— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.

— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.

— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…

Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.

— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.

— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.

— Каква бариера! — трепнах аз.

Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:

— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.

— Да, разбирам — казах аз.

Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да й подам ръка.

— Благодаря ви, доктор Юрукова. Ще ви държа в течение.

— Чакайте. Забравихте за какво сте дошли.

Тя излезе и се върна след малко с някакво прозрачно найлоново пликче.

— Нейните вещи — каза тя. — Трябва да ги проверите и се подпишете.

Нямаше какво да се прави, изсипах съдържанието на пликчето върху бюрото. Освен паспорта имаше още златно кръстче, малка златна монета, зелено камъче за пръстен, яспис навярно. И една съвсем руса къдрица, почти прозрачна, като мъничък сърп на луната върху светло небе.

— Това е всичко, което има… Не бива да й го давате. Особено паспорта. Може да ви се види смешно, но сега вие сте нещо като неин настойник.

— Не е смешно — отвърнах аз.

— Искате ли да ви покажа къде е живяла?

— Не, не! — възкликнах аз почти уплашено.

— Много хубава стая! — отвърна лекарката обидено. — През последните месеци живя там самичка.

Нямаше как, трябваше да изпия докрай горчивата чаша. Длъжен бях, щом съм тръгнал веднъж по тоя път. Трябваше да знам как тя е живяла. Едва по-късно разбрах каква груба грешка съм направил, колко съм бил неподготвен за тая визита. Но грешката не беше само моя, разбира се, и доктор Юрукова бе направила лош ход, макар че като някакъв бог и сатана се занимаваше именно с душите на хората.

Отначало — нищо особено. Дълъг, чист коридор, бели болнични врати. Без дръжки. Най-сетне спряхме пред една от тях, която по нищо не се различаваше от другите. Доктор Юрукова бръкна в джоба на болничната престилка и извади оттам някаква дръжка, доста похабена, както ми се видя. Тя я пъхна с привичен жест в бравата и отвори вратата.

— Влезте!..

Влязох с малко свито сърце. И сега за нищо на света не бих могъл да кажа какво представляваше тая стая. Навярно най-обикновена болнична стая с две чисти легла. Решетки на прозореца. Но тогава не видях почти нищо. Едно остригано момиче с остри уши мина край мен, като държеше нещо невидимо в шепите си, вдигнати до равнището на брадичката.

— Какво ти е, Бети? — попита ласкаво доктор Юрукова. — Не виждаш ли, че е мръсна?

Момичето неохотно изля нищото от шепите си. После погледна несвястно лекарката и отмина безшумно. За миг погледът й ми се стори съвсем прозрачен.

— Да вървим! — казах аз.

Навярно доктор Юрукова разбра по гласа ми, че е сбъркала. Тя затвори вратата зад себе си, двамата мълчаливо тръгнахме по безлюдния коридор. Когато след малко се качвах в колата си, чувствувах, че неудържимо ми се повръща. Трябваше да отида някъде между хора, да пийна нещичко, за да се успокоя. Дори не усетих как съм паркирал край клуба. Бях се посъвзел, но все още ми се повръщаше.

Как да е, успях да хапна малко. Пък и виното съвсем ме оправи. Май че няма по-хубаво лекарство за душевни смутове от няколко чашки хубаво вино. После отидох да играя карти с приятели. Чувствувах се като избавен от някаква страшна беда, имах нужда да се разсея. Осъзнах се едва към единайсет часа. Разплатих се набързо, после си тръгнах въпреки протестите на карето. Когато се прибрах, намерих Доротея във входното антре, гледаше ме тъй, сякаш бях призрак.

— Защо висиш в антрето?

— Чух асансьора! — отвърна тя. — Още като тръгна от партера.

Само това ми липсваше — да ме чака в антрето, ококорена и прежълтяла, както жена ми едно време, преди да свикне.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах аз сухо.

— Единайсет и половина.

— Виждаш ли? А в единайсет трябва да бъдеш в леглото.

— Страх ме беше…

— Това не ме интересува. Или искаш да си изменя навиците заради тебе? Аз не ги измених и за жена си!

— Не, не! — възкликна тя. — Аз ще свикна, ще видиш…

— Хайде, върви да спиш! — едва не й креснах аз.

Изобщо действувах точно по наставленията на доктор Юрукова. Но като че ли не можех и по друг начин, бях изнервен и от болницата, и от неудачните игри. Хапнах набързо каквото намерих в хладилника. Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша. След това полях всичко с две чаши бяло вино, нервите ми се поотпуснаха. Като минавах през хола, погледнах дали Доротея си е легнала. Наистина си беше легнала, завита почти до носа, светлите й очи сияеха от затаено вътрешно възбуждение.