Кобзарят. Парата мене много-много не ме съблазнява. Като има кой да слуша, ще пея, доде не предрезгавея. А па като предрезгавея — две-три чашки от светата водица, и почвам отново. Слушайте, честни хора!
«Нощували хайдамаци
на горска поляна,
край тях тихо конете им
пасли оседлани.
Нощували пановете
в кръчмите еврейски,
напили се, захъркали, па...»
Всички. Тихо! Май че бият камбани. Чувате ли?... Ето...
«Бият, бият камбаните» —
понесе се бърже.
«Ха вървете на молебен,
след туй ще довърша.»
Пръснаха се. Шум и глъчка
изпълни горите.
Вдигнаха те, понесоха
на рамо колите.
А слепецът влах отново
подир тях запява:
«Нощували хайдамаци
в зелена дъбрава.»
Препъва се, забърква се,
не излиза нещо...
«Давай друга, старче божи!» —
викат му горещо
хайдамаците и носят
на плещи колите.
«Добре, момци. Ха сега де,
орли със орлите, да ви видим!»
Ех, земята
родна се затресе —
заиграха те. А влахът
пей ли — пее песен:
«Ей, хоп, крак до крак.
Моми вика млад казак:
«Ела, Гандзя, да те помилувам,
ела, Гандзя, да те поцелувам,
па да идем с теб при попа
с молитва гореща;
нямам жито, нито снопи,
не ще варим леща.»
Ожени се, затъгува —
няма нищо, зле е.
Растат деца под черджето,
а казакът пее;
«В къщи нищо, три-ри-ри,
в избата пак три-ри-ри,
карай, жено, вари
три-ри-ри, три-ри-ри!»
«Добре, добре! Карай, карай!» —
хайдамаците крещят.
«Хоп, троп! Скачай живо!
Ляхите сварили пиво,
ний ще ги гощаваме,
пиво ще им даваме,
а пък щом ги угостим —
към жените ще търчим...
Ой, хоп, крак до крак.»
Пани вика млад казак:
«Пани, пиле мое,
пани, съдбо моя!
Не срами се, дай ръчичка
да се поразходим,
нека всички да треперят,
ние ще побродим,
ний ще си попеем,
ще си поживеем,
пани, пиле мое!
Пани, съдбо моя!»
«Давай, карай! И-ха-ха!»
«Ех, да беше, ех, да бе — крак до крак!
Ех, да беше запорожки казак!
Ех, казак, ама млад, с хубав лик,
па да тръгна с него аз по село,
че не искам да се свързвам —
прости Боже — със старик.
Ех, да беше, ех, да бе...»
«Ей, тихо там! Какво крещите?
А ти, старик, не те е срам,
наместо да се молиш, сам
безчинстваш!» — вика им сърдито
самият атаман. Набързо
оглеждат се и виждат — храм,
тук дякон пей, попове там
кадилници размахват, ръсят.
Замлъкват те. Между колите
поповете вървят — така
с хоругви ходят на Великден —
и казват, с китката в ръка:
«Молете се, молете Бога! —
в ред край светия Чигирин
ще се изправи властно, строго
небесният ни властелин.
А вий Украйна защитете,
не допускайте зверове
да я разкъсат. В боеве
за нашта майчица вървете!
От Конашевич и до днеска
пожарът не угасва, мрат
вред братя и се мятат в треска,
и във занданите лежат...
Навред некръстени растат
децата ни. Ами момите!, »
Украинската красота
у ляха вехне, с непокрита
коса тя ходи по света,
опозорена... А казакът
не иска своята сестра
от робство да спаси. Той чака.
Не се срамува той — о, срам! —
на ляха да слугува сам...
Молете се! Със страшен съд
насам пак ляхите вървят
и страх и ужас ще настане...
Спомнете славните хетмани:
къде, кажете ми, прахът на
славния Богдан почива?
А Остряница? — Няма кът
за негов гроб по наште ниви.
