— Харесва ли ти? — запитах аз шеговито.

— Да! Разбира се! — отвърна тя спонтанно.

В края на краищата какво толкова чудно, нали с часове я учех да чете нотите. От човек с нейните необикновени и необясними дарби това можеше да се очаква. Пък не ми беше и до музика, в ума ми все още се мотаеше неприятният разговор с Надя. Най-много ме безпокоеше мисълта — как всъщност бе научила за момичето? Ние много рядко излизахме заедно, и то по места, където обикновено не ходят мои познати. Мои — да, но нейни? Може би е доста по-известна, отколкото предполагах, между някои мъжки компании главно. Тая мисъл ми беше толкова неприятна, че неволно съм се намръщил. Кой знае, може да съм станал и за смях всред тях. Известен композитор, приятен, с големи възможности, а ето че се хванал с едно най-обнкновено ресторантско момиче. И шантаво на всичко отгоре, както доста вежливо се бе изразила жена ми.

Така си мислех, докато лежах с вкиснато настроение на диванчето. Изведнъж усетих, че тя ме гледа, и повдигнах глава. Наистина ме гледаше, доста втренчено при това, сякаш се прислушваше в нещо, което никой друг не би могъл да чуе.

— Ти си бил днес при жена си? — каза внезапно тя.

— Откъде знаеш?

— Не, просто питам.

— Вярно е — отвърнах аз.

Тя помълча малко, после добави нервно:

— Това, което си мислиш за мен, не е истина.

Никога досега не ми беше говорила с нервен тон. Нито с повдигнат. Все си мислех, че това е най-главното й качество.

— А ти откъде знаеш какво аз мисля за теб?

Станах от диванчето и минах неспокойно през хола. Сега тя мълчеше, дори не ме поглеждаше. Много неща се бяха натрупали в главата ми, просто не знаех откъде да почна.

— Ти наистина ли четеш мислите ми? — попитах аз нетърпеливо.

— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.

— Какво значи понякога?

— Много рядко.

— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.

— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.

— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?

— Да, разбира се. И сме правили някои опити.

— Сполучливо?

— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.

— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.

Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.

Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:

— Мога ли да вляза за момент?

Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.

— Седнете, полковник.

Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.

— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.

— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!

Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…

— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.

— Колко младо? — попитах иронично.

— Доста младо!.. В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!

— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата?

— Да, разбира се, защо да спи на улицата? — Грапавият му безжизнен нос сякаш порасна пред очите ми. — И все пак има закони в тая страна!

— Според вас кой закон съм нарушил?

— Ами тя живее тук без адресен билет.

— Това ли било? — отвърнах аз. — Още утре ще й извадя.

С това нашият делови разговор фактически свърши. Полковникът се чувствуваше безкрайно облекчен, изведнъж се развесели, погледът му стана старчески дружелюбен. Почерпих го чашка хубав коняк, той я огледа внимателно, после каза:

— Да, може!.. Жена ми отиде на бани…

Той не се доизказа, внимателно и с наслада изсмука чашката. Когато след малко си отиде, походката му беше доста омекнала. Колко му трябва на един стар човек, за да заклати главата. Едва като останах сам, разбрах, че това, което бях обещал, надали е толкова лесно. Доротея бе дошла у дома без нито една вещ, дори без носна кърпичка. Обзе ме смътна тревога — ами ако изобщо няма никакви документи? Като се върна от работа, аз я започнах от прага. Има ли паспорт? Къде е?

— Ами не знам — каза тя объркано. — Навярно имам. Разбира се, че имам. Но остана при доктор Юрукова.

— Тогава още днес ще отидеш да си го вземеш.

— Не, не! — възкликна тя. — Срам ме е!

Наистина си беше за срам. Съвсем я бяхме забравили, откакто Доротея бе дошла да живее в моя дом. Дори по телефона не се бяхме обадили. И сега как да се явя пред очите й? И в каква роля? На настойник? На съблазнител? Само аз можех да й дам някакво свястно обяснение.

Нямаше какво да се прави, на другия ден седнах в колата. Големият дом мрачно дишаше в сянката на дърветата, но суетнята около него ни най-малко не бе намаляла. Включих се успешно във въртележката и човешкият поток скоро ме отнесе до вратата й. Слава богу, доктор Юрукова бе там, зад бюрото си, тоя път с бляскащи на слънцето очила. Тя ги свали, като влязох, позна ме и едва забележимо се усмихна. Казах й за какво съм дошъл. И не забравих да се извиня, разбира се. Тя прие всичко това така естествено, сякаш моят дом бе само някакъв филиал на нейната болница.

— А как се чувствува сега? — попита Юрукова.

— Струва ми се — много добре. Изрично ме помоли да я извиня, че не се е обадила досега.

— Няма значение — кимна лекарката. — Аз много добре я разбирам. За да се съвземе съвсем, трябва да се откъсне преди всичко от тия спомени. Сега-засега, колкото повече изчезнем ние, толкова по-добре.

Разказах и за нейната нова работа. И за внезапното и горещо увлечение по музиката. Тя ме слушаше малко разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго. Не, не мислеше за нищо друго, просто се вслушваше по някакъв свой начин в ехото на думите, в техния скрит смисъл и значение.

— Това е хубаво! — каза тя, когато най-сетне свърших. — И малко опасно в същото време, като всяко друго човешко увлечение. Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.

— Много по-малко, отколкото вие си мислите.

Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.

— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.

Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.

— Какво наричате логика в музиката?

— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.

Не знам дали не трябваше да се обидя.

— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.

— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…

— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?