— Голямо! — отвърна Дюран.

— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.

— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.

— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.

— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…

— Беше ли под наблюдение?

— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.

— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?

— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.

— Как си обяснявате това?

— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.

— Между прочем, Периа пушил ли е?

— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.

— Какво значи за вас „буржоазен“? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.

— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.

В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:

— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.

И Димов се засмя.

— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.

— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.

— От чия страна?

— От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?

— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.

— А именно?

— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?

— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?

— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.

— Доказателства?

— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.

— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?

— Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?

— Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?

— Напълно! Той не може да бъде убиецът.

— Защо?

— Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.

Дюран просто зяпна своя колега — полуучудено, с по-лунедоумение.

— Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?

— Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?

— Е! — Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. — Все пак това е малко по-друга работа.

— Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.

— Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! — каза любезно Дюран. — А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.

— Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?

— Не, разбира се… Но сега какво излиза? Или господин Кулон ни е излъгал, или вие тук нещо сте сбъркали. Това е всъщност найтважната причина за моето идване.

— Но как можем да сбъркаме? Чашата наистина беше намерена в стаята на Кулон… И ние сравнихме отпечатъците, които току-що бяхме взели от убития Периа. Както знаете, в това отношение грешка не може да има.

— Добре… Ще ви кажа откровено какво ме озадачава. Вие съобщихте, че сте намерили отпечатъци от дясната ръка на Периа. А той е бил левак… Всички бармани твърдят, че той винаги е поемал чашите с лявата си ръка.

Димов не отговори веднага.

— Разбирам вашата мисъл — каза той. — Вие искате д кажете, че отпечатъците са сложени върху чашата, след като Периа е бил убит… И след това чашата е била преместена в стаята на Кулон.

— Да, съществува у мене такова подозрение — призна Дюран. — Извинете, но мога ли да видя самата чаша?

— Да, разбира се… Както и отпечатъците на Периа. Предполагам, че и вие ги носите?

— Да, у мене са…

— А най-добре е да отидем на самото място… В хотела, искам да кажа… Така вие ще си съставите по-пълно впечатление и за обстановката, и за всички факти.

— Ще ви бъда много признателен — каза искрено Дюран.

Димов нареди на Ралчев да занесе веднага чашата в хотела. И да подреди всички вещи точно така, както са ги намерили, според документалната снимка.

— Погрижи се и Ничев да бъде там… Ще бъде полезно, ако ги срещнем.

— А Берберов?

— Няма да бъде излишно.

Дюран отново погледна всички снимки на местопроизшествието. Наистина той бе получил основните заедно с досието, но сега Димов му даде възможност да се запознае и с най-малките детайли. След това му показа и всички вещи, които бяха останали от убития. Както очакваше, Дюран не можа да направи във връзка с тях никаква нова забележка или някакво ново откритие.