— С две думи! — започна Димов. — Там е цялата, работа, че в Истанбул не е бил Периа, а Кулон… И, обратно, в Бейрут е бил Периа.

Дюран погледна недоверчиво колегата си.

— Това ли е хипотезата ви?

— Да, това е нейната същина.

— А, според вас, как са успели да минат през границата?

— Просто са си разменили паспортите. А всичко друго е било въпрос на грим. Двамата имат почти еднакво телосложение и изобщо доста си приличат.

— А как ви хрумна тая идея? — запита Дюран все още съвсем недоверчиво.

— Но фактите просто се набиват в очи — каза Димов. — Не ви ли прави впечатление, господин Дюран, че всичко, което Периа прави в Истанбул, повече подхожда на Кулои. Преди всичко тая страст към старинни предмети е съвсем чужда на Периа. У дома си той не притежава нито един старинен предмет.

— Но Периа цял живот се е интересувал от скъпоценни камъни.

— Никога един гангстер не купува скъпоценни камъни, той просто ги ограбва. А както знаете, изумрудът няма някаква особена стойност.

— Факти, господин Димов, факти! Всичко това са предположения.

— Има и факти. Да почнем от дребните. В София и Истанбул Периа пие само бира, докато Кулон здравата нагъва уиски. А всъщност навиците им са точно обратните. В Истанбул Периа разглежда кутията за енфие със същата сгъваема лупа, която днес видяхме у Кулон. Защо не намерихме в багажа на Периа, който всъщност е бил багаж на Кулон, нито костюм, нито обувки? Очевидно защото не са били по мярката на Кулон въпреки общата прилика в телосложението, главно в ръста. Периа е бил много по-плещест, номерът на обувките им е различен. Кулон се е задоволил само с ризите и пижамите, това му се е сторило достатъчно, за да ни подведе.

Дюран се замисли.

— Да, интересно — измърмори той. — Освен ако не е някакво глупаво съвпадение.

— Не може да бъде съвпадение, фактите са извънредно много. При Айвазян фалшивият Периа се е изпуснал да каже, че си купува килими от един френски арменец — Тигран Ахджиян. Аз посетих тоя Ахджиян. Първо, Периа никога не си е купувал килими, а мокети. Второ, Ахджиян изобщо не познава Периа. И което е най-важно, Кулон на истина е един от добрите клиенти на Ахджиян.

Дюран видимо омекна.

— Това е вече нещо — каза той. — Това е вече по-сериозно!

Влезе старият прислужник и им донесе нова бира и две порции кренвирши.

— И защо е бил целият този маскарад? — запита Дюран.

— Не, това не е маскарад, а хитро замислено престъпление — каза Димов. — Но да започнем отначало. Както вече ви казах, навярно Кулон е бил нещо като съдружник на Периа. Или, по-точно, пласьор на крадените скъпоценности. Това съвсем отговаря и на професията му. Вие знаете по-добре от мене, че тия пласьори са обикновено хора с безукорна репутация, иначе не биха могли да вършат своята работа. И за тях обикновено знае само шефът на клона, в случая Периа. А, от друга страна, вие казахте, че Периа е бил под наблюдение на полицията, нали така?

— То не беше непрекъснато, разбира се.

— Но Периа е знаел, че е под наблюдение. Е добре, на него му се е наложило да замине за Бейрут във връзка с някоя сделка на бандата. И да бъде там лично той. Как да замине? Тогава именно решават да си сменят паспортите с Кулон. Опасна стъпка, Кулон е рискувал прекалено много. Той е могъл да се компрометира веднаж за винаги. Това подсказва, че неговите действия са носили решителен характер. Навярно той е смятал да ограби Периа и да се отърве от него веднаж за винаги. И да заживее отново като обикновен гражданин, без рискове и без опасности.

— Умно! — кимна Дюран едва ли не зарадван.

— Периа заминава облечен като Кулон. Той почти не рискува. Истинският Кулон остава още един ден в Париж. Той ограбва Периа, както се уверихме с очите си. След това заминава за Истанбул. Тяхната уговорка е била да се срещнат на софийското летище. Там всеки от тях е трябвало да приеме отново своята самоличност, за да не рискуват поне при своето влизане във Франция. Така се обяснява фактът, че Кулон не е взел удобния самолет на „Сабена“. Но за наше щастие в Истанбул и на софийското летище Кулон е направил някои груби грешки. Аз вече ви ги изтъкнах. Той не е пожелал да се превъплъти напълно и докрай в образа на Периа. Живял си е по своему. А в последна сметка това се е оказало фатално.

