Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.

— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.

— Има звънец — отвърна Димов.

Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.

Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.

— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.

— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.

— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.

— Тихо!

След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.

— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.

— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.

Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.

— Това е господин Димов — представи го Дюран. — От българската полиция.

Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.

— Моля, седнете — каза той.

Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо — той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.

Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.

— Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон — каза Дюран.

Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно — бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.

— Оригинална и ценна вещ! — каза той най-сетне. — Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.

— А камъкът?

— Несъмнено истински изумруд.

— На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.

— Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?

— Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.

— Сериозно? Аз трябваше да зная.

— Предложиха ни я само за хиляда франка.

— Не е възможно!… В кой магазин?

— На „Рю де Коломб“.

— Отдавна мислех, че Ришпен е негодник! — измърмори сърдито Кулон. — Но той навярно е сметнал, че камъкът е имитация.

— Сигурно! — кимна Дюран. — Сега ще ви обезпокоим малко, господин Кулон. Точно тая кутия е била в ръчния багаж на Периа в нощта на неговото убийство. И там е изчезнала… Ето че сега я намираме във вашия магазин.

— Звучи съвсем като в приказка! — каза шеговито Кулон.

— И все пак е истина… Моят колега ще ви го потвърди.

— Това е вярно — кимна Димов. — Периа е купил тая кутия от магазина на Айвазян в Истанбул. За седем хиляди долара. Това наистина е оригиналът, макар че има и имитация. Тя е била в багажа му, когато е пристигнал на аерогара София. Нося в себе си писменото показание, на митничаря.

— Странно!… А как е попаднала в моя магазин?

— Била е продадена от някой си Федерико Капелани.

— Да не е син на Антонио Капелани?

— Вие познавате ли семейството?

— Не, но четох във вестниците, че е бил на аерогарата в нощта на убийството. Това не ви ли подсказва нещо?

— Да, доста размишлявахме по тоя въпрос — каза Дюран. — Но искаме да ви попитаме преди това: вие за пръв път ли виждате тая кутия?

Кулон се намръщи едва забележимо.

— Какво искате да кажете?

— Задавам много точно въпроса! — каза твърдо Дюран.

— Аз вече ви обясних, че не познавам Периа. И никога не съм го виждал. Следователно не мога да знам и зещите му.

— Това не е вярно, господин Кулон! — каза Дюран. — В хотела на аерогарата вие сте заемали стая номер двеста и осемнайсет. И в тая стая е намерена чаша с отпечатъци от пръстите на Периа. А това означава, че Периа е идвал във вашата стая.

— Рискувате да прекратим нашия разговор! — каза сухо Кулон.

— Аз ви питам като служебно лице, господин Кулон. И вие сте длъжен да ми отговорите. Както е известно, отпечатъците на пръстите се смятат за абсолютно доказателство.

— Какво искате да кажете? — запита сопнато Кулон. — Че аз съм убил Периа?

— Не, ние просто искаме да ни улесните в нашето следствие. И да ни кажете защо Периа е бил при вас. Какво сте говорили с него, показал ли ви е тая кутия?

— Категорично отричам! — заяви твърдо Кулон. — Нито познавам Периа, нито е идвал в моята стая.

— В известен смисъл господин Кулон е прав! — обади се вежливо Димов. — Той е отишъл за пръв път в стая двеста и осемнайсет, когато Периа, е бил вече мъртъв.

Кулон трепна. Дюран погледна с недоумение своя колега.

— Какво искате да кажете? — попита рязко Кулон.

— Много добре ме разбрахте! — отвърна спокойно Димов. — Исках да кажа, че вие сте отишли след това при чашата с отпечатъците.

После се обърна към Дюран.

— Очевидно господин Кулон още не е готов за сериозен разговор. Да го оставим да си помисли.

И стана от мястото си. Все така в недоумение стана и Дюран.

— Но какво означава това? — запита нервно Кулон. — Длъжни сте да се обясните.

— Следния път! — отвърна Димов. — И моля, не се безпокойте за нас. Ние вече знаем пътя…

Двамата инспектори се поклониха и излязоха. Докато минаваха през хола, Дюран все още предпазливо мълчеше. Но в двора той не се въздържа и запита тихо:

— Какво значи това? Не разбрах нищо от вашата последна реплика.

— Ще ви кажа — отвърна Димов и се усмихна. — Но не тук, в колата. За мене вече не съществува съмнение. Кулон сам се издаде.

Те се качиха в колата и тръгнаха. Но Димов все още кълчеше.

— Чакам, колега! — обади се малко нетърпеливо Дюран.

— Това е малко дълга история, господин Дюран. Няма да стане с две думи. Най-важното е сега да спрем на първия телефон. И да се установи незабавно наблюдение върху дома на Кулон. В положението, в което го оставихме можем да чакаме всичко от него.

— Добре! — кимна Дюран. — На риск!… Макар че нямам такава заповед.

Той се обърна към шофьора и добави кратко:

— Спри при Надин!

След няколко минути пристигнаха в малко тихо бистро. Дюран веднага влезе в телефонната кабинка, за да даде своите заповеди. Димов остана да го чака. Беше много приятно заведение от стар тип, с много повече истинско благородно дърво, отколкото метал и изкуствени материали. Във вътрешното помещение нямаше никой — само на бара един възрастен господин пиеше кротко бирата си. И Димов си поръча бира — след цялото напрежение чувствуваше гърлото си съвсем пресъхнало. Най-сетне Дюран излезе от кабинката и каза нещо на престарелия келнер.

— За пръв път давам заповеди, без да знам за какво! — каза Дюран доста загрижено. — А сега ще ми обясните ли?