— Да. Колкото по-рано, толкова по-добре.
— Страхувам се, че може би няма да стане. Местата във всички наши външни полети са резервирани за пет дни напред. Краят на туристическия сезон е, мосю. Всички искат да се приберат. — Служителят посочи към опашката пред билетното гише. — Повечето от тези хора са направили резервации отпреди месеци.
— Абсолютно сигурен ли сте, че няма нищо? За мен е много важно да пътувам днес. Сигурно има някое свободно място.
— Може би с друга авиокомпания, мосю, но не и с „Ер Франс“.
Кемрън посегна към портфейла си, измъкна три стодоларови банкноти, прегъна ги на две, сложи ги върху плота и ги покри с ръката си.
— Хъм-м… Странно. Бих се заклел, че има поне едно място първа класа за следващия самолет. Помня дори, че беше транзитен полет. — Плъзна дланта си върху плота към служителя, който се огледа встрани и бързо сложи ръка на плота.
Кемрън задържа дланта си върху парите. Служителят го изгледа озадачено.
— Е, дали има някое свободно място?
Служителят въздъхна, без да сваля очи от ръката на Кемрън.
— Дали да не проверя още веднъж, мосю.
— Да, защо не?
Служителят набра още няколко команди с кратки паузи помежду им през следващите две минути. Вдигна глава от клавиатурата и погледна Кемрън.
— Май имате късмет, мосю Блеър. Ето тук някой се е отказал в последната минута от полет 1143, самолетът излита след двайсет минути. Още може да успеете, ако побързате. Но полетът не е транзитен. Ще трябва да се прехвърлите на международното летище „Джон Фицджералд Кенеди“. Това устройва ли ви? — Очите му още веднъж се стрелнаха към ръката на Кемрън.
Кемрън се усмихна.
— Разбира се, добре е. Ценя търпението ви. — Вдигна ръка от плота.
Служителят бързо придърпа парите и продължи да работи с клавиатурата. Кемрън огледа семейството вдясно от себе си, бащата слагаше два големи куфара върху теглилките между гишетата. Видя табличката върху гишето с техните паспорти, видя също, че митничарят тръгна към тях.
Кемрън извади паспорта си и бързо показа първата страница на служителя, който мярна снимката, кимна и посочи към табличката. Кемрън го хвърли в нея секунди преди митничарят, нисък набит мъж с лъскава черна коса, да я вземе. Кемрън чуваше тежкото дишане на дебелия, който бързо сверяваше снимките и датите за валидността, подпечата един след друг и петте паспорта, хвърли ги в табличката и заситни с късите си крака към следващото гише.
Кемрън бавно въздъхна и прибра паспорта си от табличката.
Служителят му каза:
— Имате потвърждение за полет 1143, самолетът излита от Париж в 18:40 и каца в Ню Йорк в 21:00 часа местно време. Оттам вземате полет 477, самолетът излита от Ню Йорк в 22:30 и пристига във Вашингтон в 23:46 часа. Цената на билет първа класа, еднопосочен, е три хиляди сто и осем долара, включително местните такси.
Кемрън извади пачка банкноти, отброи необходимата сума и подаде парите на служителя.
— Merci, monsieur. Минавате през изход 22А в секция „Международни линии“. Имате точно двайсет минути до качването на борда. Имате ли някакъв багаж? — Той подаде билета на Кемрън.
— А, не. Благодаря за помощта. — Той грабна билета, отдалечи се от гишето и тръгна към изхода. Докато наближаваше опашката за контролната врата за оръжие, Кемрън забеляза двама млади мъже край гишето на „Трансуърлд еърлайнс“, които го гледаха напрегнато. Те тръгнаха към него. Той ги позна — двамата нови агенти, които охраняваха Мари в болницата. И двамата бръкнаха в тъмносивите си тренчкоти.
Инстинктивно Кемрън тръгна обратно. Хората от ЦРУ закрачиха по-бързо. Кемрън стори същото, за да поддържа дистанцията от петнайсетина метра помежду им. Крачеше толкова бързо, колкото да не привлича вниманието върху себе си, просто пътник, който се мъчи да не изпусне самолета. Кемрън хвърли поглед назад. Ръцете им оставаха в джобовете на палтата.