А Наливайко? Мъртви, живи —
тях изгориха ги. Къде е
сега Богун? Ингул е в лед
и вятърът сърдито вее
пак всяка зима. Но къде е
Богун да стане, да натрупа вред
пак мъртви ляхи?... Зъл, вилнее
врагът. А няма го Богдан,
та да обагри пак с курбан
и Рос, и Жълти води... Стене
Корсун сред брегове зелени.
И Алта плаче: «Съхна, братя...
Къде е храбрият Тарас?
Не, не приличат на бащата
децата...» — «Братя, в тоя час,
о, нека да ни вдъхва сила
ликът на архангел Михаила!
Разплатата не е далеч.
Молете се!»
И те горещо като деца се молят. Друга реч
очакваха те, друго нещо...
Една слава ги очаква —
бялата хустина,
но ще им свалят и нея...
«Нека врагът гине!
Ей ножовете ви, осветени!»
Камбаните бият.
Реват всички: «Осветени.»
Тръпки те побият.
Осветени, осветени!
Врагът ще загине!
Те ги вземат и поемат
с тях по Украина.
Трети петли
Украйна ляхите терзаха
и тоя божи ден. Един-
единствен ден във скръб живяха
и Украйна, и Чигирин.
А беше празник в Украина —
бе Макавей. И той отмина...
И лях, търгаш и дворянин —
от кръв и виното пияни,
покрили степите, със леш —
кълняха мирните стопани,
че нямат нищо за грабеж.
А хайдамаците мълчаха
и чакаха... Ей ляхите заспаха,
търгашите все още тук
печалбите на тъмно смятат
и крият злато в тъмнината,
та никой да не чуе звук,
да ги не види... После слагат
златото под дюшека, лягат
и сън нечист заспиват... Юди!
Дано навек се не пробудят!
А месецът бърза тук да се покаже,
да види морето, степта, небосвода,
звездите, земята, скръбта на народа,
та утре на Бога за тях да разкаже.
Ясен месец вижда цяла Украина,
но дали той вижда мойта сиротина,
моята Оксана в тоя нощен час?
Де сега тя страда, къде я терзаят?
Знае ли Ярема, или пак не знае?
После ний ще видим, а сега не тая —
друга песен, братя, аз ще ви изпея:
за теглото черно на родния край.
Не момите с нея хоро ще люлеят —
нашта люта мъка с нея ще играй!
Тази песен чуйте и я разкажете
на деца и внуци — нека всеки знай
как казакът ляха с люта мъст помете
за това, че тъпка бащиния край.
Вълнува се Украина,
дълго се вълнува
и степта във кръв червена
дълго-дълго плува.
Кръвта тече, па изсъхна.
Степта зеленее.
Над дедите ни убити
могили синеят.
Но какво, че са високи?
Никой ги не знае.
За тях никой не си спомня,
никой не ридае.
Само тих ветрец повява
над тях милостиво,
само — сякаш сълзи — сутрин
роса ги умива,
слънце после изсуши ги,
с ласка ги съгрее.
А внуците? Те за пана
златно жито сеят.
И не знаят те къде е
на наш Гонта гроба —
де зарови праведника
вражеската злоба.
Железняк, къде почива
таз душа гореща.
Ех, не знаят... Звяр царува,
за тях се не сещат...
Вълнува се Украина,
дълго се вълнува,
нашта степ във кръв червена
дълго-дълго плува.
Денонощно —- вопли, грохот;
гърчи се земята;
страшно е, а спомниш ли си —
радва се душата,
Месецо мой ясен! Скрий се зад гората,
че съвсем не трябва днеска светлината.
Що, че Алта, Сена ти видял си пръв,
обагрени щедро от човешка кръв,
пролята невинно? Страх ще те обхване
от това, което днеска тук ще стане.
Скрий се зад гората, че да не заплачеш
на стари години...
Тъжно, скръбно сред небето
свети месец бледен.
Покрай Днепър казак ходи
уморен, приведен.
Той е мрачен и невесел
и надолу гледа.
Милата ли го не люби
затуй, че е беден?
Не, обича го, обича
момата желана.
А пък ако не загине
