— Тъй е! — поклати тя глава и лицето й се проясни.

Същата вечер, сякаш за да доведем тая максима докрай, ние отидохме заедно в лятната бирария. Пихме най-напред по една бира, след туй бутилка истинско карловско вино. За хора, които не пият, туй не е съвсем малко. Развеселихме се, потанцувахме, даже се улових, че тананикам в такт с оркестъра. Откога не бях си позволявал такива волности? Бог знае откога! Разбира се, закъсняхме и тръгнахме за дома, когато вече наближаваше полунощ.

Никога няма да забравя тая нощ! Беше топло, едри звезди грееха на черното южно небе. Връщахме се по пътеката край дола, в който мигаха светулки и от време на време протяжно се обаждаха нощните птици. Чувствувах се някак си подмладен, пълен с вътрешна увереност, мисълта ми бе бърза и ясна. Отдавна, от моята младост, не се бях чувствувал така добре. Може би тая моя вътрешна свобода и увереност ми даде сили да запитам и нехайно, и весело:

— Слушай, Олга, кажи ми искрено, защо ме преследваше така упорито в завода? Зер между всички аз там бях най-некадърният?

Почувствувах как цялото й лице пламна в мрака.

— Напротив! — каза тя горещо. — Именно понеже си най-кадърният!

— Не ми е съвсем ясна тая логика — признах аз.

Олга помълча известно време.

— Тук няма логика — каза тя. — Тук има убеждение. От всичко най-много на тоя свят уважавам дарбата. Не добротата, не сърдечността, не и безукорното трудолюбие и добросъвестност. Може би греша, но дарбата. От плодовете на нейните мисли и вдъхновение живеем всички, на нея всичко дължим. Ако светът лежеше само на плещите на сърдечните и трудолюбиви хора, животът щеше да тъпче на едно място…

Не бях съвсем съгласен с нея, но я слушах с удивление. Това съвсем не бяха мисли за една жена.

— Така ли е? — попита тя.

— Да речем…

— Не, точно тъй е — каза тя убедено. — Именно затова дарбата задължава повече от всичко друго. Даровитият човек е белязан. Той няма право да отстъпва, да се примирява, да се затваря в себе си! А ти точно туй правиш! Никой не казва, че не си добър инженер, но живееш с най-малкото, примиряваш се с всяко постигнато нещо, не гледаш никога нависоко. Ти не бива да бъдеш просто един добър инженер, а учен, откривател. Трябва целият да гориш със своята дарба. Това ще ти даде блясък в очите, ще те подмлади! На колко години си?

— На четиридесет и две — казах аз тихо.

— Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като гледам как хабиш дарбата си, негодувам и роптая…

Известно време мълчахме. Много ясно чувствувах през тая незабравима нощ колко са горчиви думите й, но в същото време колко са прави. Дълго мълчахме, после аз се обадих неуверен:

— Може би си права, Олга. Но винаги съм смятал скромността за първата добродетел. Изглежда, че съм се сравнявал с амбициозните и алчните вместо с учените и откривателите…

Дълго говорихме, три пъти обиколихме оградата на дома. Най-после Олга първа се съвзе:

— Трябва да се прибираме.

Разбира се, вратата бе заключена. Изведнъж ме обзе малодушие — какво ще каже пъпчивият и какво да му обясняваме? Бях готов да се върнем в парка, да останем на някоя пейка до сутринта. Но през това време Олга вече бе натиснала звънеца — енергично и рязко.

Управителят се яви почти веднага, сякаш нарочно ни бе чакал в тъмната си стаичка. Видът му бе така красноречиво укорителен, че просто се свих на мястото си, готов да се превърна всеки миг на някакво невидимо изпарение. Той отключи вратата, огледа ни с нямо презрение и измърмори:

— Как не ви е срам! И двамата сте женени!

Олга, която бе влязла първа, спря рязко, сякаш я бяха ударили с чукче по челото.

— Вие сте един жалък питекантропос! — каза тя с трептящ от възмущение глас.

— Другарко, мерете си думите! — обади се управителят, но в гласа му нямаше никаква сила.

