— А сега да се върнем в хотела! — каза Димов.

Там ги посрещна любезен и учтив, както винаги, Берберов. Дюран отново го попита за реда, по който пътниците бяха дошли. И дали са дали вид, че се познават помежду си.

— Господин Кулон познаваше Периа! — отвърна администраторът. — Поне по име…

И той му разказа за последния си разговор с Кулон.

— Не виждам в това нищо странно — каза Дюран. — Аферата с диамантите беше доста шумна… А освен това, когато Периа излезе от затвора, всички вестници отбелязаха тоя факт. И доста живо го коментираха.

— И все пак Кулон е знаел, че Периа е в хотела… А когато сте го разпитвали, той е премълчал тоя факт.

— Може би просто го е забравил… Както и вие… Във вашето изложение не споменахте нищо по тоя въпрос.

— Аз го научих едва преди няколко дена — отвърна Димов. — Така ли беше, другарю Берберов?

— Точно така.

Берберов ги заведе в стаята, където беше извършено убийството. Но там, разбира се, нямаше вече нищо интересно за гледане.

— Коридорчето е доста тясно — измърмори замислено Дюран. — И изобщо защо Периа е тръгнал към вратата?

— Може би се е опитал да побегне… Или пък просто се е отправил към тоалета.

— И точно тогава вашият митничар му е забил ножа в гърба.

— По-добре е да изоставите тая мисъл — каза Димов. — Какво може да търси един митничар в стаята на някакъв чужденец? И защо Периа ще го пусне?

— Много просто защо? Митничарят му е направил някаква услуга. И е дошъл при Периа да получи хонорара си.

— Каква например?

— Всякаква. Открил е, да кажем, някакви опиати. И е бил така любезен да ги пропусне. Това си заслужава един добър бакшиш, господин Димов. Но митничарят може да е сметнал, че заслужава много повече.

— Добре, господин Дюран. Ще ви покажа и митничаря, пък след това ще говорим.

Те отидоха в стаята, където бе отседнал Кулон. Там вече ги чакаше Ралчев. Всички предмети на нощната масичка бяха наредени точно така, както ги бяха намерили на снимката. Дюран дълго и внимателно изследва чашата, сравни всички отпечатъци.

— Да — измърмори той най-сетне. — Макар и да не съм специалист, отпечатъците са несъмнени.

Той въздъхна и седна на едно от креслата. Димов остана прав.

— Но в същото време нищо не опровергава моето съмнение — каза Дюран. — Чашата би могла да бъде донесена в тая стая и допълнително. Дори сутринта, когато Кулон си е бил вече заминал.

— И защо, според вас?

— Много просто, да подведе следствието.

— Не ми се вижда много логично — отвърна Димов. — Най-напред убиецът подхвърля копчето, за да подведе следствието, че Периа е убит от митничаря… След това пък пренася чашата с отпечатъците на убития, за да го подведе, че е убит от Кулон.

— Още не съм се съгласил, че копчето е подхвърлено — каза строго Дюран. — И все още остава открит въпросът, защо Периа е държал чашата в дясната си ръка.

— Ами защото в момента лявата му ръка е била заета с нещо друго. Пура, да кажем… Или пък с кутията за енфие.

Дюран недоволно поклати глава:

— Всичко това са предположения.

— Да, разбира се… Както и вашите мнения.

— Ами тогава да видим митничаря! — отвърна Дюран с нескрита ирония. — Да видим тоя ваш млад социалистически ангел.

Димов се понамръщи.

— При всички случаи заслужава повече доверие от вашия изискан милионер — каза той сухо.

— Господин Димов, вие грешите — Дюран леко се усмихна. — Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…

Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.

— Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? — запита той.

— Имам представа — отвърна младежът. — Минали сме курс по тая материя.

— Много добре! — кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. — Какво е това, според вас?

— Сапфир — отвърна младежът.

— Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.

— Изкуствен.

— От какво съдите?

— Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.

— Това ли е единственото ви съображение?

— Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.

— Прав сте! — кимна Дюран. — Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?

— Много добре си я спомням.

— Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?

— Точно така.

— Вие твърдите, че е бил изкуствен?

— Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.

— Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?

— Нямах възможност да го разгледам много добре — отвърна младежът. — Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.

— Да приемем, че имате право — каза Дюран. — Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?

— Не! — отвърна убедено младежът. — Ние имаме набито око за такива работи.

— Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?

— Продават ги само в един магазин.

— Свободно? На всеки?

— Ами разбира се! — отвърна непринудено митничарят. — Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.

— Лесно ли се късат,?

— Ами опитайте.

Дюран се поколеба за миг, но успя да издържи на изкушението.

— Закъснял съм за тоя експеримент! — измърмори той.

— Едно ще ви кажа, господине! — отвърна сериозно Ничев. — Митничарят е половин криминалист. Както разбрах, Периа е бил убит с изненада, откъм гърба. При това положение той не е имал никаква възможност да къса копчета.

Дюран леко трепна, погледна втренчено младежа.

— Да, има логика — отвърна той. — Освен ако схватката не е станала, преди това. И Периа е бил ударен в гърба при опита си да побегне.

— Неубедителна хипотеза — каза спокойно младежът. — Кой нормален човек би се нахвърлил фронтална срещу такъв атлет? Та макар и с оръжие. Когато е толкова по-просто да го дочака да се обърне.

— Да, да, имате право — измърмори Дюран. — Това е, нямам други въпроси.

Не оставаше нищо друго, освен да заведат Дюран в хотела му. Когато се качиха в колата, Димов запита:

— Как ви се видя?

— Положително симпатичен. Но и много интелигентен… А това е винаги опасно.

— Господин Дюран, вие говорите против себе си! — каза шеговито Димов.

— Не ви ли направи впечатление, че неговите отговори по въпроса, как е станало убийството, бяха много добре обмислени?

— Но това е естествено. Върху него лежеше много тежко подозрение. И той е мислил по тия проблеми. И как да докаже своята истинска невинност. Както видяхте, аргументите му са много убедителни. По тях надали би могло много сериозно да се спори.

Оставиха Дюран в хотел „София“. Бяха решили да не го ангажират с повече срещи и внимание. Самолетът му заминаваше на другата сутрин — нека се поразходи сам из града, да прекара, както си иска, своето последно свободно време. В крайна сметка тяхното прекалено внимание можеше да се сметне и като някакъв вид опекунство.

На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.

— Снощи си поръчах в ресторанта каварма — каза той. — Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилеги?

— Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?