— Както между прочем и Периа.

— Точно така! — кимна доволен Димов. — И Периа пие на софийското летище три чаши уиски вместо бира, каквито са били навиците на Кулон. Но да не избързваме. Кулон пристига пръв от Истанбул и получава стая 208… След това пристига Периа от Бейрут и получава стая 218…

— Откъде Периа ще знае в коя стая е отседнал Кулон? — Това не е проблем — махна с ръка Димов. — Не е никак трудно да се остави на вратата или пред вратата някакъв уговорен знак. Около полунощ Периа влиза при Кулон, за да сменят своите самоличности. Тук Кулон го убива с изненада, както личи от цялото престъпление. От пред пазливост и за да не остави никакви улики, този ограбва от него всички документи. И тук прави глупава и наивна грешка — взема и кутията за енфие. Навярно не е съобразил, че тя ще бъде забелязана от митничаря. Но доста умело заличава всички други следи. Какво по-нататък?… Нищо друго, освен да отиде в стая 218, която без друго е била записана на името на Кулон. И тук прави втората фатална грешка. Не заличава следите от пръстите на Периа върху чашата за вода. Навярно вече е бил уплашен, развълнуван и разстроен от извършеното убийство. Затова именно аз подхвърлих на Кулон, че е отишъл в стая 218, след като Периа е бил, вече мъртъв.

Дюран просто зяпна колегата си.

— Да, разбирам ви, много добре ви разбирам. Но защо направихте тоя намек?… Защо се издадохте?

— Преди всичко исках да разбера как ще реагира. А Кулон наистина трепна и се изплаши. В никой случай не реагира като невинен човек. Ако беше невинен, той не би ни оставил да си отидем, без да му дадем пълни обяснения за нашия намек. Но Кулон се стресна. Нашите обяснения щяха да го задължат да даде и той обяснение. А Кулон очевидно не беше готов за това. И той реши да ни остави да си отидем. Да спечели време, да размисли, да предприеме някои контрамерки. Ами представете си, че се опита да побегне? Какво по-голямо и по-силно доказателство за нас, че е виновен?

Дюран го гледаше смаяно.

— Ами ако успее? Да побегне, искам да кажа. Ако все пак успее?

Дюран махна с ръка и едва не затича към телефонната кубинка. Той говори доста дълго по телефона и когато най-сетне се върна, лицето му беше успокоено.

— Наредих да се усили охраната. Кулон не е направил досега никакъв опит да напусне къщата. Но дори да се опита, нашите няма да го оставят да им се изплъзне.

Дюран мислеше усилено.

— А ако реши да изчака?… Все пак ние нямаме срещу него нито едно истинско доказателство.

— Мисля, че имаме поне едно… И, според мене, доста сериозно. Но го пазех като последна резерва.

— Не прекалявате ли, човече! — каза Дюран възбудено. — Всички тия неща можехте да ми ги кажете веднага.

— Не можех — усмихна се Димов. — Исках да видя всичко с очите си. Пък и вие също!

— Та говорете най-сетне…

— Работата е много проста. — Димов отново се усмихна. — За да се маскира като Периа, Кулон е трябвало да обръсне брадата си. Е добре, тая брада не може да поникне отново за две седмици. А днес Кулон беше с брадата си. Очевидно тая брада е фалшива.

— Господи! — възкликна Дюран поразен. — Защо веднага не ми го казахте? Щях да арестувам Кулон на място.

— И нямаше да направите най-доброто — отвърна Димов убедедо. — Той трябва да направи още нещо… Ако щете, необмислено и безразсъдно. И по тоя начин съвсем да се демаскира.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

— Трябва да вървим! — каза той. — Безразсъдно, казва те? А ако успее? И се изплъзне от ръцете ни? Аз трябва да говоря е нашия директор. Нека той поеме тая отговорност.

— Спокойно! Да изядем поне кренвиршите. Да ви кажа право, почти не съм обядвал.