Стори ми се, че някаква къса, синя експлозия блесна в очите й:

— Махайте ми се от пътя!

Тоя глас можеше да убие човек. Видях как управителят стреснато се отмести, сякаш срещу него се бе задала с пълна скорост мощна осемцилиндрова кола.

На първата площадка тя се усмихна, подаде ми ръка и каза:

— Вие сте прав! Може би съм лоша, но с лошите!

Дълго стоях при загасена лампа на моя прозорец, взирах се с невиждащ поглед в гъстия мрак, утаен в дъното на дола. Там все още се мяркаха светулки, все още се обаждаха протяжно и дрезгаво нощните птици. Лоша? Не, само това не! Сега спокойно можех да си призная това, което отдавна чувствувах — тя наистина беше най-милата жена, която бях виждал, с най-ясния поглед за живота.

След десетина дни пристигнахме заедно на софийската гара. Тя бе телеграфирала на мъжа си, но аз кой знае защо — не посмях. Нейният мъж беше малко по-млад от мене, доста едър и хубав. Той я целуна малко небрежно и още по-небрежно хвърли поглед към мен.

— Това е моят колега Илинчев! — представи ме тя.

— Ааа! — възкликна той. — Олга често ми е говорила за вас.

Усмивката му не беше лоша.

Както очаквах, жена ми си беше вкъщи. След първия порив на изненада и радост тя като че ли позамлъкна, нещо се появи между нас — нещо, за което ми се струваше, че точно аз съм виновен. За да скрия смущението си, започнах весело да говоря за курорта, за управителя, за двете каци минерална вода, които бях изпил. Струваше ми се, че не ме слуша с кой знае какво внимание, таеше нещо в себе си. Беше привечер, навън бавно се стъмваше, през отворения прозорец нахлуваха многобройните градски шумове, толкова различни от тия, които досега бях слушал на баните. Тя опържи набързо някакви яйца, пренесе ги на масата, но не седна.

— Както чух, ти не си бил сам на баните! — каза тя внезапно.

— Какво значи това? — примигнах аз.

— Ти ще кажеш…

— Какво има да казвам? Просто беше и Маринова…

— И как… тъй случайно ли стана тая работа? — запита тя, като ме гледаше право в очите.

Без да бъда виновен, чувствувах се безкрайно неудобно пред тоя изпитателен поглед.

— Ти си луда, Магдалена — казах аз.

— Питам те, случайно ли бяхте заедно? — каза тя твърдо.

Това ме стресна.

— Боже мой, та нали знаеш какви са нашите отношения?

— Точно туй искам да знам! — Гласът й внезапно омекна, някаква влага се появи в очите й.

Това беше по-лошо, отколкото ако беше креснала.

— Магдалена, заклевам ти се — съвсем случайно се оказахме в една смяна. Просто се уплаших, като я видях… Та какво общо мога да имам с тая холера!

Още не разбирам как можах да изтърва последната дума. И защо? От моето проклето малодушие може би или защото я жалех, защото не исках да плаче напразно и напразно да се съмнява във верността ми. Каквито и да бяха причините, но в тоя миг до смърт се презирах, усещах болка в сърцето си, сякаш беше прободено от остра, отровна игла. Всичко можех да кажа — само това не, това в никой случай не биваше.

Но изглежда, че точно тая дума по някакъв магически начин успокои Магдалена. Наистина тя още дълго време мърмори и разпитва, докато се прибирахме в леглото. Дълго лежах в мрака. Край тоя гръб ли бях загубил част от себе си? Тая нейна обич ли — тиха, безропотна, спокойна — бе отнела част от моята сила да се съпротивлявам и да вървя напред? И най-важното — щях ли да се върна обратно? Или щях да тръгна, макар и с криволичене, по тоя светъл път, който така ясно бях видял в чудната тъмна нощ със светулки?

Тая нощ нищо не можех да разбера, знаех само, че съм безкрайно тъжен.

© Павел Вежинов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/650]

Последна редакция: 2006-08-10 20:41:12