах се много несигурен тоя миг… Не, положително не!… Мисълта ми работеше с бързината на най-съвършените кибернетични машини. В цялата галактика нямаше друга звазда, която по условия на живот да прилича толкова много на моята загубена в безкрая Дриа. Аз знаех, че тука има напреднала човешка цивилизация, макар и много по-млада от нашата, но по всяка вероятност много подобна. Това не можеше да бъде глас на човек, по всяка вероятност беше глас на животно.

На нашата планета няма животни освен тия, които живеят в моретата. По-право имало е преди хиляди години, но постепенно са изчезнали. Все пак ние познаваме животните. Преди да напусна Дриа, в моята памет бяха запечатани хиляди образи на животни и хиляди звуци, безброй страници от нашето историческо развитие. Докато небето блестеше в очите ми, аз трескаво търсех истината. Да, разбира се — това не е глас на звяр, това е глас на някое от така наречените „домашни животни“. Изведнъж почувствувах как сърцето ми тревожно се сви. Домашно животно — само това ми липсваше! Ако е така — тяхната цивилизация е навярно все още в най-ранна възраст… Усетих, че отново ми се завива свят. Ако е така — каква надежда за връщане?… Навярно по-далечна и по-невидима от моята загубена в пространствата Дриа.

Но вече нямах друг изход, освен да проверя всичко с очите си. Аз се изправих или по-скоро подскочих като някаква детска играчка във въздуха. Да, съвсем бях забравил, че тука силата на гравитацията е много по-малка от нашата. Отново ме обзе лек шемет и някакво особено трескаво състояние на духа. Като се усмихнах неволно, аз се запътих с дълги, весели скокове по посока на непознатите звуци. Естествено там, където има домашни животни, не може да няма и хора.

По-късно разбрах колко лекомислено е било това предположение. Всъщност нищо около мен не говореше за присъствието на човешка цивилизация. Докъдето ми стигаше погледът, аз виждах само безкрайни зелени гори, тук-таме пресечени от искрящи горски поляни. И никъде дом, никъде път, никъде ни най-малка следа от нещо, изработено от човешка ръка. Даже тревата, която газех, изглеждаше така девствена, сякаш никога не е била тъпкана от крака на човек или животно. На необитаема планета ли се бях озовал? Това би трябвало да ми подскаже разумът. Но в тоя момент аз не го вярвах и все тъй — опиянен от блясъците, от чудесния въздух, от собствената си лекота — се носех надолу по хълма.

Пък като че ли нямаше много време за размисъл и душевни терзания. Едва бях изминал половината път до близката горичка и съзрях между дърветата бели стени, а над тях гладък, зелен покрив. Това беше дом несъмнено, от тия домове, които са строили и у нас преди много хилядолетия — малки, еднолични къщички за самотни хора. Но и това откритие за назадничава цивилизация в тоя миг особено не ме разтревожи. Без повече да разсъждавам, аз със същото весело лекомислие се упътих към къщата.

Много по-късно разбрах на какво се е дължало това непонятно състояние. Тогава аз съм бил просто пиян. На нашия език тая дума съществува само като медицинско понятие. Аз съм бил пиян от особения състав на въздуха. Но тогава не съзнавах това и смело нахлух в обраслото с цветя и чудни растения дворче на малката къща. Почти се губех всред огромните, прекрасни цветя, задавен от аромата им, с мъка си проправях път напред. В своето весело безумие като че ли не очаквах нищо особено да се случи. И внезапно се спрях.

На двайсетина крачки от мен, по откритата веранда на къщата, се движеше бавно живо човешко същество.

Дълго го гледах като втрещен, с широко отворени очи. Моето странно настроение започна да излита от мен като лек газ, сърецето ми силно затуптя. Всички комбинации на материята са се осъществили в безкрайната и всеобемна вселена. Всички възможни сплави са отдавна известни. Дори материята и антиматерията са се срещали неведнъж в безумни космически катастрофи. Но това се случваше за пръв път — да се срещнат две човешки същества — от Дриа и от третата планета на малката звездица Тирон.

Впрочем все още не бяха се срещали, все още го виждах само аз. Това беше твърде едър човек, навярно мъж, защото по главата му растяха дълги косми — явен признак на още много млада човешка раса. Лицето му беше светло, неочаквано красиво и както ми се стори — добро и умно. И дрехите бяха леки и красиви — по формата на тялото. Той не знаеше, че го наблюдавам, това беше недискретно от моя страна. Като превъзмогнах вълнението си, аз мълчаливо излязох на свободното пространство. И точно в тоя миг, привлечен може би от лекия шум, човекът се обърна и ме погледна. Много ясно забелязах учудването в погледа му, което бързо се сгъсти и се превърна в смайване.

— Какво търсиш тук, момченце? — попита човекът гласно.

О, колко добре разбирам сега неговото удивление!… Пред себе си той виждаше същество, съвсем подобно на него и все пак различно. Наистина по ръст в очите му аз приличах на тъничко стройно момченце. В това, разбира се, нямаше нищо чудно, но не мога да си представя как е възприел тогава лицето ми — кръгло и оранжево, без нито един косъм на гладката като полирано дърво глава.

— Не съм момченце! — отговорих аз също така с гласа си. — Аз съм човек… Аз съм човек от друга планета.

Много добре знаех, че той няма да разбере думите ми. Все пак аз се надявах, че ще възприеме мислите и ще ги превърне в образи. Човекът ме погледна съсредоточено.

— Моля, повторете! — каза той тихо и сериозно.

Аз повторих бавно същата фраза. Тоя път човекът ме разбра, зениците му се разшириха още повече.

— Как от друга планета? — каза той с недоумение. — Как сте попаднали тук!

1
{"b":"260047","o":1}