Тринайсет метра. Мъжете го приближаваха. Кемрън трябваше да им отвлече вниманието. Нещо, което ще му даде достатъчно време да се отърве от тях и да стигне до изхода. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Видя двойна врата, която водеше към покрития паркинг.
Кемрън сви вдясно и изчезна зад вратата, като моментално се впусна да бяга няколко секунди, преди да пропълзи под една синя лимузина.
Както очакваше, двойната врата се отвори и Кемрън дочу приближаващите им стъпки.
— Къде, по дяволите, отиде той? — рече единият.
— Дявол да го вземе. Трябва да е някъде тук, — обади се другият.
Кемрън пропълзя по замърсения с масло бетонен под към предницата на колата, за да вижда по-добре нападателите си. Надзърна изпод предната броня и видя единия да стиска автоматичен пистолет със заглушител. Само това му беше достатъчно, за да разбере намеренията им. Оперативните агенти рядко носят обемисти оръжия със заглушители, освен ако не изпълняват нареждане да ликвидират някого.
Но сега нямаше време за такива мисли. Къде е вторият?, се питаше той, като продължаваше да наблюдава първия близо до вратата. Кемрън погледна часовника си. Не му оставаше време. Трябва да действува бързо, иначе рискува да изпусне самолета.
Първият агент на ЦРУ закрачи по тясната пътека между две редици коли по цялата дължина на паркинга. Кемрън видя, че той наднича между колите, а и… под тях!
После дочу други стъпки зад себе си и разбра тактиката им. Единият търсеше пред колите, а другият зад тях. Щяха да го спипат!
Знаеше, че има само една възможност. Ако останеш тук, Кемрън, ще те убият. Ако побегне, поне ще има известен шанс да се отърве. Ох, само ако ми беше под ръка беретата!
Погледна към агента, който надничаше под една кола на разстояние петнайсетина метра. Петнайсет метра. Пресметна, че заглушителите намаляват с повече от шейсет процента точността на оръжията.
Кемрън взе решение и светкавично се претърколи изпод лимузината към съседната редица от коли. За негова изненада, стрелбата започна със закъснение. Счупеното предно стъкло на една кола до него окончателно потвърди опасенията му. Хората от ЦРУ стреляха без предупреждение, без да искат от него да се предава. Кемрън разбра, че е набелязан за ликвидиране.
Чу писък… някаква жена! После извика мъжки глас. Ще пристигнат частите за сигурност. Един куршум рикошира от пода и проби пластмасовата скара на друга кола.
Бетонираното помещение сякаш усилваше писъците. Кемрън премина друга пътека и стигна до следващата редица коли. Приведе се и тръгна вляво зад тях. Чуваше още гласове и писъци в далечината, докато преброи петнайсет коли. Спря рязко, мушна се между две от тях, близо до предните им гуми, и затърси агентите.
Видя единия да тича по пътеката в обратна посока. Вторият идваше към него, но оръжието му беше насочено към редицата коли от другата страна на пътеката. Агентът още не го беше видял.
Кемрън се сниши до пода и напрегнато се ослушваше за стъпките. Чакаше. Мъжът продължаваше със същото темпо. Кемрън се отдръпна. Стъпките приближиха. Видя фигурата му пред себе си.
Кемрън се хвърли напред с двете ръце. Агентът го видя и започна да обръща дулото към него. Твърде късно. Кемрън пресрещна ръката му с дясната си ръка, стисна и извъртя китката му, отклонявайки пистолета от себе си. Същевременно го ръгна в очите с два пръста на лявата си ръка, разтворени като змийски език. Агентът моментално изпусна оръжието, изпищя и се хвана за лицето с две ръце. Кемрън го блъсна в слабините с дясното си коляно, той се преобърна и се сгърчи на пода като зародиш.
Кемрън грабна автоматичния пистолет — колт 45-и калибър — и видя, че вторият агент обръща пистолета си. Кемрън насочи дулото към него и стреля два пъти. Мъжът изкрещя и падна, като изпусна оръжието и посегна към раните в бедрата си.
В далечината завиха сирени.
Кемрън посегна надолу и сграбчи първия агент за реверите.
— Защо? Защо се опитвате да ме убиете?
Кемрън видя как от очите му струи кръв.
